Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

От дъното до върха

Януари. Месецът на новогодишните обещания. Всяка година Вселената търпеливо изслушва яростните закани на стотиците хиляди хора, решили да променят живота си в положителна насока. Питам се на какво ли не се е наслушала през годините; какви ли абсурдни обещания е била принудена да изтърпи и този януари? Ще сваля еди-колко си килограма, ще спра цигарите, ще тръгна на фитнес, ще започна да спестявам, ще науча нов език, ще сменя работата си … ще, ще, ще. 
   Разбира се в това няма нищо лошо (освен за горката Вселена, чиито уши сигурно кънтят от тези безбройни “ще”-та). Наскоро обаче попаднах на една тревожна (но донякъде очаквана) статистика за новогодишните обещания, според която средната продължителност на спазване на тези обещания е … 10-12 дни. 
   Надявам се сами разбирате, че нещата няма как да се получат по този начин. Няма как да очаквате дългосрочни резултати с предприемането на краткосрочни действия. Няма как да изваяте така мечтаните плочки (дори и да сте се скъсали от упражнения) до 10-ти януари. Няма как организмът ви да се изчисти от отровата ако сте спрели цигарите за цели … 11 дни. Няма как да залегнете над речника, разговорника и граматиката и на 13-ти януари да говорите свободно нов език. Просто няма как.
  “Къде бъркат повечето хора” – ще попитате. Ще ви отговоря – в нагласата, в начина си на мислене, в презумпцията си, че промяната е външна, а не вътрешна. И докато тази нагласа не бъде изкоренена и не проумеем, че не е нужно да променяме външните обстоятелства, а самите себе си, отрицателните черти от характера си, мързела, малодушието и липсата на самоувереност, така желаната промяна няма да настъпи. 
   Защото както всички знаем, хубавите неща стават бавно. И промяната не идва от днес за утре или от 1-ви за 12-ти януари.  Тя се постига бавно, с много усилия, труд, постоянство и променена нагласа. Не са ви нужни гръмки обещания, в които и самите вие не вярвате истински. Не ви е нужен 1-ви януари и поредната Нова Година. Нужно ви е само желание за промяна, огромна решителност, самодисциплина, труд и много, ама много постоянство.
   Липсва ви мотивация да започнете? С радост ще ви я предоставя. Или по-скоро, за да не си приписвам заслугите, ще оставя тази задача на пет невероятни личности и атлети, извървели тежкия път от дъното до върха. 
  Предлагам ви пет страхотни истории за промяната, за волята, за постоянството и упоритостта. Пет забележителни личности, преминали през ада и успели да се преобразят напълно за нов, по-добър, живот. Може би ще се изненадате да разберете, че никой от тях не е променил живота си на 1-ви януари. Нито на 24-ти април, 7-ми юли или 5-ти септември. Това, което те са направили, за да изминат дългия път от дъното до величието, е цялостна промяна в начина си на мислене, подплатена с решителни действия, налагани в продължение на месеци, години, и дори десетилетия. 
    Едва ли бих могъл с няколко изречения да опиша настройка на тези хора, различаваща се коренно от тази на мнозинството. Едва ли бих могъл с няколко абзаца да предам начина им на мислене, изграждан в продължения на дълги години. Това, което се надявам да направя с всяко кратко описание е да ви заинтригувам достатъчно, за да изгледате и видеата, които ще включа за всеки един от героите в настоящия пост. А защо не и да потърсите и изгледате други клипове, в които главни герои са тези изключителни личности (интернет гъмжи от техни видеа, подкастове, мотивациоонни речи, гостувания в известни предавания и т.н.). 

5. Дийн Карназиссмелостта да напуснеш зоната си на комфорт

Животът на младия Дийн не представлява нищо особено и се развива досущ като този на много американски младежи. Той завършва гиманзия, после и колеж, като същевременно обаче фокусът му не пада върху образованието, а върху безбройните купони и среднощни запои. Дийн неведнъж се появява пиян в училище и на няколко пъти едва не бива изключен.
  Нещата обаче някак си се нареждат доста благоприятно за него и след завършването си той успява да се уреди на изключително добре платена позиция в корпоративние среди, където тлъстата му заплата е подплатена с множество бонуси, социални придобивки, скъпа служебна кола и какво ли още не. Бъдещето изглежда светло, но Дийн ясно осъзнава, че дълбоко в себе си не е щастлив. Суровият корпоративен свят обаче като че ли го поглъща и ден след ден той упорито продължава да сключва бизнес сделки, да гони срокове, да трупа имущество. 
   Всичко това продължава до неговия 30-ти рожден ден, когато чашата сякаш прелива. Карназис, който вече е женен, празнува юбилея си в луксозен нощен бар в Сан Франциско, порядъчно подпийнал, когато красива жена се приближава до него и почти в прав текст му предлага афера, въпреки че тя също е омъжена. Пияният Дийн като че ли се замисля за миг, но някак успява да смотолеви, че трябва да отиде до тоалетната, след което се измъква от клуба през задния вход.  
   В замаяната от алкохола и емоциите глава на Дийн се зараждат множество мисли и трансформацията сякаш започва. Вместо да се прибере в комфортния си дом и да се вмъкне в топлото си легло, Дийн отива в гаража си, където сменя скъпите си обувки със стари прашасали гуменки, които пази за работа в двора; после сваля официалния си панталон, оставайки по широки боксерки, и … се затичва по улицата… 
   За пръв път от години Дийн се чувстава жив и истински щастлив. В главата му бушуват множество мисли – за живота и истински важните неща в него, за щастието, за брака, за починалата му сестра. Понесен на крилете на адреналина, той бяга с огромна решителност в продължение на цялата нощ и на сутринта се озовава на 50 км. от Сан Франциско – сам, изтощен и окаян, по боксерки и тениска, с разранени и кървясали ходила. Неспособен да направи и крачка повече, Дийн се обажда на жена си, която, недоумяваща какво точно се случва, пристига, за да го прибере вкъщи.  
   Карназис обаче сякаш вече не е същия. Тази съдбовна за него нощ коренно е променила начина му на мислене и възприемане на света – трансформацията вече е започнала и бушува с пълна сила.
  Дийн напуска скъпоплатената си работа, отскубвайки се от жестоката прегръдка на суровия корпоративнен свят, и решава да стане бегач на дълги и ултра-дълги разстояния. Следват години на много труд, пот, постоянство и отдаденост, но и на безгранично щастие и свобода. Постепенно Дийн се превръща не само в един от най-добрите бегачи на дълги разстояния в света, но и в един от най-издръжливите атлети на планетата. Постиженията му са изумителни. Той завършва (а нерядко и печели) редица от най-трудните ултрамаратони в света, многократно финишира (като на два пъти дори спечелва) на смятаното от мнозина за най-тежко състезание по бягане в света Бадуотър, представляващо 217-километров ултрамаратон в Долината на смъртта, където температурите достигат до умопомрачителните +54 °C. Завършва маратон на Южния полюс, където бага при смразяващите -40 °C. Успява да пробяга 50 маратона в 50 поредни дни, по един във всеки от 50-те щата на САЩ. Бяга без прекъсване и сън в продължение на три денонощия, успявайки да пробяга невероятните 560 км. Прекосява САЩ за 72 дни, тичайки от Лос Анджелис до Ню Йорк (4800 км.). Нерядко участва в щафетни бягания от няколкостотин километра, състезавайки се сам сещу отбори от по 12 бегача.
   Не тези рекорди обаче, макар и доста впечатляващи, правят Дийн човека, който е днес. Това, което е важно в случая е страхотният му характер, железният дух и непримиримата решителност, която тече във вените му. Заслужава да се отбележи, че голяма част от бягания му са с благотворителна цел, като чрез своята дейност той набира стотици хиляди долара за болни деца, нуждаещи се от трансплантация на жизненоважни органи. От Дийн можем да научим много – как винаги трябва да преследваме щастието, как трябва да рискуваме и да не се страхуваме да напуснем зоната си на комфорт, как трябва да помагаме на другите, как никога не е късно да променим живота си. На всички тези уроци имах честта да стана свидетел през 2017 г., когато Диий беше един от лекторите на еднодневния семинар за здравословен начин на живот Физкултура, проведен в София, а книгата му “Ултрамаратонецът” (намерила място в предния ми пост) е в първите редове на личната ми библиотека. 

4. Тим Донthe Man with the Halo

Понякога съдбата ни поднася събития, които не зависят от нас и на които не можем да повлияем. Често те са нечестни, обезкуражаващи, а понякога дори зловещи. И докато повечето хора мигновено изпадат в паника, депресия или просто рухват, има и такива, които сякаш черпят сила от ударите на съдбата. Такъв тип човек е Тим Дон, който ни учи, че дори да нямаме контрол върху нещастните събития в живота ни, винаги имаме контрол върху това как ще реагираме на тях и по какъв начин ще ги приемем. 
    Изключителен атлет, професионалният триатлонист Тим Дон се намира (по негови собствени думи) във “формата на живота си”. Трикратен участник на Олимпийските игри, четирикратен световен шампион по триатлон и рекордьор на състезанието Ironman, Тим е напът да изпрати най-успешната година в кариерата си, целейки се в победата на световното първенство по триатлон в Ironman дистанцията в Кайлуа-Кона, Хаваите, когато два дни преди старта преживява страховит инцидент. Докато тренира за колоездачната част от състезанието, Тим е блъснат от кола, след което се озовава в болницата със счупен врат и множество наранявания по цялото тяло. Мечтата на Дон е разбита на пух и прах. Не и характерът му обаче …
   Лекарите му предлагат три различни опции за възстановяване, най-тежката от които е т.нар. halo – приспособление, силно наподобяващо средновековен уред за мъчения, което посредством четири метални болта се забива директно в черепа на Дон, като целта е пълното обездвижване на врата му. Болката е ужасяваща, но този уред дава на Дон най-голям шанс за евентуално пълно възстановяване. 
   Започва бавно и мъчително възстановяване, но Тим убедено вярва, че не само ще се върне към нормалния си начин на живот, но и към състезателната си кариера, въпреки че е на 39 години. Без капчица самосъжаление, английският триатлонист запретва ръкави и след множество възстановителни упражниения и безкрайни часове прекарани във фитнеса, басейна и на велотренажора, Дон започва да възвръща голяма част от движенията си, след което бързо си поставя забележителна цел – да пробяга емблематичния Бостънски маратон за по-малко от 3 часа. 
    След като е носил омразното halo в продължение на цели три месеца, Тим има едва още три месеца, за да се подготви за почти непосилната задача, която сам си е поставил. Силно обездвижените му мускули определено ще му трябват, за да може да се справи със страховитите 42,195 км. в рамките на определеното време. Затова той не губи време в безсмислени оплаквания, а запретва ръкави и с цената на много труд, пот и болка постепенно успява да навлезе във форма, доколкото това е възможно в неговото състояние.
   Дългоочакваният ден настъпва, но метеорологичните условия са ужасни – постоянен дъжд, вятър и ниски температури ще съпътстват Тим по време на цялото състезание. Питайте обаче човек, преживял гореописания кошмар дали може да го уплаши малко дъжд. Никакъв шанс. Англичанинът е непоколебим и завършва маратона за 02:49:42.
   Опитайте се да пробягате маратон. “Нищо работа” – ще възкликнат мнозина – “стотици хиляди хора го правят всяка година“. Опитайте се обаче да избягате тези 42 км. под непрестанен проливен дъжд и при ниски температури. Вече не е толкова лесно, нали? А сега опитайте да завършите за под 3 часа – стотиците хиляди намаляват драстично. Вече знаете накъде бия. Колко човека могат да го направят само няколко месеца след като са счупили врата си? 
    Половин година по-късно Тим се завръща на мястото на инцидента – като участник на световното първенство по Ironman. И въпреки че завършва на непривичното за него 36-то място, самото му финиширане е не само огромен успех, а и една блестяща победа на духа. Победа над страха, огорчението и самосъжалението. Със своя непримирим характер Тим Дон ни учи, че съдбата невинаги има последната дума в живота ни; че няма нищо по-силно от човешката психика и решителност; че нищо не може да сломи човек, който отказва да бъде сломен. 

3. Рич Рол да изпълзиш от пъкъла

Още един атлет, чиято вдъхновяваща книга намери място в предната ми статия. Днес тя е една от най-продаваните книги на тема здраве и атлетизъм, а освен всичко друго авторът й е създател и на един от най-големите и слушани подкастове в света.  
   Макар и вдъхновяваща обаче, историята на Рол не е никак гладка. Младият Рич има обещаващо бъдеще – завършва с отличен успех гимназия, след което е приет в редица престижни университети, включително и тези от Бръшляновата лига. Завършва право, като междувременно се превръща в обещаващ плувец, участващ на редица състезания на университетско и дори национално ниво. След дипломирането си Рич намира добре платена работа в юридическите среди и бъдещето сякаш изглежда розово … докато на сцената не се появява алкохолът.
    Зависимостта на младият юрист постепенно се усилва и той малко по малко губи всичко – плуването, работата, приятелите, семейството си. Години наред Рич води почти непосилна битка срещу алкохола, като накрая изоставя всичко и решава да влезе в клиника за зависимост. С много борба, труд и упоритост Рич успява да се отскубне от опасната прегръдка на алкохола и започва да си възвръща загубените неща едно след друго – родителите му, които доскро не са искали да имат нищо общо се него отново му говорят, работата му на адвокат отново потръгва, приятелите също се появяват. 
  И ето тук мнозина биха спрели. Биха останали удовлетворени от постигнатото и биха продължили да водят сравнително пълноценен, но скучен живот. Рич обаче е замесен от друго тесто и не се задоволява с половинчати резултати. Да, възвърнал е голяма част от живота си, има жена и деца, които го обичат, както и прилична работа. Нещо обаче липсва. Здравословното състояние на бившия алкохолик е меко казано разклатено и една вечер истината се стоварва върху него с цялата си тежест, когато Рич не успява да изкачи стъпалата до втория етаж в собствения си дом. В този момент започва втората голяма трансформация в живота му – от затлъстял и апатичен към живота адвокат със скучно ежедневие се превъръща в един от най-издръжливите атлети в света. Няма значение, че от години не е тренирал нищо; няма значение, че е вече над 40-тата си годишнина. Рич се захваща за работа и с много тренировки, правилно хранене и отдаденост към здравословния начин на живот разбива на пух и прах митовете за  средната възраст, превръщайки се в един от най-издръжливите атлети на нашето съвремие. 
  Сред постиженията на Рол са двукратното му завършване на състезанието Ултрамен – триатлон, чиято сумарна дистанция представлява умопомрачителните 515 км. (приблизително два пъти дължината на Ironman); проектът Epic 5 – пет Ironman триатлона на 5 хавайски острова за малко над 5 дни; както и участие на световното първенство по акватлон (бягане и плуване) – състезание, в което двете дисциплини се сменят последователно 52 пъти. 
   “Надарен атлет” – ще си кажат някои. Нищо подобно. Атлетическата кариера на Рол започва едва на 43 години, след като в продължение на над две десетилетия авторът се е борил със зависимостта от наркотиците и алкохола, а по-късно и със затлъстяването и нездравословния начин на живот.
 С уникалната си житейска история Рич Рол е неоспоримото доказателство, че никога не е късно да променим живота си, както и че няма нищо невъзможно, стига да го искаш достатъчно силно.

2. Джеймс Лорънсthe Iron Cowboy

Ако постиженията на предния ни герой ви звучат впечатляващо, само чуйте тези на Джеймс Лорънс. Железният каубой, който прякор Лорънс заслужено си спечелва, завършва 22 триатлона полу-Ironman в рамките на 30 седмици, което се оказва достатъчно за книгата на Гинес. Но не и за самия Лорънс, който след това завършва ново изпитание – 30 пълни Ironman триатлона за една година, което също се оказва нов рекорд на Гинес. За сравнение повечето професионални състезатели по триатлон участват в 5-6 Ironman триатлона в годината. И този рекорд обаче не се оказва достатъчен за Джеймс и той прави немислимото – завършва 50 Ironman състезания за 50 последователни дни, в 50 различни щата. Огромното физическо натоварване от състезанията се допълва с постоянното пътуване до поредния щат, като Лорънс успява да спи средно по 4 часа и половина на ден. 
   Отново ще си кажете, че това е поредният надарен атлет. Нищо подобно. На 28-годишна възраст Джеймс се записва на местно 6-километрово състезание по бягане, на което едва успява да завърши. Към края на състезанието, Лорънс бива задминаван от майки, бутащи колички с децата си, а собствената му жена по-късно стоварва върху него тежката си присъда: 

– “Жалък си!”

Силно амбициран това да се промени, Джеймс се захваща с новата си цел, а именно първия си маратон, който ще се състои само 5 месеца след злополучното 6-километрово състезание. Бъдещият “каубой” успява да завърши маратона, но не и да се изправи на крака, когато няколко часа по-късно му се налага, поради което той е откаран вкъщи с инвалидна количка.    
   Джеймс обаче вярва, че не тези моменти дефинират човек и смело заявява, че това е едва началото на неговото пътешествие в сферата на спортовете за издръжливост, а не краят на това пътешествие. Всичко това е поредното доказателство, че големите постижения обикновено са не плод на някаква си дарба, паднала магически от небето, а на постоянна работа, подплатена с огромна решителност и дисциплина. 
    Освен че му липсва природната надареност на “родения атлет”, Джеймс е принуден да се справи и с множество други предизвикателства по пътя си до върха.  През 2008 г. ипотечният сектор в Америка е ударен от икономическата кризата и Лорънс, който има жена и 5 деца, губи къщата си. Това според него е най-доброто нещо, което някога му се е случвало, защото му дава възможността да се освободи от всичко. Ето тези моменти, мисля аз, дефинират човек. В момент, в който мнозина биха се предали или поне паникьосали, Джеймс Лорънс показва завидна психическа устойчивост и намира сили да преобърне ужасното събитие в най-доброто нещо, което му се е случвало. 
   Критикуван от мнозина, че се цели прекалено високо, когато обявява проекта си 50 Ironman-а за 50 дни в 50 щата, Джеймс Лорънс не се страхува да изпита възможностите си. Дори предишният герой в настоящата статия Рич Рол в началото изразява мнение, че целта на Джеймс е физически непосилна за човешко същество. Все пак “неверникът” изненадващо посещава Лорънс в откриващия ден и му пожелава успех в начинанието. 
    Естествено не всичко минава леко за Лорънс, който неведнъж заспива на колелото, и няколко пъти дори пада от него. Получава и контузия в рамото, която силно ограничава способносттa му да плува. Той обаче е твърдо решен да доведе започнато докрай. Дори железният каубой не е от желязо обаче – в ден номери 30, докато върти педалите някъде из Кънектикът, Джеймс отбива встрани от пътя и рухва в плач. В главата му минават мисли за отказване. Това, което е постигнал дотук е световен рекорд. Би било достатъчно. Всички това обаче продължава 8 минути. Осем минути, в които Джеймс си припомня всички причини за това защо е тук и защо се е отправил на това опасно пътешествие. Осъзнава, че не иска да дава такъв пример на петте си деца – щом е обещал да направи 50 триатлона, ще направи 50, а не 30. Следва и кратък разговор с жена му, след което Джеймс отново яхва велосипеда и се поняса с нова решителност напред. Останалото е история …
    Силата на железният каубой не е в железните му крака, а в железния му характер. И Джеймс Лорънс се опитва да ни научи точно на това – че нищо не опира до някаква дарба. Напротив, той се готви за този проект в продължение на цели 10 години и накрая заслужено постига целта си. Благодарение на своя характер, на вярата в себе си, когато е критикуван от всички, на своя упорит труд и решителността си, той достига до един от най-високите върхове в света на спортовете за издръжливост. Човекът, който допреди няколко години е бил “жалък”, се е превърнал в железния каубой. А щом той може, пита самият Лорънс, защо и всеки друг на тази планета да не може?      

1. Дейвид Гогинс the Toughest Мan Аlive

Каквото и да кажа за Дейвид Гогинс ще е малко. Критикуван от мнозина, че е прекалено краен, за да бъде разбрана правилно нагласата му и начина му на мислене (според мнозина извратен) човек трябва да погледне далеч под повърхностните стереотипи на мислене и да се запознае подробно с историята и живота на Гогинс. 
  Малтретиран и обиждан от околните, отхвърлян и заплашван от връстниците си, пребиван от баща си, Дейвид израства като изключително несигурно и объркано дете. В резултат на това той изпитва огромни проблеми в училище, като нивото му на четене и писане в гимназията е на равнище 3-4-ти клас. Мислейки, че проблемът е в него, той няма сили да се промени и дълго време живее изключително неблагопритен живот – работата му е да пръска за хлебарки, теглото му е 140 кг., а здравословното му състояние е плачевно – Дейвид страда от астма, вроден сърдечен дефект и редица по-малки заболявания.   
   Всичко обаче се променя в деня, в който Дейвид решава да влезе в армията и да преобрази себе си. Насочвайки вниманието изцяло към себе си и недостатъците си, Дейвид измисля свои собствени техники и психологически трикове, чрез които да постигне психическа издръжливост, да промени нагласата си към света и себе си, да се превърне в един от най-жилавите хора на планетата. 
  Благодарение на тези техники, както и на пълната отдаденост, решителност и дисциплина, Гогинс едва ли не “се преражда” и започва да постига забележителни успехи. Той е единственият човек, преминал успешно обучението в трите нива на американската военна система – за тюлен във военноморския флот, рейнджър в американската сухопътна армия и член на военновъздушните сили. Завършва цели три пъти т. нар. Адска седмица (Hell Week), два от тях в рамките на една година, като единият път стоически изтърпява множество стрес фрактури и счупени костици на краката, херния и сърдечни проблеми. По-късно служи в Ирак, а след като се пенсионира от армията започва да изпитва себе си в редица от най-трудните състезания за издръжливост в света. Поставя световен рекорд за най-много набирания в рамките на 24 часа (4030), завършва едни от най-бруталните ултрамаратони в света без да има какъвто и да било опит в бягането, като някои от тях завършва с пневмония и множество стрес фрактури. И това са само част от неизброимите постижения на смятания от мнозина за най-издръжливия човек на планетата Дейвид Гогинс.  
  Зад всичко това обаче стои много страдание, огромна решителност, ненадмината дисциплина и най-вече нестандартен начин на мислене, който е диаметрално противоположен на този на мнозинството. Дейвид категорично заклеймява комфорта като пречка за личностното израстване на човека; фанатично се старае винаги да избира пътя на най-голямото съпротивление; не приема оправдания и се отвращава от ролята на жертва. Напротив, той винаги търси вината за провалите в себе си и строго се държи отговорен за всяко свое действие; никога не търси оправдания или извинения и не разчита на “помощ отвън”. 
   Чрез живота и постиженията си Дейвид Гогинс ни учи, че ние сме господари на съдбата си и единствените, които могат да променят живота си в желаната посока. Той категорично доказва, че всички пречки и проблеми по пътя могат не само да бъдат преодоляни, но и направо пометени, стига да имаме правилната нагласа, малко психическа устойчивост и смелостта да потърсим дълбоко в себе си както причините за провалите си, така и силите, които ще ни издигнат от дъното до върха. 

Десет спортни книги, които трябва да прочетете

 Има книги, които развличат. Има книги, които заинтригуват. Има и такива, които въздействат. И въздействието им е толкова силно, толкова опустошително, че е способно дори да промени начина ви на мислене и възприятието ви за света.
    Именно такава роля изиграха за мен книгите, представени в настоящия пост. Естествено, далеч съм от мисълта, че всяка една от тези книги би имала същия ефект върху всеки един човек, но съм убеден, че ако дадете шанс на някоя от тях, може да останете приятно изненадани.
    И понеже знам, че всеки има свои собствени интереси и предпочитания, ще се опитам да ви помогна в избора, правейки кратък преглед и описание на всяка една от избраните книги. Надявам се по този начин да ви бъда полезен.

“Кривата на щастието” – Иво Иванов: 

Неповторимият стил на писане на българския спортен журналист ще ви плени още от първата страница на книгата му и няма да ви даде мира до последния й ред, независимо дали имате задълбочени, основни или никакви познания за спорта. 
   В 77 изключително вдъхновяващи спортни истории, авторът ни представя действителни личности от различни видове спорт, чиито лични истории носят скрити послания за въпроси далеч надхвърлящи света на спорта. Чрез тези разкази Иво ни кара да се замислим за много по-дълбоки неща – за живота и смъртта, за щастието и късмета, за силата на волята и важността на решенията, които вземаме. 
    За разлика от останалите книги, представени в настоящата статия, които разказват по една необикновена история, книгата на Иво Иванов разкрива десетки хоризонти, които със сигурност ще променят мирогледа ви, а ако някога имате честта да срещнете автора на живо, ще се убедите, че доброто все още съществува

“Родени да тичат” – Кристофър МакДугъл:

 Книгата, която запали милиони хора по цял свят по бягането на дълги разстояния, е един своеобразен приключенски епос, в който има за всекиго по нещо – увлекателни истории и забавни ситуации, полезни съвети, спиращи дъха приключения, и какво ли още не. 
   Неизменното присъствие на “Родени да тичат” в топ 10 на редица световни литературни класации говори само по себе си, но най-ценното в нея са революционните й открития, водещи до рязкото увеличаване на броя на бегачите на дълги разстояния сред непрофесионалните атлети. 
     Приносът на Макдугъл се състои в това, че майсторски успява да отвори очите на обикновения човек, карайки го да осъзнае, че не е нужно непременно да е свръхатлет, за да бяга десетки и дори стотици километри. Нещо повече – ние не просто можем, но и сме родени да тичаме.

“Ултра здравето” – Рич Рол:

 Ако отчаяно се нуждаете от мотивация, за да промените живота си, или поне негативните му страни, горещо ви препоръчвам да се потопите в житейската история на Рич Рол, чиято книга умело разкрива изумителната трансформация в живота на автора. 
 “Ултра здравето” е въплащение на нашумелия наскоро израз “From zero to hero” – години наред авторът води почти непосилна битка срещу накротиците и най-вече алкохола, на които се е предал в плен, за да успее накрая да се отскубне от опасната им прегръдка. Това обаче не се оказва достатъчно за Рич и той решава да направи още една стъпка – от затлъстял и апатичен към живота адвокат със скучно ежедневие се превъръща в един от най-издръжливите атлети в света. Постигайки всичко това след 40-тата си годишнина, авторът разбива на пух и прах митовете за  средната възраст.
     Ако търсите вдъхновение в нечия история, чрез която да осъзнаете, че няма навъзможни неща и че никога не е късно да промените живота си към по-добро, това е книгата за вас. Колкото и добре написана да е обаче, сама по себе си тя няма да е достатъчна – ще се наложи да запретнете ръкави и да приложите и на практика поне част от упоритостта и решителността на автора.

“Яж и тичай” – Скот Юрек (и Стив Фридман):

 Книгата на един от най-доминиращите бегачи на свръхдълги разстояния за всички времена представлява забележителна смесица между вдъхновяващата лична изповед на автора и редица практически съвети за това как да бъдем здрави, силни и издръжливи.  
  В нея има за всекиго по нещо – любителите на психологическата страна на издръжливостта ще открият вдъхновение в многобройните състезателни истории от забележителната кариера на Юрек, теоретиците – научни факти за бягането и здравословния начин на живот, а любителите на кулинарията (и по-специално на веганската кухня) – полезни рецепти и практически съвети за здравословно хранене. 
   Независимо дали сте начинаещ бегач, опитен ултрамаратонец или просто човек, опитващ се да се храни и живее здравословно, книгата на Скот Юрек ще ви разкрие нови хоризонти за това на какво сте способни и докъде се простират човешките възможности.

“Върхове и хора” – Людмил Янков:

Някои книги не просто се четат, а се чувстват и преживяват. Точно такава е книгата на великия български алпинист Людмил Янков.
   Освен че ще ви превърне в почти преки свидетели на емблематични за българския алпинизъм експедиции като Лхотце ’81 и Еверест ’84, “алпинистът с нежно сърце” ще ви разкаже по неповторим начин за “цената на мечтата”, за мъжеството и жертво-готовността, за болката и смелостта.
   Разтърсващите откровения на Людмата могат да разплачат дори и най-каменната личност, а стиховете му не просто докосват душата – те я галят нежно. 
   Рядък пример за мъжество и нежност, историята на Людмил определено заслужава да бъде “преживяна” чрез книгата му.

“Iron War” – Мат Фицджералд:

 Ако личната ви мотивация се повишава, когато четете за безкомпромисното съперничество между най-великите личности в даден спорт, книгата на Мат Фицджералд е точно за вас.
   Умело проследявайки живота на двамата най-добри триатлонисти Марк Алън и Дейв Скот, авторът прави дълбок психологически портрет на двамата атлети и майсторски посочва факторите, които ги мотивират и превръщат в най-значимите фигури в техния спорт. Анализирайки живота, тренировките и постиженията на Скот и Алън, Фицджералд проследява бляскавата кариера на двамата “железни мъже”, а кулминацията си книгата достига в живописното описание на най-великото състезание в историята на Ironman – епичната “желязна война” от 1989 г.
  Четиво на Фицджералд майсторски ще ви потопи във водите на хавайския бряг, ще ви пренесе през полетата с лава на вулканичния остров, ще ви прекара с бясна скорост през улиците на емблематичния град Кайлуа-Кона, за да изживеете едно от най-великите съперничества не само в света на триатлона, но и на ендюрънс спортовете като цяло.

“Тичай или умри” – Килиан Жорнет:

За разлика от книгата на Юрек, в своеобразната си автобиография считаният от мнозина за най-великия съвременен бегач на планетата Килиан Жорнет набляга на психологическата страна на издръж- ливостта, умишлено пренебрегвайки безсмислените факти и ненужните практически съвети, с които и без това сме “заляти” в ежедневието.
    В книгата си  младият испанец разкрива своята безмилостна философия, която за мнозина граничи с лудост. Безкомпро- мисната решителност и непремиримост на каталунеца неслучайно е залегнала и в заглавието на книгата му – за автора няма рамки и ограничения, няма страх и оправдания, няма вариант за отстъпление. Има само две възможности – тичай или умри.
    Ако черпите вдъхновение от мотивиращите истории на великите бегачи, а  скучните факти и статистики ви отегчават, определено си заслужава да се понесете по стъпките на Килиан Жорнет и неговото невероятно пътешествие. 

“Първите седем” – Боян Петров:

Отново сме на вълна алпинизъм, но подходът на Боян Петров е коренно различен от този на Людмил Янков. На “разголената” душа на Людмата ярко контрастират аналитичните и прагматични описания на Боян; на смелите мечти на Янков се противопоставя твърдата решителност на Петров.
   За разлика от “Върхове и хора”, “Първите седем” е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, като дори името на книгата загатва за непоколебимата решителност на автора.
   Четивото е изключително подходящо за тези, които си падат по научната страна на алпинизма и биха искали да разберат повече за физическата подготовка, подбора на екипировка, организирането на експедициите, стиловете на изкачване и т.н.
    Въпреки привидната студенина и липса на емоции, Боян беше човек, който имаше големи мечти и ги следваше безрезервно. За съжаление всички ние изгубихме не само един великолепен човек и алпинист, но и възможността да се докоснем до “Вторите седем” като читатели. 
   Все пак Боян Петров ще остане завинаги в сърцата на хиляди българи като един от героите на нашето съвремние. Почивай в мир, Бояне!

“Колко силно го искаш” – Мат Фицджералд:

  Ако сте любители на спортовете за издръжливост навярно сте чували, че в тях психиката е далеч по-важна от физиката. А ако сте участвали в състезание от подобен тип, навярно сте се убедили в правотата на горното твърдение. Именно върху ролята на психологическия фактор се съсредоточава книгата на Фицджералд, която представлява задълбочено изследване на ролята на съзнанието при едни от най-трудните състезания в спорта.
  Авторът, който освен спортен журналист е и диетолог, лектор и мотиватор, е събрал впечатляваща колекция мотивиращи истории от света на бягането на дълги и свръхдълги разстояния, колоезденето, триатлона и гребането, в които атлетите компенсират липсата на физическа сила или издръжливост с нещо от своето съзнание, за да постигнат на пръв поглед невъзможното.
   Книгата е задължително четиво за любителите на спортната психология, както и за практикуващите спортове за издръжливост, които биха намерили ценни съвети, техники и стратегии за успех чрез повишаване на психическата си устойчивост и издръжливост. 

“Днес всички ще умрем по малко” – Ричард Аскуит:

Уникалната история на смятания от специалистите за най-великия бегач на всички времена Емил Затопек несъмнено ще ви плени още от първите страници. 
     Авторът посвещава немалка част от живота си на задълбоченото проучване на живота на “чешкия локомотив”, провеждайки многобройни срещи с неговата съпруга, приятели и роднини и изчитайки голям набор официални и неофициални документи. Аскуит иска не просто да се запознае с фактологията, а да опознае Затопек истински, да се потопи в живота му. 
   А какъв живот само има Емил! Живот, в който величието се редува с болката, славата – с трагизма. А той прекрасно знае да понася и двете – първото с изключителна скромност, а второто – с широка и искрена усмивка. Именно затова Затопек ще ви плени не с десетките си рекорди и многобройните си медали, а със своя искрящ образ, оргомна харизма, благ характер и добро сърце. Думите на Емил, че “бегачът трябва да тича не с пари в джобовете, а с мечти в сърцето” много точно отразяват същността на характера му и ясно показват каква личност е бил.
   И ако все пак нямате достатъчно време и решите да пропуснете книгата на Аскуит, горещо ви препоръчвам поне да прочетете статията шедьовър на Иво Иванов “Защото искам да сънувам”, която в доста по-кратък вариант ще ви запознае с живота на чешката легенда в бягането.

Защо ще оЦЕЛея?

  Замисляли ли сте се някога какво ви кара да станете всяка сутрин далеч преди да сте се насладили на желаното количество сън? А какво точно ви мотивира да понесете стоически поредния тежък работен ден? А да посетите фитнес залата, парка, киното или просто да изпиете по кафе с приятел след работа? А питали ли сте се кое е нещото, което ви дава неизчерпаеми сили в най-тъмните периоди от живота ви? Кое ви държи изправени при всеки удар на съдбата и ви мотивира да продължите да се борите? 
     Сигурно вече се досещате, че за мен има една дума обединяваща в себе си отговора на сравнително разнородните въпроси зададени по-горе. Целите. Именно те са онзи невидим мотиватор, способен да превърне и най-слабата и плаха личност в разярен лъв, борещ се до последно с препятствията. Именно те са движещата сила в живота ни, независимо дали го осъзнаваме или не.
     И точно поради тази причина те са изключително важни за израстването ни като личности. Много хора са осъзнали истината, че ние сме резултат от мислите, които се въртят в главата ни, от книгите, които четем, от хората, с които дружим. Но малцина са тези, осъзнали, че ние сме и целите, които си поставяме! 
    Може би си спомняте, че в миналата си статия говорех за плановете и тяхната ненадеждност. И за да избегна евентуални обвинения в противоречие бих искал да уточня, че плановете и целите са две изключително различни неща. И въпреки че двете понятия са на пръв поглед подобни, едва ли някой би оспорил факта, че в действителност те нямат нищо общо.
   Абстрактни, размити, далечни, независещи от нас. Това са плановете. Хората всеки ден правят десетки планове, бивайки пределно наясно, че едва ли ще изпълнят и 50% от тях. Целите обаче са нещо друго. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки постига 100% от целите си. Но целите не са просто сбор от логически мисловни чертежи. Напротив, те са проект и идея, те са мишена и амбиция. Те ни мотивират, каляват и изграждат като личности. И ако една идея е заседнала толкова дълбоко в съзнанието на човек, че той е готов на всичко, за да я осъществи (тъй като в противен случай тя би го изпепелила отвътре), не мисля, че има нещо, което може да го спре. А това крие сила, огромна сила! 
   Естествено, целите могат да бъдат различни за различните хора. За някой това е влизането в мечтаната специалност в университета, за друг е пробиването на всяка цена в професионалната сфера, за трети може да е натрупването на определно количество финансови средства, за четвърти -намирането на любовта, за пети – посещаването на възможно най-голям брой непознати места. Няма стандартни шаблони за цел. Не е и нужно обаче. Достатъчно е просто да си поставяме цели. Често. Редовно. Защото само така човек може да се развива, да разгърне потенциала си, да живее пълноценно.
     Жалко е, че много хора нямат цели. А само планове, десетки планове. С известна нотка срам трябва да си призная, че само допреди няколко години и аз бях от тези хора. Бях свикнал да живея на автопилот, следвайки работния цикъл понеделник-петък, 09:00-18:00 ч., а свободното време и уикендите си прекарвах играейки ФИФА часове наред и пиейки промишлени количества бира с приятелите си.
     Разбира се, човек и така може да си живее. Години наред, ден след ден, докато пропилее живота си в ядене, спане и работа. Но понякога животът решава да те накара да се замислиш дали това е достатъчно. И ако притежаваш поне малко воля (а аз смятам, че всеки човек притежава) и малко разум (уви, не всеки притежава), се замисляш и започваш да действаш.
   Така се случи и при мен. Животът ми пое в определена посока и ме поведе по нов път. И нещо сякаш се промени. Е, не беше бирата, тя все още е неразделна част от живота ми. Но беше нещо в мен самия, в начина ми на мислене. И така малко по малко, крачка по крачка, започнах да следвам целите си. 
   Как започна всичко ли? С различни видове спорт. Тенис на маса, плуване, фитнес, бягане, планинарство. Нещата като че ли винаги започват на шега. Като малък игрив пламък, който с времето се разраства неимоверно и идва момент, в който осъзнаваш, че се е превърнал в огромен пожар, който не можеш да угасиш. За мен този момент настъпи съвсем наскоро…
     Няма да изпадам в подробности. Мнозина от вас знаят, че постепенно се запалих по бяганията на свръхдълги разстояния. Без да съм се занимавал някога с това, без да съм тренирал. Естествено, претърпях поражения. Първите ми опити за завършване на ултрамаратон бяха по-скоро жалко подобие на участие отколкото реално такова. По-късно обаче щях да разбера защо са ми били изключително важни те.
     При някои хора (смея да твърдя, че аз съм от тях) мотивацията нараства неимоверно след провал. Разбира се, има и хора, които се отказват при първия несполучлив опит, но толкова по-жалко за тях. За мое щастие, аз не спадам към тях и след първите си два провала реших, че ще завърша ултрамаратон на всяка цена. И успях! От третия опит. След три години подготовка. 
     Колко сладка беше победата само! Но и колко кратка. Казват, че човек бързо свиква с положителните мисли и трудно с отрицателните. Вярно е – в момента, в който придобием или постигнем нещо, започваме да искаме още. И понеже аз не правя изключение от горното правило, реших да затвърдя постижението си с още един ултрамаратон, просто за да знам, че завършването ми не е било случайно.
     След това обаче реших да пробвам и нещо ново – градски маратон. Къде е предизвикателството? – ще попитат повечето от вас. Та нали ултрамаратонът е по-дълга дистанция от маратона, а освен това е и по силно пресечен терен? Така е, но градският тип бягане е далеч по-различен от планинския. На дълги разстояния асфалтът е доста по-неприятен от горските пътеки (поне за мен) и е безмилостен към краката. Освен това, докато при ултрите можеш да поотпочинеш вървейки, при градския маратон това не е много приемлива опция (въпреки че реално не е забранен0). Като прибавим и доста по-скучното трасе, което оказва смазващо влияние върху психиката, картинката вече придобива друга форма.
    Така се отправих към античния Пловдив, където успешно завърших полумаратонската дистанция от 21.1 км. в компанията на скъп за мен човек. Бях щастлив от постижението, но градското бягане определено не ми хареса толкова колкото това в планината, поради което се зарекох, че няма да пробвам класическата маратонска дистанция от 42,195 км.
   Обаче грешах. Само няколко месеца по-късно се записах на 33-тото издание на Софийския градски маратон, който освен всичко друго се явяваше и балканско първенство.  Само че си обещах и нещо друго. Понеже маратонът щеше да се проведе през октомври, след което се очакваше времето да се влоши, възнамерявах да не си поставям други цели следвашите 6 месеца и просто да чакам пролетта, почивайки си удобно цяла зима…
      Затова и го чаках с нетърпение. Скъпият за мен човек вече го нямаше и знаех, че ще се впусна в това ново приключение сам, но мотивацията ми беше огромна. Отчаяно исках да завърша, да си докажа, че мога и това.
    Бях тренирал доста и когато денят настъпи се чувствах готов. Станах рано сутринта, след като бях успял да дремна едва 3-4 часа от емоции. Старателно приготвих раницата си, след което поръчах такси за националния стадион, където щеше да е стартът, съответно финалът, на състезанието. Естествено, бях подценил ситуацията и факта, че голяма част от централните булеварди са затворени за движение и пристигнах в последния момент – едва десетина минути преди старата. 
   Атмосферата беше страхотна – изключително слънчевото време създаваше предпоставки за еднин чудесен празник, а множеството бегачи, загряващи и усмихващи се, направо наелектризираха обстановката, придавайки на мястото допълнителен заряд и приповдигнато настроение. Оставих раницата си на гардероба, нахлузих помощните си аксесоари – слънчеви очила, лента за пот на лявата ръка, телефон и слушалки – на дясната, и дори успях да загрея за минутка-две.
    Стартът беше даден и огромната навалица започна леко да се придвижва по шосето, като току-що събудила се змия, пъплеща лениво напред. Началото беше доста неприятно, понеже се опитвах да си намеря място между стотици бегачи по не особено широкия бул. “Евлоги и Христо Георгиеви”. “Колко е различно от ултрамаратоните…” – беше една от първите ми мисли – “… планината е широка, дори безкрайна, а отгоре на всичко и участниците са в пъти по-малко”
    Бягах напред и се чувствах добре, поддържах постоянно темпо, като дори не изпитвах нужда да спирам за вода на малките подкрепителни пунктчета поставени през 5-6 километра. Изминах неусетно първата обиколка (10,5 км.) за около час (62 мин.) и започнах втората такава. Тук тълпата се поразреди малко и аз се загледах в някои от участниците, сред които имаше доста колоритни – младо момче, бягащо рамо до рамо с грационзната си хрътка, 70-годишни мъже, на които искрено се възхищавах, и един млад момък, бягащ с тежки кубинки, военна униформа и голямо българско знаме, чиято история така и не разбрах.

 Така успях да премина и втората обиколка отново за час. И точно когато бях преполовил трасето, започнах да изпитвам умора. Ама голяма умора. Не знам дали се дължеше на психологически фактори или на режима ми на тренировки (бях тренирал основно с дистанции от по 12-16 км.), но краката ми взеха да се набиват от асфалта, слънцето безмилостно да прежуля, а стомахът ми отчаяно да моли за храна. 
   Естествено, никой не се отказва при първите болежки и признаци на умора. Стиснах зъби и продължих, макар и с малко по-бавно темпо. Все пак не спирах, освен на подкрепителните пунктове където жадно изпивах по 2-3 чаши вода и хапвах по някое и друго парче салам, кашкавал или сирене.

  Някак си успях да завъртя и третата обиколка и след като започнах четвъртата, вече знаех, че ще завърша. Не знаех кога (контролното време беше 05:30 часа), не знаех как (дали ще тичам гордо, ще вървя със средно темпо или ще се влача), но знаех, че каквото и да става няма да се откажа на последната обиколка.
    А тя беше трудна. Ама наистина трудна! Мислех си за всевъзможни положителни неща, мотивирах се постоянно мислено, слушах любимите си песни, но умората беше по-силна. Така на два-три пъти замених тичането с ходене за по минута-две, след което отново се понасях, усещайки първите признаци на мускулната треска. Така научих, че тя невинаги чака утре, а покякога се появява на момента, особено като си тичал в продължение на 4 часа.
   Някак си успях да се довлача до пл. “Орлов мост”, където завъртях и напънах всичките си сили за финалния спринт от 200-300 метра. Пресякох финалната линия и след като бях окичен с медал се отместих настрани, тъй като след мен идваха други участници.

  Прималял от умора, седнах на един бордюр и се замислих. Загледах се във финиширащите. Някои от тях бяха толкова щастливи – биваха чакани с искрена любов и посрещани с топла целувка. Обожавам медалите от състезанията, но установих, че в този момент с огромна готовност бих разменил това парче желязо за такова посрещане. Или поне за снимка от близък приятел. Уви, бях сам, напълно сам!
     Издебнах момент, в който не се приближаваха участници и помолих един човек да ме снима. Той го направи и това беше всичко. Отново останах насаме с мислите си. А сега какво? Живеех и се готвих за този маратон в продължение на месеци. А всичко свърши само за  някакви си 4 часа и 34 минути…
    Хапнах набързо и реших да се поразходя малко в прелестното есенно време. Отново се замислих. Това беше всичко, наистина го бях решил. Имах нелека пролет и откровено тежко лято. Време беше за заслужена почивка. Наистина го мислех!
     Прекарах остатъка от деня, както и следващия такъв, в почивка и пиене на бира със съквартиранта ми. Успях да си почина, бяха ми нужни точно ден и половина.
     За съжаление обаче (да, правилно чухте) имах още два почивни дни. Бях се излегнал на дивана вкъщи и просто си мислех, когато изведнъж изпаднах в непознато за мен състояние. Не можех просто да стоя и да си почивам. Трябваше ми ново предизвикателство, нова цел…
    Само час по-късно бях в басейна, опитвайки да накарам тялото си да си припомни как се плува (не бях плувал от около година). Какво ме накара ли? След успешното завършване на плумаратон, маратон и ултрамаратон, умът ми някак механично се опита да набележи следващата стъпка. Бях безсилен, това е като наркотик, не можех да се съпротивлявам. А какво правих през този предходен час ли? Изчетох всичката възможна информация за провеждащи се в България триатлони!
     Дали взех правилното решение? Да, сигурен съм! Човек просто не може да живее без цели. А и не бива! Защо ли? Защото без тях сме пътници! И в преносния и в буквалния смисъл. Живеейки без цел в омагьосания кръг на ежедневието губим пътя си, губим силата и идентичността си, губим себе си!
    Всички помним нещастния инцидент с Боян Петров и тежкото му състояние за няколко дни в болницата. Естествено, Боян сега е добре и се е устремил към следващата си цел! Но имаше един период, в който съвсем не беше сигурно дали той ще се оправи. И тогава, именно когато положението му бе най-тежко, попаднах на една статия озаглавена “Защо Боян Петров ще се оправи?” Главната теза на автора беше, че Боян ще се изправи по-силен от всякога, защото има цели. Неизпълнени цели, които все още го чакаха. А човек, който има цели, за които е готов на всичко, не може да бъде спрян докато не ги изпълни!
   Статията се оказа пророческа – Боян се изправи по-силен от всякога, твърдо решен да продължи страхотния си проект 14 х 8000 и само 3 месеца по-късно беше в планината. След няколко месеца му предстои изкачване на връх №9 от поредицата и аз съм сигурен, че той няма да има проблеми. Защото знам какво се случва, когато човек иска силно нещо.
    Що се отнася до мен, ще ме видите във водата, после яхнал бясно колелото, а накрая отново тичайки. Обещавам ви! Не знам кога, но ще ме видите на вр. Ком, по-малко от три седмици след което и на н. Емине. И на още 5 върха, които ще запълнят класацията ми от топ 12 на най-високите върхове в България! 
     А един ден, сигурен съм, че няма да е толкова далеч във времето, ще ме видите на 4 000, а защо не и на 5000 м. надмосрска височина! Убеден съм! 
     Защо съм толкова сигурен? – ще попитате. Защото знам, че само така ще оЦЕЛея!   

За обратите на съдбата и неплануваните победи!

Време е за ново приключение! Или изпитание! А може би урок!?
Събуждам се около час преди алармата ми да нададе характерния за нея боен вик. Винаги ми се случва. Всеки път преди състезание съм меко казано напрегнат и спя неспокойно. Ако безразборното въртене в леглото и кратките придремвания с примес на безумни сънища изобщо може да се нарече сън. Адреналинът отново ме е завладял още от предната вечер и колкото и да се опитвам да потуша страстите му, не успявам.
   Излежавам се в продължение на десетина минути (нещо нетипично за мен) и просто си мисля. Мисля си за състезанието, което ми предстои. Разбира се то далеч не е най-тежкото, в което съм участвал. И все пак този път нещо е различно. Като че ли по-скоро всичко е различно – нагласата ми, мотивацията ми, подбудите ми. Истината е, че само до преди два месеца не смятах да участвам в този ултрамаратон. Нещо повече, като че ли напълно бях изоставил идеята за участие във всякакъв вид подобни състезания. Все пак вече бях завършил успешно един такъв формат миналата година и бях що-годе удовлетворен. Плановете ми бяха насочени в една съвсем друга посока. Съдбата обаче не мислеше ни най-малко да се съобразява с тях…
   Решавам, че е време да се размърдам. Ставам, оправям багажа си, състоящ се от немалко вещи – кои нужни, кои не, хапвам набързо три пържени яйца и се понасям към столичната автогара. Дестинациятя е позната – Асеновград. Е, това е само началната дестинация, но пък е пропита с множество приятни спомени.
   Качвам се в автобуса и едва щом сме излезли на Цариградско шосе отново се унасям в сън. Този път спя дълбоко, но след малко повече от час се събуждам. Втората част от пътуването си прекарвам четейки за едни доста интересни герои – монасите маратонци от планината Хией в Япония. Четивото е подходящо и е подбрано неслучайно – запътил съм се към четвъртото си участие в ултрамаратон.
  Пристигам в най-големия необластен град в България и се отправям към туристическия информационен център. Страхотните емоции вече започват да ме завладяват. 10-15 ултрамаратонци са там, включително и миналогодишният победител и рекордьор Андрей Гридин, който обаче е решил да не участва тази година. Сред присъстващите е и един от фаворитите за спечелването на 160-километровия ултрамаратон Божидар Антонов.
   Приближавам се плахо и с известна доза срам съобщавам, че ще участвам в най-малката дистанция – Орехово Ултра – 53 км. След кратка проверка за наличието на задължителната екипировка – яке, челник и survival blanket (не си падам по чуждиците, но идея си нямам как се превежда на български), получавам номера си за участие – 537, както и стартовия си пакет със страхотна тениска, изработена специално за случая.

 Приповдигнатото ми настроение обаче се изпарява за секунди, след като над града се излива порой. „Проклет град!“ – мисля си, въпреки че обичам Асеновград – “За трета година съм тук за състезание в разгара на лятото и за трети път дъждът е решил да покаже колко е велик“. Сядам в едно кафене и с интерес започвам да разлеждам картата и височинния профил на трасето. След около 30-40 минути дъждът най-накрая решава, че се е изявил достатъчно и спира. Възползвам се от момента и хващам автобус към втората си дестинация – село Хвойна. След около час вече съм в споменатото село и чакам автобус за последната си дестинация – красивото родопско село Орехово.
   Интересен факт е, че само до преди 3-4 години селото на практика е било откъснато от света, тъй като е нямало никакви автобуси. Така ако на някой се наложи да отиде до аптеката например, е трябвало да търси кола или да извърви пеш 7-те километра до Хвойна. 
   Автобусът най-накрая пристига и въпреки че не съм очаквал кой знае какво, съм неприятно изненадан от подобието на автобус, което се появява. Прилича по-скоро на превозно средство от 40-те години на миналия век. Качвам се и осъзнавам, че аз ще съм единствения пътник в това 7-километрово приключение. 
   Чувствам се като в мексикански сериал докато автобусът се изкачва нагоре по стръмния път. Минаваме през село Малево – родното село на майка ми, за което съм слушал немалко, но, срам ме е да си призная, не съм посещавал никога. Уви, гледката е тъжна – няколко схлупени къщи и няколко полуразрушени сгради – това е останало от иначе китното някога селце. 
   След около 15 минути пристигам в Орехово, където след известни затруднения успявам да открия къщата за гости, в която имам резервация. Докато се изкачвам към нея се замислям и леко се възгордявам от смелостта си да направя всичко това. Точно тогава обаче забелязвам две опънати палатки на едно изоставено игрище в близост до пътя и мислите ми политат в противоположната посока – колко съм страхлив в сравнение с някои от другите участници. Да спиш навън, на палатка, в дъжда, само няколко часа преди да се понесеш в 50-километрово бягане по пресечен терен, си е направо подвиг. Не че не ми е минавало през ума да пробвам подобно изживяване, но мозъкът ми винаги отхвърля идеята почти мигновено. 


 Качвам се в стаята, хапвам малко нездравословна храна (само такива успявам да намеря в селския магазин), след което се отдавам на четене. Около час преди да си легна сядам пред лаптопа (та кой откачалник носи лаптоп на ултрамаратон?) и започвам да пиша настоящите редове, ясно съзнавайки, че може би ще завърша историята чак след няколко месеца.
   Накрая умората надделява и решавам, че е време за лягане. Мозъкът ми обаче отново е решил, че няма да се спи и започва да се лута напред-назад, скачайки смело от една мисъл на друга. Отново се замислям за това как се стигна до днес. Та нали вече нямаше да участвам в подобни състезания? Нали само до преди два месеца живеех “нормален” живот и като че ли нямах нужда от подобни преживявания? 

    Както обаче споменах по-рано, съдбата има своите планове и по една или друга причина реши да ми поднесе няколко нелеки обрати. Съществуват безброй клишета за това как трябва да реагираме при подобни ситуации, но когато човек попадне в такова положение всички те губят смисъла си. И все пак аз си ги спомних – имах два варианта – или да лежа вкъщи, задавайки си безброй въпроси, до чиито отгово едва ли някога ще стигна, или да взема нещата в ръце и да се опитам да постигна нещо, макар и символично. И някак си съумях да събера всичките си сили и да избера второто.
   След около два часа изпълнени с подобни разсъждения се унасям, но отново спя неспокойно и се събуждам рано. Прочитам още няколко страници свързани с тендай будизма, хапвам леко и след като приготвям багажа си, тръгвам към центъра на селото, откъдето след около час ще започне състезанието.
    Слизам на центъра, а той вече гъмжи от състезатели. Въпреки че ми е пределно ясно, че подобни мисли не са никак полезни за психическата нагласа по време на състезание, както винаги досега се заглеждам в страхотната екипировка на повечето състезатели, на която тъй ярко контрастират моите обикновени шорти, маратонки и потник, както и раницата за лаптоп, която, забелязвам, се оказва доста по-голяма от специално пригодените раници на другите участници. 


   Все пак в тълпата забелязвам и няколко аматьори като мен, което в известна степен ме успокоява, както и една доста симпатична двойка с интересни тениски, която предизвиква в мен благородна завист, но и ми вдъхва вяра.  
  Следват няколко грижливо приготвени от организаторите “атракции”, сред които се отличават поставеното на старта дървено топче и великолепното изпълнение на гайда от страна едно 6-7 годишно момченце, след което е даден стартът на състезанието.

   И така, точно в 10:00 ч. сутринта 120 човека се втурваме напред в търсене на ново предизвикателство. 120 човека – 120 причини за участие в ултрамаратон. Сигурен съм, че повечето хора около мен бягат, за да докажат нещо – кой на себе си, кой на някой друг. Несъмнено някой бяга от гордост, друг пък тича с единствената мисъл да спечели състезанието, трети – за да забрави нещо, а четвърти – просто защото обича тичането, природата или и двете. Изведнъж ми се приисква да можех да прочета мислите на другите 119 състезатели. Колко ли непознати чувства и емоции бих изпитал, колко рани и сила бих открил? 


    Първите 500 метра от трасето лакатушат през самото село, след което обаче започва набирането на денивелация. Началото е тежко, а аз се движа в първата половина, като дори малко по малко минавам все по-напред. През главата ми летят десетки мисли със скорост доста по-голяма от тази, с която се движат краката ми.


    След първоначалния шок от изкачването дишането ми се успокоява и влизам в нелошо равномерно темпо. Пред мен има около 30-40 човека, но аз вече се стремя да поддържам определена скорост и все повече се абстрахирам от околните. В ушите ми кънтят специално подбрани преди състезанието мотивационни речи, които наистина като че ли ми дават физически сили. Замислям се колко са важни нагласата и вярата, че можеш да постигнеш нещо. 
   Времето е прекрасно и мисълта ми все повече лети към различни събития. До такава степен се олисвам, че заедно с още 5-6 човека осъзнаваме, че се движим по грешната пътека. Това обаче не е фатално, понеже тя е успоредна на правилната. Единственото неудобство е, че трябва да слезем една идея по-надолу, което се случва по едно дере и така биваме изпреварени от 10-15 човека. 
   Все пак това леко объркване е незначително на фона на няколкото доста по-големи “изгубвания” на няколко състезатели, които дори изминават 3-4 километра в грешната посока. 
  Така малко по малко напредвам, но притеснението ми расте, подхранвано от факта, че все още не съм достигнал първия подкрепителен пункт, който трябва да е на около 12-тия километър от трасето. Не, не съм гладен или жаден. Притеснява ме фактът, че може би се движа бавно. Контролното време, за което трябва да завършим състезанието е 10 часа, като предварително съм изчислил, че имам грубо по около 2 часа, за да стигам до всеки следващ пункт, ако искам да завърша в контролното време. 
    Часовникът ми вече показва 12:05, а няма и следа от пункта. Следва обаче едно ново изкачване, след което аз и още няколко момчета се озоваваме в каньона на р. Цирикова църква.  
   Краката ми вече са понатежали, а трасето през каньона е доста технично, да не кажа трудно, като дори има няколко стръмнини, които съвсем спокойно биха могли да доведат до инцидент ако не се внимава. В самия край на каньона организаторите грижливо са се погрижили да поставят дебело въже, с помощта на което успяваме да се изкачим и да излезем от тази дяволска паст.
   И точно когато започвам да се ядосвам и отчайвам, забелязвам дългоочаквания пункт и силите ми бързо се възвръщат. Часът е 12:18, а аз решавам да не губя повече от 5-6 минути на пункта, вземайки предвид факта, че разстоянието до следващия пункт е едва 7 километра, а трасето е изключително лесно – предимно равен терен. 
  Първата ми работа е да си напълня вода, което фактически се извършва от един от доброволците на пункта. След това подавам калните си ръце и го моля да ми полее вода, за да се измия. Той решава да разведри обстановката на мой гръб и на майтап казва, че в заслончето отзад има мивка, където може да се измия. Залисан в куп мисли и изчисления, поглеждам объркано и правя крачка встрани готов да тръгна към схлупената постройка. Няколко човека прихват в буен радостен смях – явно майтапът е доста популярен сред доброволците. След секунди обаче получавам необходимото количество вода и ръцете ми отново са чисти. 
  Хапвам съвсем набързо няколко парчета салам и кашкавал, два резена домат и едно парченце шоколад и се приготвам за тръгване. Замислям се дали да сменя подгизналия си потник (все пак нося цели три резервни тениски), но решавам, че няма смисъл от подобно действие, тъй като след 10-тина минути и тениската няма да е суха, а и ще загубя ценно време, с което към момента не разполагам. Потеглям отново.
    Трасето до пункт № 2 – Чудните мостове – е наистина най-кратката и лесна част от маршрута, а и аз вече се чувствам страхотно физически. Понеже теренът е предимно равен, не спирам да тичам и вземам следващите 7 километра за 36 минути, като единственото, за което внимавам е да следя маркировката, понеже се движа сам и излизането извън трасето може да се окаже фатално за амбициите ми за успешно финиширане.
   Така в 13:00 ч. се озовавам на Чудните мостове, където е пълно с организатори и състезатели. И въпреки че вече се вмествам в предварителния си времеви график, решавам, че нямам много време за губене и изпълнявам процедурата от предния пункт – зареждане с вода, хапване на крак и след 6-7 минутен престой се понасям напред и нагоре, понеже следва нова порция нелека денивелация от 600 м., тежка почти колкото началната 700-метрова такава.
   Тук вече редувам бягането с ходене, ясно осъзнавайки, че трябва да пестя сили за края на състезанието, където ще е доста тежко. В кратки периоди от време темпото ми съвпада с това на други участници и за 5-10 минути се движа в компанията на различни хора, с които провеждаме разговори на общи теми като това на колко хубаво време случихме, в какви други състезания сме участвали и т.н. 
    Докато се движа в лек тръст по поредната тясна пътека чувам странен шум. Поглеждам напред и в далечината забелязвам момче, което е спряло и се е обърнало настрани от пътя. Приближавам го все повече и изведнъж осъзнавам, че “съперникът ми”  повръща. Стигам до него и го питам дали има нужда от вода или някаква помощ, а той гордо отказва. Питам го дали все пак е добре, а той намира сили да се засмее и да каже, че динята, която е изял на предния пункт просто се опитва да му изиграе лоша шега.
   Засмивам се леко и мислено благодаря на Бог, че не обичам диня. Смело продължавам напред, като един-два пъти се обръщам, за да видя дали всичко е наред. Чувствам се доста добре, като изключим неизбежната цялостна умора и леките болки в кръста, причинени от раницата ми. Замислям се за това колко е важно да имаш опит в подобни състезания. Със смесени чувства си спомням първите ми неуспешни участия в ултрамаратони и безумните грешки, които съм правил по отношение на подготовката, екипировката, темпото, храната, водата и какво ли още не.  
  Така продължавам да напредвам с добро темпо, като дори изпреварвам 3-4 момчета по пътя. Изкачването продължава, а аз все повече се приближавам до връх Персенк, покрай който минава трасето. В един момент застигам друг състезател, с когото се движим заедно в продължение на 30-40 минути, понеже като че ли имаме еднакъв запас от енергия към този момент. 
  Следва обичайният разговор на общи теми, като същевременно внимаваме да не объркаме маршрута. Аз водя, понеже бегло познавам пътя, тъй като съм го минавал преди две години, макар и в обратна посока.
     По едно време спътникът ми ме пита дали съм доволен от фирмата, в която работя, назовавайки я поименно. В първия момент се стъписвам и се чудя откъде по дяволите може да знае местоработата ми. След няколко секунди обаче загрявам – раницата ми нетактично ме издава, гордо показвайки фирменото лого. Обяснявам му, че съм изключително доволен, като се оказва, че въпросът му е провокиран от скорошното му явяване на интервю за работа в същата компания, макар и на друга позиция. За съжаление обаче съдбата е решила да не сме колеги.
    Така напредваме, улисани в сладки приказки, докато в един момент спътникът ми решава, че е време да ускори темпото и се понася шеметно напред. Аз от друга страна също тичам, но нямам сили да поддържам темпото му и така се разделяме. “Едва ли ще го видя повече” – замислям се. Но така е на всяко състезание – запознаваш се с някого, с когото имаш редица общи интереси, започвате да се сближавате и внезапно се разделяте, вероятно завинаги. Точно както и в живота…  
   Улисан в подобни мисли осъзнавам, че вече съм минал покрай връх Персенк и се намирам на познатия за мен Римски път. Възползвам се максимално от сравнително приятния и познат терен и след едночасово тичане се озовавам на предпоследния пункт – х. Персенк.
   Поглеждам часовника си и установявам – 15:29 ч. “Добре” – казвам си – тук мога да си позволя 10-12-минутна почивка, тъй като се движа с половин час по-добре от минимума, който съм си определил. Все пак ми е пределно ясно, че последната част от състезанието ще бъде най-тежка и не си позволявам излишно офлянкване.
    Следващият участък от състезанието се оказва доста скучен откъм събития. Първата половина от трасето до пункт Митницата се оказва доста лека благодарение на лекия наклон надолу. Възползвайки се от това, изминавам няколко километра в леко тичане. Отново съм насаме с мислите си и не срещам почти никого по трасето.
   Следва обаче едно последно изкачване. Теренът и денивелацията (350 м.) сами по себе си не са нищо особено, но като се имат предвид досегашните премеждия, тук някъде силите ми започват да се изчерпват. Тялото ми изведнъж отказва да тича и аз започвам да вървя нагоре, клатушкайки се тромаво наляво-надясно. Частта ми отнема доста време, което рязко засилва притеснението ми. Знам, че трябва да увелича темпото ако искам да финиширам навреме, но същевременно нямам сили да го направя.
    Борейки се със себе си в един момент застигам две момчета, носещи жълти стартови номера, което значи, че участват в чудовищната 160-километрова дистанция. Все още съм сравнително далеч, но като че ли единият глас ми е познат. Настигам ги и установявам, че не съм се излъгал – оказва се старият ми познайник и участник в миналогодишното състезание Марти, с когото неизменно се засичаме на различни интересни събития като днешното. 
   Оглеждам хубаво него и придружителя му и осъзнавам колко леко всъщност е моето положение. Да, изморен съм, краката ме болят и нямам въздух и сили, но при вида на двамата участници в дългата дистанция, някак си мигновено ставам благодарен на съдбата. Двамата изглеждат наистина грохнали. И как няма – изминали са почти три пъти изминатото от мен разстояние, а им остават още повече от 50 километра. 
    И въпреки всичко те се държат достойно. Физически са окапали, но духът им е бодър. Не се предават, не се оплакват. Само споменават колко са уморени, но не се жалват. Продължават да вървят смело, здраво стиснали щеки, а в очите им се чете увереност, че могат и някак си ще завършат състезанието. 
   Така вървим в продължение на 10-тина минути, разсъждавайки колко малко време имаме реално. Всичко това ми дава изключителен прилив на енергия и въпреки че краката ми отчаяно се опитват да се съпротивляват, някак намирам сили и се понасям уверено нагоре, въпреки че нямам и идея колко остава до заветния последен пункт. За щастие той се оказва доста близо и след нови 10 минути се открива пред мен.
   С радост и усмивка се добирам до него, като междувременно моментът бива увековечен с една снимка – дело на една от доброволките на пункта. Веднага поглеждам часовника си и установявам – 17:36. Имам малко над два часа да измина последните няколко километра от трасето. Отделям 14 минути за почивка, хапвам набързо и в 17:50 се понасям устремено надолу. 
  Това се оказва и най-тежката част от състезанието за мен. Силите ми са доста изчерпани, ноктите на краката ме болят при всяка крачка и не мога да постигна желаната скорост. Започвам да се съмнавам дали ще стигна финала навреме. Осъзнавам, че провалът е напълно възможен, но нямам сили да увелича темпото. 
   Психологически започвам да се предавам и да се оправдавам наум. Вървя сам и знам, че почти нищо не е в състояние да ме мотивира. Какво се случва? Та нали бях готов за подобен развой? Нали от опит знам, че в такива моменти всичко опира до психиката на човек? А аз неведнъж съм показвал здрава психика. Защо сега не се получава? Защо обичайните ми трикове (специално подбрани и предварително планирани мисли, цитати и песни) не дават необходимия резултат? 
    Осъзнавам, че ако не успея някак да излъжа себе си, с финиширането ми е свършено. Обмислям възможни варианти, но не стигам до идея. За щастие обаче в далечината забелязвам една групичка от 4-5 човека, които явно имат повече сили от мен и тичат, макар и с не много високо темпо. В умът ми най-накрая се заражда идея – трябва да се движа така, че каквото и да става да не изпускам от поглед последните двама от тази групичка. Знам, че ако успея да поддържам тяхното темпо, ще финиширам навреме. 
   За щастие успявам да изпълня план минимум – не ги изпускам от очи, въпреки че не мога и да ги приближа. Така се движа известно време, докато групичката се разцепва и точно пред мен остават двамата й най-бавни представители. Темпото ни вече е еднакво, а другите са отпрашили далеч напред и вече не се показват в обозримата част от хоризонта. 
   Това разцепление слага край на плана ми, но аз вече съм спечелил немалко време. Предстои последната част от трасето, а именно едно доста стръмно слизане, което при други обстоятелства би било страхотно, но в края на състезанието нещата не стоят така. Болките в караката се усилват под напора на тежестта ми (точно за това спускането не е много приятно изживяване), но тримата все пак се влачим бавно надолу. Усещам, че вече сме доста близко и леко усилвам темпото, давайки тласък на може би последния си запас от сили. 
  Най-дълги в едно състезание, поне за мен, винаги се оказват последните 2-3 километра. Особено (а това се случва често) ако не знаеш реално колко още остава до финала. Човек си мисли, че след всеки завой ще види селото, някой от организаторите или дори арката на бленувания финал. Уви, всеки следващ завой те разочарова… 
  “Много често така става и в живота” – налягат ме отново екзистенциални мисли. Но какво можем да направим? Да спрем? Да се откажем? Неее, не мисля! Напротив, продължаваме все напред и след всеки следващ завой се надяваме. Докога ли? Докато белите дробове са способни да си набавят още една глътка кислород; докато левият крак успее още веднъж да се премести пред десния, а той на свой ред пред левия в едно безумно и безкрайно състезание; докато сърцето продължава да пулсира в бесен ритъм.
     А с всеки следващ завой надеждата расте. Защото знаеш, че си малко по-близо до мястото, на което искаш да стигнеш. И това не важи само за състезанията. Впрочем, това важи най-малко за състезанията…
   Останалото е история – след поредния завой, един от многото (никога не знаеш кой от тези многобройни завои ще се окаже твоят завой), очите ти виждат дългоочакваната гледка, а на лицето ти грейва усмивка. Гърдите ти се разтуптяват, нещо започва силно да бие, а стомаха ти се качва нагоре към хранопровода. Звучи ви познато, нали? Сигурно вече сте се досетили, че отново не говоря за състезанието! 
    … Вече съм в селото и се спускам гордо надолу по тесните му улички. До мен незнайно откъде се появява куче – малко, черно, игриво. Усмихвам му се и продължавам напред. В дясно виждам къщата, в която съм отседнал, а в ляво – игрището с няколкото палатки. Минавам покрай местното училище, а две дечица с радостни възгласи съобщават, че пристига поредният участник. 
  Правя последен завой и зървам арката, от чиято друга страна стартирах преди по-малко от 10 часа. 10 часа… бяха като 10 дни…
    Финиширам гордо, а едно от дечицата ме окичва с медал. 19:32 ч. – 28 минути преди контролното време. Щастлив съм, но я няма свръхеуфорията от първия усешно завършен ултрамаратон. Не ми се доплаква, нямам чувството, че ще полетя, но съм щастлив – без драми, без гръмки приказки. Напълно достатъчно.


  Жадно изпивам чаша бира, за която си мечтая още от 30-тия километър и сядам отстрани, за да наблюдавам следващите финиширали. В рамките на контролното време (следващите 28 минути) лентата пресичат още 13 човека, като последният от тях изпреварва часовника с едва 20 секунди. Искрено се радвам за всеки един от тях, радва се и насъбралата се тълпа, състояща се от организатори, други вече финиширали участници и обикновени селски хорица, за които състезанието се явява един вид събитие в селото. Тяхната подкрепа обаче е най-истинската, най-човечната.
  Преди да изтече времето се появява и Марти, стиснал щеките и изпълнен с решимост да измине последните 40 км. от огромната дистанция. Поздравявам го докато си почива, пожелавам му късмет и се опитвам да вдигна духа му, защото знам колко важна е всяка една дума на подкрепа в такъв момент.
   След изтичането на контролното време финишират още 30-тина човека. За тях няма медали, те не са записани като завършили в официалното класиране. Но какво от това?  Радостта им не е по-малка. Напротив, те са искрено щастливи, че са преборили себе си. Радостта на тълпата за тях също е не по-малка. Сещам се за един от най-великите състезатели на свръхдълги разстояния Скот Юрек, който след завършването на всяко състезание застава на финала и в продължение на часове бурно аплодира всеки следващ финиширал. Той именно твърди, че най-големите герои са не тези, които финишират първи или се борят за челните места – те все пак са сигурни, че ще завършат (освен при наличието на екстремни обстоятелства), а по-слабите участници, тези които нямат опит и единствената им цел е да преборят себе си. Изключително е прав – замислям се, спомняйки си предишните ми неуспешни състезания, както и първото ми успешно такова. Какво значение имат стрелките на часовника, след като ти си казал тежката си дума и си надмогнал болките и страховете си?
    Час и половина след като съм финиширал и след като не се очакват други участници, се изправям, макар и трудно, и бавно се запътвам към къщата, в която съм се настанил. В главата ми отново бушуват куп мисли – не само за състезанието, предимно не за състезанието. 
   Посоката на мислите ми неусетно полита към непредвидимостта на живота. Само до преди 2 месеца, не смятах да участвам на това състезание. Само до преди 2 месеца имах съвсем други планове и разбирания за нещата. “Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си” – сещам се за тази стара фраза. Колко вярно! Бързаме да правим планове за дни, месеци, дори години напред, забравяйки, че повечето неща не зависят от нас. Бързаме без дори да се замислим дали това е посоката, в която трябва да вървим. Само защото другите вървят в нея и казват, че е така. Понякога обаче плановете се сгромолясват за ден, минута или дори секунда. И на тяхно място идват други – не твоите собствени, а тези, които Вселената ти е отредила, тези, които Господ има за теб. А той се смее само на нашите планове, но не и на своите.
   А те винаги се оказват по-правилни. Благодарение на тях се озоваваме на място, което е по-добро от предишното. Благодарение на тези обрати на съдбата понякога ни се случват толкова хубави неща, за които дори не сме и мечтали. Благодарение на тях постигаме всяка малка победа в живота си!
    Вече съм пред къщата. Изведнъж се сещам, че нямам превоз за утре. Автобуси от селото няма в неделя. В мозъкът ми веднага светва аларма, която като че ли има за цел да ме притесни и да ме накара да създам план. Това трае точно три секунди и аз доволно изключвам пустата аларма. План? Не ми е нужен план! Все ще се оправя – просто ще извървя тези нищо и никакви 7 километра до Хвойна, макар и с немалко багаж…

… Дори и не подозирам, че Господ отново се смее!

Когато спортът е повече от спорт!

Днес няма да ви разказвам за себе си. Нито ще излагам умопомрачителните си разсъждения по дадена тема. Вместо това смятам да ви разплача. Не, не с писането си. Не бих могъл, дори и да искам. Но ако намерите време и желание да изгледате седемте видеоклипа в този пост, мисля, че е невъзможно да останете безразлични. Нещо повече, мисля, че е невъзможно очите ви да останат сухи. 
   Ако все пак някак съумеете да го направите, значи или имате сърце от камък (за което, трябва да призная, малко ви завиждам), или може би сте по-силни личности от главните герои във въпросните видеа.
  И така, стига вече празни приказки, представям ви 7 вдъхновяващи спортни истории. Истории за чест и спортсменство, за храброст и геройство, за човечност и любов! Моля ви, изгледайте клиповете, ще ви отнеме точно 28 минути. 28 минути, за които няма да съжалявате!

7. Урок по олимпийски дух – Аби Д’агостино и Ники Хамблин

На полуфиналите в бягането на 5000 м. жени на тазгодишните олимпийски игри в Рио де Жанейро, американката Аби Д’агостино и новозенландската й съперничка Ники Хамблин ни изнесоха истински урок по олимпийски дух и спортсменство, сътворявайки най-красивия момент на Олимпиадата. 
   На около 3000 м. от старта двете състезателки неволно се спъват една в друга и се строполяват на пистата. Хамблин остава да лежи, докато Д’агостино бързо се изправя на крака. Американката обаче като че ли не бърза да продължи. Вместо да се впусне напред, за да се опита да навакса получилото се закъсняване и да избегне срама от това да е последна, тя помага на съперничката си да се изправи, подканвайки я с думите:

Ставай! Трябва да финишираме!

Двете жени се понасят напред под бурните аплодисменти на зрителите. След няколко метра обаче американката започва да куца. Прави 2-3 опита да продължи, но кракът й просто отказва. Тогава на свой ред Хамблин връща жеста и помогна на конкурентката си, отказвайки да продължи без нея, въпреки увещанията на Аби. Така двете успяват да пресекат финалната линия, като през цялото време на лицето на американката е изписана непоносима болка. Финиширането е последвано от искрена прегръдка между двете състезателки, а контузената Д’амброзио е отведена с инвалидна количка.
   По-късно се оказа, че Д’амброзио е бягала 1.5 км. със скъсани кръстни връзки и менискус. И двете състезателки биват наградени със специален медал за феърплей и получават правото да участват във финала. За съжаление обаче Д’амброзио нямаше как да го стори…

6. Силата на братската любов – Алистър Браунлий 

Братята Алистър и Джони Браунлий, съответно олимпийски шампион и вицешампион по триатлон от олимпийските игри в Рио тази година, отново са в битката за златния медал във финалното състезание от световните серии по триатлон за 2016 г. в Косумел, Мексико. До финала остават около 400 метра, а Джони, който обикновено остава в подножието на върха, след по-големия си брат Алистър, има убедителна преднина от стотина метра пред брат си и южноафриканеца Хенри Шуман.
     Тогава обаче жегата и изтощението завладяват Джони, който започва да се клатушка наляво-надясно като квартален пияница и почти колабира. В най-критичния момент Алистър застига изнемогващия си брат, прегръща го през рамо и буквално го пренася през последните метри до финала.
  От всичко това се възлолзва южноафриканеца Шуман, който безпардонно грабва победата. Алистър от своя страна спира на сантиметри пред финалната линия и великодушно избутва брат си, оставяйки го на второто място, докато той самият пресича финала трети. 
     След като финишира, Джони се строполи на земята, като незабавно му бе оказана медицинска помощ, която според брат му е била животоспасяваща. След състезанието Алистър призна следното:

Ако беше припаднал преди финалната линия и нямаше медицинска подкрепа, можеше да е много опасно. Реагирах инстинктивно, но щях да го направя за когото и да е. 

И въпреки че никой от тях не грабна златото, двамата британски братя спечелиха сърцата ни. Или поне моето!

 5. Победата не е всичко – Лоурънс Лемьо

На 24 септември 1988 г., по време на Олимпиадата в Сеул, канадският състезател по ветроходство Лоурънс Лемьо, състезаващ се в клас Фин, демонстрира завиден кураж и саможертвеност, показвайки ни, че в спорта има нещо по-важно от победата.   
   Състезанието в гореспоменатия клас се провежда във втория по големина корейски град Пусан, намиращ се на около 450 км. от столицата Сеул. Изведнъж обаче времето се влошава драстично, появява се силен вътър, който бързо достига скорост от 35 възела, а коварните вълни преобръщат лодката на екипа на Сингапур, изхвърляйки и ранявайки двамата сингапурски моряци.  
   По средата на петата си обиколка, Лемьо забелязва корабокруширалата лодка и въпреки че към този момент се движи на втора позиция и е с реални шансове за златото, той не се поколебава нито за миг и се притичва на помощ на двамата сингапурци, отклонявайки се от маршрута си и на практика излизайки от състезанието.
   След като издърпва клетите ветрохоци на борда, той изчаква спасителна лодка да ги вземе и отведе до брега. Едва тогава канадецът се връща в състезанието, завършвайки в крайна сметка 22-ри от общо 32 лодки. 
В края на краищата Международният ветроходен съюз решава да му присъди 2-ро място, заради спортсменството му. Нещо повече, на церемонията по награждаването, Лемьо получава изключително редкия и престижен медал “Пиер дьо Кубертен”, превръщайки се в едва петият човек в цялата олимпийска история, награден с престожното отличие. 
   Изречените по-късно от него думи са красноречиви и ясно показват, че канадецът е осъзнал една простичка истина, която до ден днешен убягва на повечето спортисти, а именно че в спорта има и по-важни неща от победата: 

Просто трябваше да го направя. Ако бях отишъл до тях и те не се нуждаеха от помощ, c’est la vie. Ако обаче не бях отишъл, щях да съжалявам до края на живота ми.

4. Да спасиш живот – Джаба Канкава

На 20 март 2014 г. в мач между украинските грандове Днипро Днепропетровск и Динамо Киев, капитанът на столичния тим Олег Гусев получава тежък удар в главата при сблъскък с вратаря на Днипро Денис Бойко. Гусев се свлича на терена в безсъзнание като при удара гълта езика си, който блокира притока на кислород към белите дробове на играча. Пострадалият мигновено е заобиколен от един куп футболисти от двата отбора, но най-адекватна се оказва намесата на грузинския халф на Днипро Джаба Канкава, който реагира мълниеносно и съумява да извади езика от устата на Гусев.  
   След героичната постъпка по оказването на животоспасяваща първа помощ от страна на грузинеца, се появява и медицински екип, който изнася капитана на Динамо на носилка и го закарва в болница, където той връща съзнанието си. Последствията за украинеца са счупена челюст и комоцио, а лекарят на болницата потвърждава, че бързата реакция на Канкава е била решителна.

3. Олимпиецът, който не се предаде – Дерек Редмонд

На олимпийските игри в Барселона през 1992 г. Дерек Редмонд е един от фаворитите за спечелването на полуфиналното бягане на 400 м., влизайки в серията с най-добро време от квалификациите. 
   Четири години по-рано, на Олимпиадата в Сеул, Дерек се отказва 90 секунди преди старта заради растежение на подколянното сухожилие. 4 години и 8 операции по-късно Редмонд застава на старта, готов на всичко, за да осъществи мечтата си. За съжаление съдбата ще се опита всячески да му попречи…
    На около 150 м. след старта на състезанието, след като е повел, Дерек усеща как ужасяваща болка пронизва десния му крак и рухва на пистата. Да, познахте – Дерек е скъсал подколянното си сухожилие. За страховитата болка можем да съдим по следното признание, което британецът прави по-късно:

“Помислих, че са ме простреляли. Зная, че сега това звучи абсурдно, но то бе първото, което ми мина през главата. Секунда по-късно осъзнах, че сухожилието в задната част на бедрото ми е заминало.”

Около него се струпват официални лица, но поваленият мъж просто отказва да се предаде. Редмонд се изправя, разбутва насъбралите се около него хора и започва уверено да подскача на един крак към финала, понасяйки ужасяващата болка. 65 хиляди зрители онемяват от изумление, след което избухват и започват  яростно да подкрепят британеца. 
   В този момент се случва нещо още по-трогателно. На пистата нахлува фен, който се доближава до Дерек и се опитва да му помогне. Налудничево облеченият привърженик обаче се оказва не просто фен – това е бащата на Дерек – Джим Редмонд. Двамата провеждат следния разговор, докато агонизиращият спринтьор продължава да куцука към финалната линия:

– Не е задължително да го правиш!
– Напротив, трябва!
– Добре. Тогава ще го направим заедно!

Дерек порължава към финала, а очите му се пълнят със сълзи, които не става ясно дали са плод на физическата болка или на свръхемоционалния момент. С помощта на баща си британецът успява да пресече финала, въпреки че в официалното класиране Дерек е дисквалифициран.
 Затрогващите кадри от сцената по-късно са използвани от Международния Олимпийски Комитет като символ на силния дух: “Силата се измерва в килограми. Скоростта се измерва в секунди. Куражът? Не можете да измерите куража”. 
   Две години по-късно Дерек чува нова ужасна присъда – никога повече няма да тича, още по-малко да представя страната си в какъвто и да е спорт. Той обаче не е на същото мнение. Дерек започва да се занимава с баскетбол, преминава проби в няколко клуба и противно на всички залози стига до националния отбор на Великобритания. И изпраща своя снимка с автограф на хирурга, който прибързано го е отписал.
     Защото дори един хирург не може да измери куража!

2. Героизмът на Дейвид Пърли

1973 г., Гран при на Холандия. В едва второто си състезание от Формула 1, британският пилот Роджър Уилямсън катастрофира на пистата. Пилотът остава заклещен с главата надолу в горящия си болид.
   Друг един пилот, на име Дейвид Пърли, изоставя собствения си болид и се втурва с все сили към сънародника си. Следва зашеметяваща неравна борба с пламъците и отчаяни опити на Пърли да преобърне болида на колегата си и да го измъкне от жестоките пламъци. Потресаваща е и гледката на стоящите стюарди, които не знаят какво да предприемат, възпрепятствани от липсата на защитни костюми. Дейвид безуспешно се опитва да ги окуражи, както и да получи подкрепа от някой от другите пилоти в състезанието, които невъзмутимо продължават да въртят обиколки по пистата, мислейки си, че горящият болид е на самия Пърли.  
   Въпреки всичките му усилия, опитите на Дейвид остават безуспешни – колегата му умира от задушаване. Болката, гневът и разочарованието на Пърли са огромни и ясно личат от видеото изложено долу. Все пак Дейвид е удостовен с медал за храбрия си опит да спаси сънародника си.

1. Боже, колко сила има по този свят, Боже – Дик Хойт

Каквото и да кажа за Дик Хойт ще е малко. Това е един човек надарен с безгранична сила, храброст и решимост. Човек, който знае какво е да си баща, човек, който е готов на всичко, само за да дари ощетения си син с капчица радост и щастие. 
   Пред 1962 г., на скромната възраст от 21 години, Дик става баща – може би най-голямата радост за един мъж. За съжаление обаче не всичко се развива по обичайния начин – синът му Рик се ражда с необратими увреждания на централната нервна система. Детето никога няма да може да се движи, да използва ръцете си, да говори и контролира тялото си. 
   Дик обаче не се отчайва. Той започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали всичко това има някакъв ефект. През 1972 г. Рик се сдобива с комуникатор и се оказва, че не само разбира всичко, случващо се около него, а и е надарен със завидни умствени заложби.  
   През 1977 г. Рик убеждава баща си да участват на 8-километров крос с благотворителна цел. Дик се съгласява и по време на състезанието бута количката на сина си. Въпреки че двамата завършват предпоследни, това състезание се оказва съдбоносно. По-късно вечерта, Рик изписва следното чрез комуникатора си:

„Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!

От този момент нататък нещо в бащата се пречупва – всяко негово действие, всеки спестен долар, е посветен на една-единствена цел – да накара Рик да се чувства по този начин колкото се може по-често. И го прави! Дик започва да бяга почти всеки ден, бутайки сина си в специална инвалидна количка. През 1981 г. двамата се записват на може би най-известния маратон в света – Бостънския. Нещо повече, “Тим Хойт” изпреварва 75% от участниците.  
    Дик се амбицира още повече и започва да бяга по 5 часа на ден. Така той влиза в убийствена форма и бута сина си в 72 маратона, 97 полумаратона и още няколкостотин състезания на по-кратки дистанции. Най-доброто време на Дик на маратон е 2:40:47 – едва 36 минути под световния рекорд. С количка! Мнозина с основание се запитват какво ли би било времето му ако участваше самостоятелно. Скромният баща обаче твърди, че времената му биха били по-слаби, понеже синът му го дарява с огромна вътрешна сила.
   Но Дик Хойт не спира дотук. Тимът се записва за участие в една от най-трудните надпревари на планетата – чудовищния триатлон Ironman. За всички, които не са запознати, ще обясня накратко – това състезание представлява последователно 3,8 км. плуване, 180 км. колоездене и 42.2 км. (класически маратон) бягане. Сами разбирате какво натоварване представлява това.  Ако не можете да си представите, разгледайте отново история номер 6 от настоящата статия, където ще видите какво се случва на един от най-добрите триатлонци в света. И то в състезание с четири пъти по-къси дистанции от тези на Ironman! А как се състезава Дик – ще попитате! Ще ви отговоря. Желзният човек връзва за кръста си нелека лодка, в която лежи Рик, и преплува първата дистанцията с нея. След това Рик бива поставен в специална седалка, прикрепена към предната част на колелото му и така двамата изминават 180-километровата втора част от състезанието. Накрая следва познатото 42-километрово бутане на количката, в която горно стои радостният Рик.   
   Тим Хойт участва на този убийствен триатлон 6 пъти! Страхотно, но сигурно завършват сред последните – навярно си мислите. Напратив, отборът нерядко изпреварва 2/3 от съперниците си! През годините баща и син участват в над 1100 състезания, включващи бягане, плуване и колоездене! 1100 пъти, в които Рик не се е чувствал инвалид!  
    Какъв спортист! Какъв баща! Какъв човек! 

 

Page 1 of 3

Powered by Georgi Cholakov