Януари. Месецът на новогодишните обещания. Всяка година Вселената търпеливо изслушва яростните закани на стотиците хиляди хора, решили да променят живота си в положителна насока. Питам се на какво ли не се е наслушала през годините; какви ли абсурдни обещания е била принудена да изтърпи и този януари? Ще сваля еди-колко си килограма, ще спра цигарите, ще тръгна на фитнес, ще започна да спестявам, ще науча нов език, ще сменя работата си … ще, ще, ще. 
   Разбира се в това няма нищо лошо (освен за горката Вселена, чиито уши сигурно кънтят от тези безбройни “ще”-та). Наскоро обаче попаднах на една тревожна (но донякъде очаквана) статистика за новогодишните обещания, според която средната продължителност на спазване на тези обещания е … 10-12 дни. 
   Надявам се сами разбирате, че нещата няма как да се получат по този начин. Няма как да очаквате дългосрочни резултати с предприемането на краткосрочни действия. Няма как да изваяте така мечтаните плочки (дори и да сте се скъсали от упражнения) до 10-ти януари. Няма как организмът ви да се изчисти от отровата ако сте спрели цигарите за цели … 11 дни. Няма как да залегнете над речника, разговорника и граматиката и на 13-ти януари да говорите свободно нов език. Просто няма как.
  “Къде бъркат повечето хора” – ще попитате. Ще ви отговоря – в нагласата, в начина си на мислене, в презумпцията си, че промяната е външна, а не вътрешна. И докато тази нагласа не бъде изкоренена и не проумеем, че не е нужно да променяме външните обстоятелства, а самите себе си, отрицателните черти от характера си, мързела, малодушието и липсата на самоувереност, така желаната промяна няма да настъпи. 
   Защото както всички знаем, хубавите неща стават бавно. И промяната не идва от днес за утре или от 1-ви за 12-ти януари.  Тя се постига бавно, с много усилия, труд, постоянство и променена нагласа. Не са ви нужни гръмки обещания, в които и самите вие не вярвате истински. Не ви е нужен 1-ви януари и поредната Нова Година. Нужно ви е само желание за промяна, огромна решителност, самодисциплина, труд и много, ама много постоянство.
   Липсва ви мотивация да започнете? С радост ще ви я предоставя. Или по-скоро, за да не си приписвам заслугите, ще оставя тази задача на пет невероятни личности и атлети, извървели тежкия път от дъното до върха. 
  Предлагам ви пет страхотни истории за промяната, за волята, за постоянството и упоритостта. Пет забележителни личности, преминали през ада и успели да се преобразят напълно за нов, по-добър, живот. Може би ще се изненадате да разберете, че никой от тях не е променил живота си на 1-ви януари. Нито на 24-ти април, 7-ми юли или 5-ти септември. Това, което те са направили, за да изминат дългия път от дъното до величието, е цялостна промяна в начина си на мислене, подплатена с решителни действия, налагани в продължение на месеци, години, и дори десетилетия. 
    Едва ли бих могъл с няколко изречения да опиша настройка на тези хора, различаваща се коренно от тази на мнозинството. Едва ли бих могъл с няколко абзаца да предам начина им на мислене, изграждан в продължения на дълги години. Това, което се надявам да направя с всяко кратко описание е да ви заинтригувам достатъчно, за да изгледате и видеата, които ще включа за всеки един от героите в настоящия пост. А защо не и да потърсите и изгледате други клипове, в които главни герои са тези изключителни личности (интернет гъмжи от техни видеа, подкастове, мотивациоонни речи, гостувания в известни предавания и т.н.). 

5. Дийн Карназис – смелостта да напуснеш зоната си на комфорт

Животът на младия Дийн не представлява нищо особено и се развива досущ като този на много американски младежи. Той завършва гиманзия, после и колеж, като същевременно обаче фокусът му не пада върху образованието, а върху безбройните купони и среднощни запои. Дийн неведнъж се появява пиян в училище и на няколко пъти едва не бива изключен.
  Нещата обаче някак си се нареждат доста благоприятно за него и след завършването си той успява да се уреди на изключително добре платена позиция в корпоративние среди, където тлъстата му заплата е подплатена с множество бонуси, социални придобивки, скъпа служебна кола и какво ли още не. Бъдещето изглежда светло, но Дийн ясно осъзнава, че дълбоко в себе си не е щастлив. Суровият корпоративен свят обаче като че ли го поглъща и ден след ден той упорито продължава да сключва бизнес сделки, да гони срокове, да трупа имущество. 
   Всичко това продължава до неговия 30-ти рожден ден, когато чашата сякаш прелива. Карназис, който вече е женен, празнува юбилея си в луксозен нощен бар в Сан Франциско, порядъчно подпийнал, когато красива жена се приближава до него и почти в прав текст му предлага афера, въпреки че тя също е омъжена. Пияният Дийн като че ли се замисля за миг, но някак успява да смотолеви, че трябва да отиде до тоалетната, след което се измъква от клуба през задния вход.  
   В замаяната от алкохола и емоциите глава на Дийн се зараждат множество мисли и трансформацията сякаш започва. Вместо да се прибере в комфортния си дом и да се вмъкне в топлото си легло, Дийн отива в гаража си, където сменя скъпите си обувки със стари прашасали гуменки, които пази за работа в двора; после сваля официалния си панталон, оставайки по широки боксерки, и … се затичва по улицата… 
   За пръв път от години Дийн се чувстава жив и истински щастлив. В главата му бушуват множество мисли – за живота и истински важните неща в него, за щастието, за брака, за починалата му сестра. Понесен на крилете на адреналина, той бяга с огромна решителност в продължение на цялата нощ и на сутринта се озовава на 50 км. от Сан Франциско – сам, изтощен и окаян, по боксерки и тениска, с разранени и кървясали ходила. Неспособен да направи и крачка повече, Дийн се обажда на жена си, която, недоумяваща какво точно се случва, пристига, за да го прибере вкъщи.  
   Карназис обаче сякаш вече не е същия. Тази съдбовна за него нощ коренно е променила начина му на мислене и възприемане на света – трансформацията вече е започнала и бушува с пълна сила.
  Дийн напуска скъпоплатената си работа, отскубвайки се от жестоката прегръдка на суровия корпоративнен свят, и решава да стане бегач на дълги и ултра-дълги разстояния. Следват години на много труд, пот, постоянство и отдаденост, но и на безгранично щастие и свобода. Постепенно Дийн се превръща не само в един от най-добрите бегачи на дълги разстояния в света, но и в един от най-издръжливите атлети на планетата. Постиженията му са изумителни. Той завършва (а нерядко и печели) редица от най-трудните ултрамаратони в света, многократно финишира (като на два пъти дори спечелва) на смятаното от мнозина за най-тежко състезание по бягане в света Бадуотър, представляващо 217-километров ултрамаратон в Долината на смъртта, където температурите достигат до умопомрачителните +54 °C. Завършва маратон на Южния полюс, където бага при смразяващите -40 °C. Успява да пробяга 50 маратона в 50 поредни дни, по един във всеки от 50-те щата на САЩ. Бяга без прекъсване и сън в продължение на три денонощия, успявайки да пробяга невероятните 560 км. Прекосява САЩ за 72 дни, тичайки от Лос Анджелис до Ню Йорк (4800 км.). Нерядко участва в щафетни бягания от няколкостотин километра, състезавайки се сам сещу отбори от по 12 бегача.
   Не тези рекорди обаче, макар и доста впечатляващи, правят Дийн човека, който е днес. Това, което е важно в случая е страхотният му характер, железният дух и непримиримата решителност, която тече във вените му. Заслужава да се отбележи, че голяма част от бягания му са с благотворителна цел, като чрез своята дейност той набира стотици хиляди долара за болни деца, нуждаещи се от трансплантация на жизненоважни органи. От Дийн можем да научим много – как винаги трябва да преследваме щастието, как трябва да рискуваме и да не се страхуваме да напуснем зоната си на комфорт, как трябва да помагаме на другите, как никога не е късно да променим живота си. На всички тези уроци имах честта да стана свидетел през 2017 г., когато Диий беше един от лекторите на еднодневния семинар за здравословен начин на живот Физкултура, проведен в София, а книгата му “Ултрамаратонецът” (намерила място в предния ми пост) е в първите редове на личната ми библиотека. 

4. Тим Дон – the Man with the Halo

Понякога съдбата ни поднася събития, които не зависят от нас и на които не можем да повлияем. Често те са нечестни, обезкуражаващи, а понякога дори зловещи. И докато повечето хора мигновено изпадат в паника, депресия или просто рухват, има и такива, които сякаш черпят сила от ударите на съдбата. Такъв тип човек е Тим Дон, който ни учи, че дори да нямаме контрол върху нещастните събития в живота ни, винаги имаме контрол върху това как ще реагираме на тях и по какъв начин ще ги приемем. 
    Изключителен атлет, професионалният триатлонист Тим Дон се намира (по негови собствени думи) във “формата на живота си”. Трикратен участник на Олимпийските игри, четирикратен световен шампион по триатлон и рекордьор на състезанието Ironman, Тим е напът да изпрати най-успешната година в кариерата си, целейки се в победата на световното първенство по триатлон в Ironman дистанцията в Кайлуа-Кона, Хаваите, когато два дни преди старта преживява страховит инцидент. Докато тренира за колоездачната част от състезанието, Тим е блъснат от кола, след което се озовава в болницата със счупен врат и множество наранявания по цялото тяло. Мечтата на Дон е разбита на пух и прах. Не и характерът му обаче …
   Лекарите му предлагат три различни опции за възстановяване, най-тежката от които е т.нар. halo – приспособление, силно наподобяващо средновековен уред за мъчения, което посредством четири метални болта се забива директно в черепа на Дон, като целта е пълното обездвижване на врата му. Болката е ужасяваща, но този уред дава на Дон най-голям шанс за евентуално пълно възстановяване. 
   Започва бавно и мъчително възстановяване, но Тим убедено вярва, че не само ще се върне към нормалния си начин на живот, но и към състезателната си кариера, въпреки че е на 39 години. Без капчица самосъжаление, английският триатлонист запретва ръкави и след множество възстановителни упражниения и безкрайни часове прекарани във фитнеса, басейна и на велотренажора, Дон започва да възвръща голяма част от движенията си, след което бързо си поставя забележителна цел – да пробяга емблематичния Бостънски маратон за по-малко от 3 часа. 
    След като е носил омразното halo в продължение на цели три месеца, Тим има едва още три месеца, за да се подготви за почти непосилната задача, която сам си е поставил. Силно обездвижените му мускули определено ще му трябват, за да може да се справи със страховитите 42,195 км. в рамките на определеното време. Затова той не губи време в безсмислени оплаквания, а запретва ръкави и с цената на много труд, пот и болка постепенно успява да навлезе във форма, доколкото това е възможно в неговото състояние.
   Дългоочакваният ден настъпва, но метеорологичните условия са ужасни – постоянен дъжд, вятър и ниски температури ще съпътстват Тим по време на цялото състезание. Питайте обаче човек, преживял гореописания кошмар дали може да го уплаши малко дъжд. Никакъв шанс. Англичанинът е непоколебим и завършва маратона за 02:49:42.
   Опитайте се да пробягате маратон. “Нищо работа” – ще възкликнат мнозина – “стотици хиляди хора го правят всяка година“. Опитайте се обаче да избягате тези 42 км. под непрестанен проливен дъжд и при ниски температури. Вече не е толкова лесно, нали? А сега опитайте да завършите за под 3 часа – стотиците хиляди намаляват драстично. Вече знаете накъде бия. Колко човека могат да го направят само няколко месеца след като са счупили врата си? 
    Половин година по-късно Тим се завръща на мястото на инцидента – като участник на световното първенство по Ironman. И въпреки че завършва на непривичното за него 36-то място, самото му финиширане е не само огромен успех, а и една блестяща победа на духа. Победа над страха, огорчението и самосъжалението. Със своя непримирим характер Тим Дон ни учи, че съдбата невинаги има последната дума в живота ни; че няма нищо по-силно от човешката психика и решителност; че нищо не може да сломи човек, който отказва да бъде сломен. 

3. Рич Рол – да изпълзиш от пъкъла

Още един атлет, чиято вдъхновяваща книга намери място в предната ми статия. Днес тя е една от най-продаваните книги на тема здраве и атлетизъм, а освен всичко друго авторът й е създател и на един от най-големите и слушани подкастове в света.  
   Макар и вдъхновяваща обаче, историята на Рол не е никак гладка. Младият Рич има обещаващо бъдеще – завършва с отличен успех гимназия, след което е приет в редица престижни университети, включително и тези от Бръшляновата лига. Завършва право, като междувременно се превръща в обещаващ плувец, участващ на редица състезания на университетско и дори национално ниво. След дипломирането си Рич намира добре платена работа в юридическите среди и бъдещето сякаш изглежда розово … докато на сцената не се появява алкохолът.
    Зависимостта на младият юрист постепенно се усилва и той малко по малко губи всичко – плуването, работата, приятелите, семейството си. Години наред Рич води почти непосилна битка срещу алкохола, като накрая изоставя всичко и решава да влезе в клиника за зависимост. С много борба, труд и упоритост Рич успява да се отскубне от опасната прегръдка на алкохола и започва да си възвръща загубените неща едно след друго – родителите му, които доскро не са искали да имат нищо общо се него отново му говорят, работата му на адвокат отново потръгва, приятелите също се появяват. 
  И ето тук мнозина биха спрели. Биха останали удовлетворени от постигнатото и биха продължили да водят сравнително пълноценен, но скучен живот. Рич обаче е замесен от друго тесто и не се задоволява с половинчати резултати. Да, възвърнал е голяма част от живота си, има жена и деца, които го обичат, както и прилична работа. Нещо обаче липсва. Здравословното състояние на бившия алкохолик е меко казано разклатено и една вечер истината се стоварва върху него с цялата си тежест, когато Рич не успява да изкачи стъпалата до втория етаж в собствения си дом. В този момент започва втората голяма трансформация в живота му – от затлъстял и апатичен към живота адвокат със скучно ежедневие се превъръща в един от най-издръжливите атлети в света. Няма значение, че от години не е тренирал нищо; няма значение, че е вече над 40-тата си годишнина. Рич се захваща за работа и с много тренировки, правилно хранене и отдаденост към здравословния начин на живот разбива на пух и прах митовете за  средната възраст, превръщайки се в един от най-издръжливите атлети на нашето съвремие. 
  Сред постиженията на Рол са двукратното му завършване на състезанието Ултрамен – триатлон, чиято сумарна дистанция представлява умопомрачителните 515 км. (приблизително два пъти дължината на Ironman); проектът Epic 5 – пет Ironman триатлона на 5 хавайски острова за малко над 5 дни; както и участие на световното първенство по акватлон (бягане и плуване) – състезание, в което двете дисциплини се сменят последователно 52 пъти. 
   “Надарен атлет” – ще си кажат някои. Нищо подобно. Атлетическата кариера на Рол започва едва на 43 години, след като в продължение на над две десетилетия авторът се е борил със зависимостта от наркотиците и алкохола, а по-късно и със затлъстяването и нездравословния начин на живот.
 С уникалната си житейска история Рич Рол е неоспоримото доказателство, че никога не е късно да променим живота си, както и че няма нищо невъзможно, стига да го искаш достатъчно силно.

2. Джеймс Лорънс – the Iron Cowboy

Ако постиженията на предния ни герой ви звучат впечатляващо, само чуйте тези на Джеймс Лорънс. Железният каубой, който прякор Лорънс заслужено си спечелва, завършва 22 триатлона полу-Ironman в рамките на 30 седмици, което се оказва достатъчно за книгата на Гинес. Но не и за самия Лорънс, който след това завършва ново изпитание – 30 пълни Ironman триатлона за една година, което също се оказва нов рекорд на Гинес. За сравнение повечето професионални състезатели по триатлон участват в 5-6 Ironman триатлона в годината. И този рекорд обаче не се оказва достатъчен за Джеймс и той прави немислимото – завършва 50 Ironman състезания за 50 последователни дни, в 50 различни щата. Огромното физическо натоварване от състезанията се допълва с постоянното пътуване до поредния щат, като Лорънс успява да спи средно по 4 часа и половина на ден. 
   Отново ще си кажете, че това е поредният надарен атлет. Нищо подобно. На 28-годишна възраст Джеймс се записва на местно 6-километрово състезание по бягане, на което едва успява да завърши. Към края на състезанието, Лорънс бива задминаван от майки, бутащи колички с децата си, а собствената му жена по-късно стоварва върху него тежката си присъда: 

– “Жалък си!”

Силно амбициран това да се промени, Джеймс се захваща с новата си цел, а именно първия си маратон, който ще се състои само 5 месеца след злополучното 6-километрово състезание. Бъдещият “каубой” успява да завърши маратона, но не и да се изправи на крака, когато няколко часа по-късно му се налага, поради което той е откаран вкъщи с инвалидна количка.    
   Джеймс обаче вярва, че не тези моменти дефинират човек и смело заявява, че това е едва началото на неговото пътешествие в сферата на спортовете за издръжливост, а не краят на това пътешествие. Всичко това е поредното доказателство, че големите постижения обикновено са не плод на някаква си дарба, паднала магически от небето, а на постоянна работа, подплатена с огромна решителност и дисциплина. 
    Освен че му липсва природната надареност на “родения атлет”, Джеймс е принуден да се справи и с множество други предизвикателства по пътя си до върха.  През 2008 г. ипотечният сектор в Америка е ударен от икономическата кризата и Лорънс, който има жена и 5 деца, губи къщата си. Това според него е най-доброто нещо, което някога му се е случвало, защото му дава възможността да се освободи от всичко. Ето тези моменти, мисля аз, дефинират човек. В момент, в който мнозина биха се предали или поне паникьосали, Джеймс Лорънс показва завидна психическа устойчивост и намира сили да преобърне ужасното събитие в най-доброто нещо, което му се е случвало. 
   Критикуван от мнозина, че се цели прекалено високо, когато обявява проекта си 50 Ironman-а за 50 дни в 50 щата, Джеймс Лорънс не се страхува да изпита възможностите си. Дори предишният герой в настоящата статия Рич Рол в началото изразява мнение, че целта на Джеймс е физически непосилна за човешко същество. Все пак “неверникът” изненадващо посещава Лорънс в откриващия ден и му пожелава успех в начинанието. 
    Естествено не всичко минава леко за Лорънс, който неведнъж заспива на колелото, и няколко пъти дори пада от него. Получава и контузия в рамото, която силно ограничава способносттa му да плува. Той обаче е твърдо решен да доведе започнато докрай. Дори железният каубой не е от желязо обаче – в ден номери 30, докато върти педалите някъде из Кънектикът, Джеймс отбива встрани от пътя и рухва в плач. В главата му минават мисли за отказване. Това, което е постигнал дотук е световен рекорд. Би било достатъчно. Всички това обаче продължава 8 минути. Осем минути, в които Джеймс си припомня всички причини за това защо е тук и защо се е отправил на това опасно пътешествие. Осъзнава, че не иска да дава такъв пример на петте си деца – щом е обещал да направи 50 триатлона, ще направи 50, а не 30. Следва и кратък разговор с жена му, след което Джеймс отново яхва велосипеда и се поняса с нова решителност напред. Останалото е история …
    Силата на железният каубой не е в железните му крака, а в железния му характер. И Джеймс Лорънс се опитва да ни научи точно на това – че нищо не опира до някаква дарба. Напротив, той се готви за този проект в продължение на цели 10 години и накрая заслужено постига целта си. Благодарение на своя характер, на вярата в себе си, когато е критикуван от всички, на своя упорит труд и решителността си, той достига до един от най-високите върхове в света на спортовете за издръжливост. Човекът, който допреди няколко години е бил “жалък”, се е превърнал в железния каубой. А щом той може, пита самият Лорънс, защо и всеки друг на тази планета да не може?      

1. Дейвид Гогинс – the Toughest Мan Аlive

Каквото и да кажа за Дейвид Гогинс ще е малко. Критикуван от мнозина, че е прекалено краен, за да бъде разбрана правилно нагласата му и начина му на мислене (според мнозина извратен) човек трябва да погледне далеч под повърхностните стереотипи на мислене и да се запознае подробно с историята и живота на Гогинс. 
  Малтретиран и обиждан от околните, отхвърлян и заплашван от връстниците си, пребиван от баща си, Дейвид израства като изключително несигурно и объркано дете. В резултат на това той изпитва огромни проблеми в училище, като нивото му на четене и писане в гимназията е на равнище 3-4-ти клас. Мислейки, че проблемът е в него, той няма сили да се промени и дълго време живее изключително неблагопритен живот – работата му е да пръска за хлебарки, теглото му е 140 кг., а здравословното му състояние е плачевно – Дейвид страда от астма, вроден сърдечен дефект и редица по-малки заболявания.   
   Всичко обаче се променя в деня, в който Дейвид решава да влезе в армията и да преобрази себе си. Насочвайки вниманието изцяло към себе си и недостатъците си, Дейвид измисля свои собствени техники и психологически трикове, чрез които да постигне психическа издръжливост, да промени нагласата си към света и себе си, да се превърне в един от най-жилавите хора на планетата. 
  Благодарение на тези техники, както и на пълната отдаденост, решителност и дисциплина, Гогинс едва ли не “се преражда” и започва да постига забележителни успехи. Той е единственият човек, преминал успешно обучението в трите нива на американската военна система – за тюлен във военноморския флот, рейнджър в американската сухопътна армия и член на военновъздушните сили. Завършва цели три пъти т. нар. Адска седмица (Hell Week), два от тях в рамките на една година, като единият път стоически изтърпява множество стрес фрактури и счупени костици на краката, херния и сърдечни проблеми. По-късно служи в Ирак, а след като се пенсионира от армията започва да изпитва себе си в редица от най-трудните състезания за издръжливост в света. Поставя световен рекорд за най-много набирания в рамките на 24 часа (4030), завършва едни от най-бруталните ултрамаратони в света без да има какъвто и да било опит в бягането, като някои от тях завършва с пневмония и множество стрес фрактури. И това са само част от неизброимите постижения на смятания от мнозина за най-издръжливия човек на планетата Дейвид Гогинс.  
  Зад всичко това обаче стои много страдание, огромна решителност, ненадмината дисциплина и най-вече нестандартен начин на мислене, който е диаметрално противоположен на този на мнозинството. Дейвид категорично заклеймява комфорта като пречка за личностното израстване на човека; фанатично се старае винаги да избира пътя на най-голямото съпротивление; не приема оправдания и се отвращава от ролята на жертва. Напротив, той винаги търси вината за провалите в себе си и строго се държи отговорен за всяко свое действие; никога не търси оправдания или извинения и не разчита на “помощ отвън”. 
   Чрез живота и постиженията си Дейвид Гогинс ни учи, че ние сме господари на съдбата си и единствените, които могат да променят живота си в желаната посока. Той категорично доказва, че всички пречки и проблеми по пътя могат не само да бъдат преодоляни, но и направо пометени, стига да имаме правилната нагласа, малко психическа устойчивост и смелостта да потърсим дълбоко в себе си както причините за провалите си, така и силите, които ще ни издигнат от дъното до върха. 

 Има книги, които развличат. Има книги, които заинтригуват. Има и такива, които въздействат. И въздействието им е толкова силно, толкова опустошително, че е способно дори да промени начина ви на мислене и възприятието ви за света.
    Именно такава роля изиграха за мен книгите, представени в настоящия пост. Естествено, далеч съм от мисълта, че всяка една от тези книги би имала същия ефект върху всеки един човек, но съм убеден, че ако дадете шанс на някоя от тях, може да останете приятно изненадани.
    И понеже знам, че всеки има свои собствени интереси и предпочитания, ще се опитам да ви помогна в избора, правейки кратък преглед и описание на всяка една от избраните книги. Надявам се по този начин да ви бъда полезен.

“Кривата на щастието” – Иво Иванов: 

Неповторимият стил на писане на българския спортен журналист ще ви плени още от първата страница на книгата му и няма да ви даде мира до последния й ред, независимо дали имате задълбочени, основни или никакви познания за спорта. 
   В 77 изключително вдъхновяващи спортни истории, авторът ни представя действителни личности от различни видове спорт, чиито лични истории носят скрити послания за въпроси далеч надхвърлящи света на спорта. Чрез тези разкази Иво ни кара да се замислим за много по-дълбоки неща – за живота и смъртта, за щастието и късмета, за силата на волята и важността на решенията, които вземаме. 
    За разлика от останалите книги, представени в настоящата статия, които разказват по една необикновена история, книгата на Иво Иванов разкрива десетки хоризонти, които със сигурност ще променят мирогледа ви, а ако някога имате честта да срещнете автора на живо, ще се убедите, че доброто все още съществува. 

“Родени да тичат” – Кристофър МакДугъл:

 Книгата, която запали милиони хора по цял свят по бягането на дълги разстояния, е един своеобразен приключенски епос, в който има за всекиго по нещо – увлекателни истории и забавни ситуации, полезни съвети, спиращи дъха приключения, и какво ли още не. 
   Неизменното присъствие на “Родени да тичат” в топ 10 на редица световни литературни класации говори само по себе си, но най-ценното в нея са революционните й открития, водещи до рязкото увеличаване на броя на бегачите на дълги разстояния сред непрофесионалните атлети. 
     Приносът на Макдугъл се състои в това, че майсторски успява да отвори очите на обикновения човек, карайки го да осъзнае, че не е нужно непременно да е свръхатлет, за да бяга десетки и дори стотици километри. Нещо повече – ние не просто можем, но и сме родени да тичаме.

“Ултра здравето” – Рич Рол:

 Ако отчаяно се нуждаете от мотивация, за да промените живота си, или поне негативните му страни, горещо ви препоръчвам да се потопите в житейската история на Рич Рол, чиято книга умело разкрива изумителната трансформация в живота на автора. 
 “Ултра здравето” е въплащение на нашумелия наскоро израз “From zero to hero” – години наред авторът води почти непосилна битка срещу накротиците и най-вече алкохола, на които се е предал в плен, за да успее накрая да се отскубне от опасната им прегръдка. Това обаче не се оказва достатъчно за Рич и той решава да направи още една стъпка – от затлъстял и апатичен към живота адвокат със скучно ежедневие се превъръща в един от най-издръжливите атлети в света. Постигайки всичко това след 40-тата си годишнина, авторът разбива на пух и прах митовете за  средната възраст.
     Ако търсите вдъхновение в нечия история, чрез която да осъзнаете, че няма навъзможни неща и че никога не е късно да промените живота си към по-добро, това е книгата за вас. Колкото и добре написана да е обаче, сама по себе си тя няма да е достатъчна – ще се наложи да запретнете ръкави и да приложите и на практика поне част от упоритостта и решителността на автора.

“Яж и тичай” – Скот Юрек (и Стив Фридман):

 Книгата на един от най-доминиращите бегачи на свръхдълги разстояния за всички времена представлява забележителна смесица между вдъхновяващата лична изповед на автора и редица практически съвети за това как да бъдем здрави, силни и издръжливи.  
  В нея има за всекиго по нещо – любителите на психологическата страна на издръжливостта ще открият вдъхновение в многобройните състезателни истории от забележителната кариера на Юрек, теоретиците – научни факти за бягането и здравословния начин на живот, а любителите на кулинарията (и по-специално на веганската кухня) – полезни рецепти и практически съвети за здравословно хранене. 
   Независимо дали сте начинаещ бегач, опитен ултрамаратонец или просто човек, опитващ се да се храни и живее здравословно, книгата на Скот Юрек ще ви разкрие нови хоризонти за това на какво сте способни и докъде се простират човешките възможности.

“Върхове и хора” – Людмил Янков:

Някои книги не просто се четат, а се чувстват и преживяват. Точно такава е книгата на великия български алпинист Людмил Янков.
   Освен че ще ви превърне в почти преки свидетели на емблематични за българския алпинизъм експедиции като Лхотце ’81 и Еверест ’84, “алпинистът с нежно сърце” ще ви разкаже по неповторим начин за “цената на мечтата”, за мъжеството и жертво-готовността, за болката и смелостта.
   Разтърсващите откровения на Людмата могат да разплачат дори и най-каменната личност, а стиховете му не просто докосват душата – те я галят нежно. 
   Рядък пример за мъжество и нежност, историята на Людмил определено заслужава да бъде “преживяна” чрез книгата му.

“Iron War” – Мат Фицджералд:

 Ако личната ви мотивация се повишава, когато четете за безкомпромисното съперничество между най-великите личности в даден спорт, книгата на Мат Фицджералд е точно за вас.
   Умело проследявайки живота на двамата най-добри триатлонисти Марк Алън и Дейв Скот, авторът прави дълбок психологически портрет на двамата атлети и майсторски посочва факторите, които ги мотивират и превръщат в най-значимите фигури в техния спорт. Анализирайки живота, тренировките и постиженията на Скот и Алън, Фицджералд проследява бляскавата кариера на двамата “железни мъже”, а кулминацията си книгата достига в живописното описание на най-великото състезание в историята на Ironman – епичната “желязна война” от 1989 г.
  Четиво на Фицджералд майсторски ще ви потопи във водите на хавайския бряг, ще ви пренесе през полетата с лава на вулканичния остров, ще ви прекара с бясна скорост през улиците на емблематичния град Кайлуа-Кона, за да изживеете едно от най-великите съперничества не само в света на триатлона, но и на ендюрънс спортовете като цяло.

“Тичай или умри” – Килиан Жорнет:

За разлика от книгата на Юрек, в своеобразната си автобиография считаният от мнозина за най-великия съвременен бегач на планетата Килиан Жорнет набляга на психологическата страна на издръж- ливостта, умишлено пренебрегвайки безсмислените факти и ненужните практически съвети, с които и без това сме “заляти” в ежедневието.
    В книгата си  младият испанец разкрива своята безмилостна философия, която за мнозина граничи с лудост. Безкомпро- мисната решителност и непремиримост на каталунеца неслучайно е залегнала и в заглавието на книгата му – за автора няма рамки и ограничения, няма страх и оправдания, няма вариант за отстъпление. Има само две възможности – тичай или умри.
    Ако черпите вдъхновение от мотивиращите истории на великите бегачи, а  скучните факти и статистики ви отегчават, определено си заслужава да се понесете по стъпките на Килиан Жорнет и неговото невероятно пътешествие. 

“Първите седем” – Боян Петров:

Отново сме на вълна алпинизъм, но подходът на Боян Петров е коренно различен от този на Людмил Янков. На “разголената” душа на Людмата ярко контрастират аналитичните и прагматични описания на Боян; на смелите мечти на Янков се противопоставя твърдата решителност на Петров.
   За разлика от “Върхове и хора”, “Първите седем” е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, като дори името на книгата загатва за непоколебимата решителност на автора.
   Четивото е изключително подходящо за тези, които си падат по научната страна на алпинизма и биха искали да разберат повече за физическата подготовка, подбора на екипировка, организирането на експедициите, стиловете на изкачване и т.н.
    Въпреки привидната студенина и липса на емоции, Боян беше човек, който имаше големи мечти и ги следваше безрезервно. За съжаление всички ние изгубихме не само един великолепен човек и алпинист, но и възможността да се докоснем до “Вторите седем” като читатели. 
   Все пак Боян Петров ще остане завинаги в сърцата на хиляди българи като един от героите на нашето съвремние. Почивай в мир, Бояне!

“Колко силно го искаш” – Мат Фицджералд:

  Ако сте любители на спортовете за издръжливост навярно сте чували, че в тях психиката е далеч по-важна от физиката. А ако сте участвали в състезание от подобен тип, навярно сте се убедили в правотата на горното твърдение. Именно върху ролята на психологическия фактор се съсредоточава книгата на Фицджералд, която представлява задълбочено изследване на ролята на съзнанието при едни от най-трудните състезания в спорта.
  Авторът, който освен спортен журналист е и диетолог, лектор и мотиватор, е събрал впечатляваща колекция мотивиращи истории от света на бягането на дълги и свръхдълги разстояния, колоезденето, триатлона и гребането, в които атлетите компенсират липсата на физическа сила или издръжливост с нещо от своето съзнание, за да постигнат на пръв поглед невъзможното.
   Книгата е задължително четиво за любителите на спортната психология, както и за практикуващите спортове за издръжливост, които биха намерили ценни съвети, техники и стратегии за успех чрез повишаване на психическата си устойчивост и издръжливост. 

“Днес всички ще умрем по малко” – Ричард Аскуит:

Уникалната история на смятания от специалистите за най-великия бегач на всички времена Емил Затопек несъмнено ще ви плени още от първите страници. 
     Авторът посвещава немалка част от живота си на задълбоченото проучване на живота на “чешкия локомотив”, провеждайки многобройни срещи с неговата съпруга, приятели и роднини и изчитайки голям набор официални и неофициални документи. Аскуит иска не просто да се запознае с фактологията, а да опознае Затопек истински, да се потопи в живота му. 
   А какъв живот само има Емил! Живот, в който величието се редува с болката, славата – с трагизма. А той прекрасно знае да понася и двете – първото с изключителна скромност, а второто – с широка и искрена усмивка. Именно затова Затопек ще ви плени не с десетките си рекорди и многобройните си медали, а със своя искрящ образ, оргомна харизма, благ характер и добро сърце. Думите на Емил, че “бегачът трябва да тича не с пари в джобовете, а с мечти в сърцето” много точно отразяват същността на характера му и ясно показват каква личност е бил.
   И ако все пак нямате достатъчно време и решите да пропуснете книгата на Аскуит, горещо ви препоръчвам поне да прочетете статията шедьовър на Иво Иванов “Защото искам да сънувам”, която в доста по-кратък вариант ще ви запознае с живота на чешката легенда в бягането.

Днес няма да ви разказвам за себе си. Нито ще излагам умопомрачителните си разсъждения по дадена тема. Вместо това смятам да ви разплача. Не, не с писането си. Не бих могъл, дори и да искам. Но ако намерите време и желание да изгледате седемте видеоклипа в този пост, мисля, че е невъзможно да останете безразлични. Нещо повече, мисля, че е невъзможно очите ви да останат сухи. 
   Ако все пак някак съумеете да го направите, значи или имате сърце от камък (за което, трябва да призная, малко ви завиждам), или може би сте по-силни личности от главните герои във въпросните видеа.
  И така, стига вече празни приказки, представям ви 7 вдъхновяващи спортни истории. Истории за чест и спортсменство, за храброст и геройство, за човечност и любов! Моля ви, изгледайте клиповете, ще ви отнеме точно 28 минути. 28 минути, за които няма да съжалявате!

7. Урок по олимпийски дух – Аби Д’агостино и Ники Хамблин

На полуфиналите в бягането на 5000 м. жени на тазгодишните олимпийски игри в Рио де Жанейро, американката Аби Д’агостино и новозенландската й съперничка Ники Хамблин ни изнесоха истински урок по олимпийски дух и спортсменство, сътворявайки най-красивия момент на Олимпиадата. 
   На около 3000 м. от старта двете състезателки неволно се спъват една в друга и се строполяват на пистата. Хамблин остава да лежи, докато Д’агостино бързо се изправя на крака. Американката обаче като че ли не бърза да продължи. Вместо да се впусне напред, за да се опита да навакса получилото се закъсняване и да избегне срама от това да е последна, тя помага на съперничката си да се изправи, подканвайки я с думите:

Ставай! Трябва да финишираме!

Двете жени се понасят напред под бурните аплодисменти на зрителите. След няколко метра обаче американката започва да куца. Прави 2-3 опита да продължи, но кракът й просто отказва. Тогава на свой ред Хамблин връща жеста и помогна на конкурентката си, отказвайки да продължи без нея, въпреки увещанията на Аби. Така двете успяват да пресекат финалната линия, като през цялото време на лицето на американката е изписана непоносима болка. Финиширането е последвано от искрена прегръдка между двете състезателки, а контузената Д’амброзио е отведена с инвалидна количка.
   По-късно се оказа, че Д’амброзио е бягала 1.5 км. със скъсани кръстни връзки и менискус. И двете състезателки биват наградени със специален медал за феърплей и получават правото да участват във финала. За съжаление обаче Д’амброзио нямаше как да го стори…

6. Силата на братската любов – Алистър Браунлий 

Братята Алистър и Джони Браунлий, съответно олимпийски шампион и вицешампион по триатлон от олимпийските игри в Рио тази година, отново са в битката за златния медал във финалното състезание от световните серии по триатлон за 2016 г. в Косумел, Мексико. До финала остават около 400 метра, а Джони, който обикновено остава в подножието на върха, след по-големия си брат Алистър, има убедителна преднина от стотина метра пред брат си и южноафриканеца Хенри Шуман.
     Тогава обаче жегата и изтощението завладяват Джони, който започва да се клатушка наляво-надясно като квартален пияница и почти колабира. В най-критичния момент Алистър застига изнемогващия си брат, прегръща го през рамо и буквално го пренася през последните метри до финала.
  От всичко това се възлолзва южноафриканеца Шуман, който безпардонно грабва победата. Алистър от своя страна спира на сантиметри пред финалната линия и великодушно избутва брат си, оставяйки го на второто място, докато той самият пресича финала трети. 
     След като финишира, Джони се строполи на земята, като незабавно му бе оказана медицинска помощ, която според брат му е била животоспасяваща. След състезанието Алистър призна следното:

Ако беше припаднал преди финалната линия и нямаше медицинска подкрепа, можеше да е много опасно. Реагирах инстинктивно, но щях да го направя за когото и да е. 

И въпреки че никой от тях не грабна златото, двамата британски братя спечелиха сърцата ни. Или поне моето!

 5. Победата не е всичко – Лоурънс Лемьо

На 24 септември 1988 г., по време на Олимпиадата в Сеул, канадският състезател по ветроходство Лоурънс Лемьо, състезаващ се в клас Фин, демонстрира завиден кураж и саможертвеност, показвайки ни, че в спорта има нещо по-важно от победата.   
   Състезанието в гореспоменатия клас се провежда във втория по големина корейски град Пусан, намиращ се на около 450 км. от столицата Сеул. Изведнъж обаче времето се влошава драстично, появява се силен вътър, който бързо достига скорост от 35 възела, а коварните вълни преобръщат лодката на екипа на Сингапур, изхвърляйки и ранявайки двамата сингапурски моряци.  
   По средата на петата си обиколка, Лемьо забелязва корабокруширалата лодка и въпреки че към този момент се движи на втора позиция и е с реални шансове за златото, той не се поколебава нито за миг и се притичва на помощ на двамата сингапурци, отклонявайки се от маршрута си и на практика излизайки от състезанието.
   След като издърпва клетите ветрохоци на борда, той изчаква спасителна лодка да ги вземе и отведе до брега. Едва тогава канадецът се връща в състезанието, завършвайки в крайна сметка 22-ри от общо 32 лодки. В края на краищата Международният ветроходен съюз решава да му присъди 2-ро място, заради спортсменството му. Нещо повече, на церемонията по награждаването, Лемьо получава изключително редкия и престижен медал “Пиер дьо Кубертен”, превръщайки се в едва петият човек в цялата олимпийска история, награден с престожното отличие. 
   Изречените по-късно от него думи са красноречиви и ясно показват, че канадецът е осъзнал една простичка истина, която до ден днешен убягва на повечето спортисти, а именно че в спорта има и по-важни неща от победата: 

Просто трябваше да го направя. Ако бях отишъл до тях и те не се нуждаеха от помощ, c’est la vie. Ако обаче не бях отишъл, щях да съжалявам до края на живота ми.

4. Да спасиш живот – Джаба Канкава

На 20 март 2014 г. в мач между украинските грандове Днипро Днепропетровск и Динамо Киев, капитанът на столичния тим Олег Гусев получава тежък удар в главата при сблъскък с вратаря на Днипро Денис Бойко. Гусев се свлича на терена в безсъзнание като при удара гълта езика си, който блокира притока на кислород към белите дробове на играча. Пострадалият мигновено е заобиколен от един куп футболисти от двата отбора, но най-адекватна се оказва намесата на грузинския халф на Днипро Джаба Канкава, който реагира мълниеносно и съумява да извади езика от устата на Гусев.  
   След героичната постъпка по оказването на животоспасяваща първа помощ от страна на грузинеца, се появява и медицински екип, който изнася капитана на Динамо на носилка и го закарва в болница, където той връща съзнанието си. Последствията за украинеца са счупена челюст и комоцио, а лекарят на болницата потвърждава, че бързата реакция на Канкава е била решителна.

3. Олимпиецът, който не се предаде – Дерек Редмонд

На олимпийските игри в Барселона през 1992 г. Дерек Редмонд е един от фаворитите за спечелването на полуфиналното бягане на 400 м., влизайки в серията с най-добро време от квалификациите. 
   Четири години по-рано, на Олимпиадата в Сеул, Дерек се отказва 90 секунди преди старта заради растежение на подколянното сухожилие. 4 години и 8 операции по-късно Редмонд застава на старта, готов на всичко, за да осъществи мечтата си. За съжаление съдбата ще се опита всячески да му попречи…
    На около 150 м. след старта на състезанието, след като е повел, Дерек усеща как ужасяваща болка пронизва десния му крак и рухва на пистата. Да, познахте – Дерек е скъсал подколянното си сухожилие. За страховитата болка можем да съдим по следното признание, което британецът прави по-късно:

“Помислих, че са ме простреляли. Зная, че сега това звучи абсурдно, но то бе първото, което ми мина през главата. Секунда по-късно осъзнах, че сухожилието в задната част на бедрото ми е заминало.”

Около него се струпват официални лица, но поваленият мъж просто отказва да се предаде. Редмонд се изправя, разбутва насъбралите се около него хора и започва уверено да подскача на един крак към финала, понасяйки ужасяващата болка. 65 хиляди зрители онемяват от изумление, след което избухват и започват  яростно да подкрепят британеца. 
   В този момент се случва нещо още по-трогателно. На пистата нахлува фен, който се доближава до Дерек и се опитва да му помогне. Налудничево облеченият привърженик обаче се оказва не просто фен – това е бащата на Дерек – Джим Редмонд. Двамата провеждат следния разговор, докато агонизиращият спринтьор продължава да куцука към финалната линия:

– Не е задължително да го правиш!
– Напротив, трябва!
– Добре. Тогава ще го направим заедно!

Дерек порължава към финала, а очите му се пълнят със сълзи, които не става ясно дали са плод на физическата болка или на свръхемоционалния момент. С помощта на баща си британецът успява да пресече финала, въпреки че в официалното класиране Дерек е дисквалифициран.
 Затрогващите кадри от сцената по-късно са използвани от Международния Олимпийски Комитет като символ на силния дух: “Силата се измерва в килограми. Скоростта се измерва в секунди. Куражът? Не можете да измерите куража”. 
   Две години по-късно Дерек чува нова ужасна присъда – никога повече няма да тича, още по-малко да представя страната си в какъвто и да е спорт. Той обаче не е на същото мнение. Дерек започва да се занимава с баскетбол, преминава проби в няколко клуба и противно на всички залози стига до националния отбор на Великобритания. И изпраща своя снимка с автограф на хирурга, който прибързано го е отписал.
     Защото дори един хирург не може да измери куража!

2. Героизмът на Дейвид Пърли

1973 г., Гран при на Холандия. В едва второто си състезание от Формула 1, британският пилот Роджър Уилямсън катастрофира на пистата. Пилотът остава заклещен с главата надолу в горящия си болид.
   Друг един пилот, на име Дейвид Пърли, изоставя собствения си болид и се втурва с все сили към сънародника си. Следва зашеметяваща неравна борба с пламъците и отчаяни опити на Пърли да преобърне болида на колегата си и да го измъкне от жестоките пламъци. Потресаваща е и гледката на стоящите стюарди, които не знаят какво да предприемат, възпрепятствани от липсата на защитни костюми. Дейвид безуспешно се опитва да ги окуражи, както и да получи подкрепа от някой от другите пилоти в състезанието, които невъзмутимо продължават да въртят обиколки по пистата, мислейки си, че горящият болид е на самия Пърли.  
   Въпреки всичките му усилия, опитите на Дейвид остават безуспешни – колегата му умира от задушаване. Болката, гневът и разочарованието на Пърли са огромни и ясно личат от видеото изложено долу. Все пак Дейвид е удостовен с медал за храбрия си опит да спаси сънародника си.

1. Боже, колко сила има по този свят, Боже – Дик Хойт

Каквото и да кажа за Дик Хойт ще е малко. Това е един човек надарен с безгранична сила, храброст и решимост. Човек, който знае какво е да си баща, човек, който е готов на всичко, само за да дари ощетения си син с капчица радост и щастие. 
   Пред 1962 г., на скромната възраст от 21 години, Дик става баща – може би най-голямата радост за един мъж. За съжаление обаче не всичко се развива по обичайния начин – синът му Рик се ражда с необратими увреждания на централната нервна система. Детето никога няма да може да се движи, да използва ръцете си, да говори и контролира тялото си. 
   Дик обаче не се отчайва. Той започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали всичко това има някакъв ефект. През 1972 г. Рик се сдобива с комуникатор и се оказва, че не само разбира всичко, случващо се около него, а и е надарен със завидни умствени заложби.  
   През 1977 г. Рик убеждава баща си да участват на 8-километров крос с благотворителна цел. Дик се съгласява и по време на състезанието бута количката на сина си. Въпреки че двамата завършват предпоследни, това състезание се оказва съдбоносно. По-късно вечерта, Рик изписва следното чрез комуникатора си:

„Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!

От този момент нататък нещо в бащата се пречупва – всяко негово действие, всеки спестен долар, е посветен на една-единствена цел – да накара Рик да се чувства по този начин колкото се може по-често. И го прави! Дик започва да бяга почти всеки ден, бутайки сина си в специална инвалидна количка. През 1981 г. двамата се записват на може би най-известния маратон в света – Бостънския. Нещо повече, “Тим Хойт” изпреварва 75% от участниците.  
    Дик се амбицира още повече и започва да бяга по 5 часа на ден. Така той влиза в убийствена форма и бута сина си в 72 маратона, 97 полумаратона и още няколкостотин състезания на по-кратки дистанции. Най-доброто време на Дик на маратон е 2:40:47 – едва 36 минути под световния рекорд. С количка! Мнозина с основание се запитват какво ли би било времето му ако участваше самостоятелно. Скромният баща обаче твърди, че времената му биха били по-слаби, понеже синът му го дарява с огромна вътрешна сила.
   Но Дик Хойт не спира дотук. Тимът се записва за участие в една от най-трудните надпревари на планетата – чудовищния триатлон Ironman. За всички, които не са запознати, ще обясня накратко – това състезание представлява последователно 3,8 км. плуване, 180 км. колоездене и 42.2 км. (класически маратон) бягане. Сами разбирате какво натоварване представлява това.  Ако не можете да си представите, разгледайте отново история номер 6 от настоящата статия, където ще видите какво се случва на един от най-добрите триатлонци в света. И то в състезание с четири пъти по-къси дистанции от тези на Ironman! А как се състезава Дик – ще попитате! Ще ви отговоря. Желзният човек връзва за кръста си нелека лодка, в която лежи Рик, и преплува първата дистанцията с нея. След това Рик бива поставен в специална седалка, прикрепена към предната част на колелото му и така двамата изминават 180-километровата втора част от състезанието. Накрая следва познатото 42-километрово бутане на количката, в която горно стои радостният Рик.   
   Тим Хойт участва на този убийствен триатлон 6 пъти! Страхотно, но сигурно завършват сред последните – навярно си мислите. Напратив, отборът нерядко изпреварва 2/3 от съперниците си! През годините баща и син участват в над 1100 състезания, включващи бягане, плуване и колоездене! 1100 пъти, в които Рик не се е чувствал инвалид!  
    Какъв спортист! Какъв баща! Какъв човек!