Създадох този блог преди доста време и дълго се чудех какъв да бъде първият ми пост. Кое събитие, чувство или понятие заслужава времето, вниманието и старанието, които ще вложа в настоящата статия? Кое е нещото, което може да ме мотивира да седна пред компютъра и да прекарам няколко часа в писане? През мислите ми преминаха доста политически и спортни събития, общочовешки теми и чувства, заслужаващи подробен анализ или поне обикновено разсъждение. Това събитие обаче така и не се появяваше и аз напълно бях занемарил идеята да развивам блог.
Тук бих искал да направя още едно уточнение. Първоначалният ми план беше (и донякъде все още е) постовете да бъдат на английски език, но смятам, че настоящото описание заслужава да бъде направено на български и евентуално да бъде преведено по-нататък, естествено при наличие на нужното време.
И така събитието, което толкова време очаквах, най-накрая се появи. Събитие, което ме накара дълбоко да се замисля и за пръв път от доста време да седна да пиша, вместо да прекарам времето си в безсмислени занимания. 🙂 Това събитие е провелият се наскоро ултрамаратон “Персенк Ултра”.
Със своите 120 км. дължина и обща денивелация от 5200 м., както и с изключително трудното си трасе и контролни времена (както крайно, така и междинни), този ултрамаратон представлява изключително изпитание не само за физиката, но и за волята и духа на всеки един участник!
Всичко започна преди 2-3 месеца, когато моят добър приятел Иван Семерджиев, случайно попаднал на информация за маратона, ми сподели за състезанието и с нескрита надежда ме попита дали искам да се пробваме заедно. Жаждата за нещо ново и различно веднага ме накара да се съглася. Отдавна исках да изпитам силата на волята и духа си и ми беше безкрайно интересно докъде мога да стигна ако тествам себе си.
Започнахме обсъжданията с общи приказки от рода на това колко ще е трудно, каква екипировката ще ни е нужна и т.н, но и същевременно колко добре ще си прекараме сред великолепната природа на родните Родопи. Една от предложените от Иван идеи беше, при евентуално финиширане, да престъпим финалната линия заедно. Тук е момента да спомена, че в самото начало може би малко се надценихме, но ентусиазмът, че ще участваме в едно уникално по рода си състезание, както и фактът, че до него все още имаше доста време, донякъде замъгли трезвата ни преценка и ни накара да се чувстваме почти сигурни, че ще завършим в рамките на задължителните 30 часа или в най-лошия случай – с известно закъснение. Иван играеше ролята на по-големия оптимист, докато аз все пак оставях възможност за евентуален наш “провал”…
С наближаването на състезанието започнахме да отделяме все повече време и наблегнахме на по-конкретни приготовления. Започнахме да събираме задължителната екипировка, което се оказа първото по-сериозно изпитание, понеже голяма част от нея е трудно да се намери и е достъпна за професионални маратонци, състезатели по ориентиране, планинари и т.н. Все пак няколко дни преди състезанието успяхме, предимно благодарение на Иван, да се сдобием с нужните дрехи, предмети, осветление и т.н., което още повече повдигна духа и настроението ни. Междувременно Иван тренираше усилено, бягайки по няколко километра почти всеки ден, докато аз наблягах предимно на почивка и се задоволих с няколко 8-9 километрови разходки из нощна София.
Така или иначе дойде дългоочакваният момент – вечерта на 13 септември. Пристигнахме в Асеновград и веднага се отправихме към информационния център, където успешно преминахме прегледа на задължителната екипировка. Не се размина обаче без подхвърляне на леки шеги и закачки от страна на част от организаторите, понеже част от екипировката ни, въпреки че отговаряше на изискванията, силно се отличаваше от екипировката на повечето състезатели, за които естествено това далеч не беше първи маратон и които бяха професионално облечени и екипирани. Получихме и състезателните си номера – аз № 8, а Иван – култовия № 69, което естествено също предизвика доста смях и майтапи. 😀 Посетихме техническата конференция, където организаторите ни запознаха със спецификите на трасето, маркировката и някои основни правила и съвети, след което, заедно с повечето от състезателите, хапнахме в един местен асеновградски ресторант. След всичко това отделихме час-два за почивка, след което се екипирахме подобаващо, тъй като няколко часа преди старта над Асеновград започна да се сипе пороен дъжд.
 
imag0616 imag0617
 
 Нито сипещият се дъждът обаче, нито нещо друго беше в състояние да заличи уникалното чувство, което ни обзе минути преди старта. Неописуем е приливът на енергия, който изпитахме нареждайки се броени метри зад стартовата линия и слушайки многобройните викове и възгласи на тълпите, събрали се около началото на трасето, в центъра на Асеновград, аплодиращи и надъхващи нас, състезателите. До старта оставаха броени минути. Прозвуча “космическото” “Излел е Дельо хайдутин” и точно в 00:00 часа 83-ма състезатели потеглихме в лек крос по дългото трасе. 
Чувството в такъв един момент е почти неописуемо. Полетели на крилете на адреналина, неусетно се озовахме на пътя, водещ към небезизвестната Асенова крепост, движейки се в първата половина на колоната. Някъде по средата на този път обаче, Иван забеляза една малка пътека, отклоняваща се към гората и бидейки сигурен, че това е правилният маршрут, смело сви по нея. За голямо съжаление обаче, не му се доверих. Едва ли бих могъл да намеря подходящо оправдание, но когато видиш как 30-40 опитни маратонци продължават уверено нагоре, някои от тях подвикващи “Луди ли сте? Не това е правилният път, продължавайте напред!”, започваш малко или много да се съмняваш в себе си. Така продължихме нагоре по асфалтовия път още около 1.5 км. само за да видим малко по-късно водачите на колоната да се връщат назад. Веднага разбрахме какво е станало и започнахме да тичаме в обратна посока. Оказа се, че едва 8 състезатели са минали по правилната пътека, а останалите 75 станахме жертва на масово “изгубване”. С нотка на съжаление си спомням, че Иван можеше да се окаже 9-тия (а следователно аз 10-тия), ако малко повече беше повярвал в себе си (както и аз в него), но уви…
И въпреки че 3 излишни километра в самото начало на състезанието могат да се окажат доста демотивиращо преживяване, нямаше време за оплакване и жалване. “Станалото станало” – казах си аз… “Стискаме зъби, забравяме за случката и продължаваме напред”.  Така и направихме.
Трудното обаче тепърва предстоеше… Започна едно доста дълго и тежко изкачване нагоре по тъмните и тесни пътечки на гората. Бяхме изпреварени от доста състезатели, които по всичко личеше, че са в пъти по-подготвени от нас физически. Все пак държахме добро темпо, тичайки по равните участници и нанадолнище и вървейки по стръмните изкачвания нагоре. Минахме покрай параклиса “Св. Илия” и малко по-късно забелязахме двама-трима човека, които явно се бяха събрали да гледат състезателите и с трогателна загриженост (която нямаше как да не ни разчувства) викаха: “Късмет момчета и момичета! Дано не ви вали и дано Господ е с вас!” Колкото и студен дъжд да се сипе, тези искрено изречени думи са напълно достатъчни да стоплят човешката душа. Или поне успяха да стоплят нашите!
Така минахме покрай Асеновата крепост и стигнахме до първия подкрепителен пункт, който беше едва на 5-тия км. Естествено не спряхме на него, а само се чекирахме (01:08 ч.) с предварително раздадените ни за тази цел чипове, свалихме якетата, понеже, въпреки продължаващия лек дъжд, бягането с дебело яке се оказа доста трудна задача 😀 и продължихме да тичаме по равните участъци.
Трасето между пункт А1 (5 км.) и А2 (14 км.) се оказа истинско препятствие, понеже представляваше голям и стръмен наклон, който изкачвахме немалко време. Именно тук започна да си личи липсата на добра физическа подготовка. По стръмните пътеки бяхме изпреварени от немалко състезатели. Иван не се чувстваше много добре в един етап от изкачването, което обаче не му попречи да продължи без да се оплаква. Все пак тежките метеорологични условия, в комбинация с липсата на време и вътрешната борба (в един момент започнах да чувствам гадене, а Иван по-късно призна, че му се е виело свят), явно опънаха нервите и на двама ни и дори стигнахме до размяна на остри реплики. Стана така че с човека, с когото никога преди това не се бях карал, се сдърпахме и дори вървяхме отделно в продължение на 30-40 мин., което е ясно доказателство как тежките условия влияят не само на физиката, но и на психиката на състезателите.
Всичко това обаче бе забравено малко по-късно и отново се понесохме рамо до рамо в лек крос към така желаната цел – пункт А2, където щяхме да се подкрепим и починем малко. Това обаче се случи едва след още един лек инцидент, оказал по-късно значение върху цялостното ни участие – точно преди един завой чух вик и след като се показах на правата след него, видях Иван, паднал на земята – беше получил схващания на двата крака. За щастие той беше приготвил две доста сериозни аптечки и ме помоли да намеря ампула с калций и да му я дам. За познатите ми е известна липсата ми на хладнокръвие в подобни моменти и докато той се превиваше на земята, аз, в пристъп на лека паника, преобърнах цялата му аптечка, но така и не намерих така желаната от него ампула. Оказа се, че тя беше поставена в моята аптечка и след консумирането й, както и след леко раздвижване, Иван се почувства по-добре и даде “зелена светлина” да продължим. Злополучната съдба не подмина и мен и минути по-късно и аз получих крамп на левия крак, който обаче се оказа доста по-лек и след 1-2-минутна почивка продължихме напред.
Проблеми имахме и с маркировката, като на един разклон за малко не продължихме по грешния път. Само фактът, че случайно видях светлоотазителния знак по въпросния разклон ни спаси от второ “изгубване”, като по този начин донякъде изкупих вината си за гореспоменатото първо такова, когато не повярвах на Иван.
След още малко вървене чухме шум и веднага разбрахме – пунктът беше след завоя. Направиха ни една снимка докато го приближавахме, след което се чекирахме – 03:50 ч. При това положение започнахме да се подсилваме – Иван хапна и смени мократа си тениска, докато аз, изгладнял “до полуда”, използвах цялата почивка да се нагостя обилно и дори се наложи няколко пъти Иван да ме подканва да тръгнем докато се отделя от отрупаната с храна маса.
 
a2
 
Така след 15-20-минутна почивка потеглихме към изключително важния пункт А3, който освен всичко друго беше ключов, понеже имаше междинно време, неспазването на което автоматично водеше до дисквалифициране и отпадане на състезателите. Предварително обявеното време – 06:00 ч. беше удължено от организаторите с половин час, заради масовото “изгубване” в началото на маратона. Така имахме около 2 часа и 20 минути да се придвижим до пункт А3 и заветния 26-ти километър.
Трасето между пункт А2 (14 км.) и А3 (26 км.) на пръв поглед не беше трудно, тъй като нямаше големи наклони и беше предимно равно. Отново редувахме вървене с тичане, но краката ни започнаха да “се обаждат” – схващанията на Иван не стихваха, а аз усещах пришките и раните по стъпалата си на всяка крачка. Това, в комбинация с тъмнината и неудобството от тичането с пълна раница, правеше дори този лесен участък меко казано неприятен.
По-късно отново бяхме на път да се отклоним в неправилната посока, но за щастие не бяхме единствените. Една от участничките (№ 20) се беше заблудила и се връщаше назад, осъзнала, че по пътя, по който бе поела, липсваше маркировка. Така тримата заедно налучкахме верния маршрут и продължихме към мечтания пункт А3 (Бяла Черква). След двучасово вървене и бягане в далечината съзряхме заветната хижа. За съжаление обаче, тя се намираше на върха на един невероятно стръмен склон, при вида на който доста се притеснихме. В същото време се появиха 2-3-ма състезатели, които бяха вървели около половин километър в грешна посока и се връщаха назад. Така се заформи една група от около 5-6 човека, които се озовахме в подножието на склона. Иван се заговори с тях, а аз погледнах часовника си и с ужас установих, че вече е 06:10 ч. Противоречиви мисли нахлуха в главата ми – гладни, изтощени, почти отчаяни, имахме само 20-тина минути да изкачим склон, който ми се струваше, че се изкачва поне за 30-40. От друга страна в съзнанието ми “изплува” алтернативата участието ни да приключи толкова бързо и безславно, почти позорно, което ме накара да се понеса смело нагоре, напук на болката и умората. След страхотна борба и постоянно напрежение и притеснение, някак си успях да се изкача и да застана победоносно пред хижата. Всички негативи обаче изчезнаха в момента, в който отворих вратата: вътре имаше около 20-тина състезатели, които с буйни викове и аплодисменти започнаха да ме поздравяват, че съм пристигнал навреме. Чувството беше неописуемо – хора, които на теория ми бяха конкуренти ме поздравяваха и се радваха искрено за мен. Защото и те, най-вероятно само броени минути по-рано, бяха изпитали същите чувства и емоции като мен. И те бяха “срещнали” болката, притеснението, отчаянието и надеждата.
Чекирах се в 06:26 ч. – 4 минути преди крайния срок, като не пропуснах да спомена, че след мен се движи група от около 5 човека, които би трябвало да пристигнат до 4-5 минути. Естествено наблегнах на факта, че един от тях е № 69. 😀 Организаторите ме успокоиха, че ще направят малък компромис и на всеки пристигнал до 06:35 ч. ще бъде разрешено да продължи участието си. В крайна сметка това не се оказа нужно, поне за Иван, тъй като при следващото отваряне на вратата се показа именно той – запъхтян, но победоносен. Сценката с възгласите и аплодисментите се повтори и въпросният № 69 се чекира в 06:29 ч. Последваха останалите 3-4 души. На този пункт, както и на предния, се отказаха няколко състезатели, а още 2-ма отпаднаха поради неспазване на въпросното контролно време.
Случката с храната се повтори и на този пункт. Доказателство за това е фактът, че за кратко време изядох 3 банана – храна, която в нормални условия не бих ял, понеже не обичам. Място за претенции обаче нямаше. Хапнахме, починахме, смених тениската си, която вече беше подгизнала, както и чорапите си, като преди това сложих марля на малкия пръст на левия си крак, който вече беше доста наранен. Междувременно вече се бе развиделило, така че прибрахме челниците и потеглихме от пункт А3 към нови приключения и неизвестности.
Следващият пункт А4 (с. Орехово) беше на 15 км. разстояние (41-ви км.), а трасето до него представляваше последователно черен път, купища камъни и няколко ливади. В началото на тази отсечка не смеехме да тичаме, а заложихме само на ходене, като същевременно обаче държахме доста бърз темп и дори изпреварихме 3-4-ма състезатели. Тук нямаше кой знае какви препятствия, но умората вече започваше да си казва думата. Краката и на двама ни с Иван започваха леко по леко да се предават. Все пак не спирахме да вървим, мотивирайки се един друг с всевъзможни разговори. Простите изчисления показваха, че трябва да изминаваме по 4 км. на час, за да спазим второто контролно време (пункт А8 при 71-ви км.). Засега спазвахме това темпо и дори във втората част на отсечката успявахме да бягаме от време на време. Честите редувания на слизания и изкачвания обаче, както и многобройните камъни по пътя, представляваха истинско изпитание за краката ни и изцедиха доста от енергията ни. Стигнахме пункт А4 на ръба на силите си и със сериозни болки и мускулна треска. В село Орехово, малко преди самия пункт, се оказахме атракция за един снимачен екип на асеновградска телевизия, който не пропусна да заснеме с камерата си как вървим към заветната цел. Все пак още един пункт беше покорен! Часът беше 09:40.
Последва обичайната процедура – хапване “на крак”, 10-минутна почивка и оставяне на част от ненужния ни багаж (предимно якета и дрехи за студено време), тъй като пункт А4 съвпадаше с А8 и на връщане можехме да го вземем отново, а дотогава не се очертаваше да е студено, понеже денят тепърва предстоеше.  
Потеглихме отново и с изненада забелязахме, че почивката ни се е отразила по-скоро негативно. Сковаваща мускулна треска ни накара да вървим едва-едва първите 5-10 минути след потеглянето. Следващият участък щеше да бъде решаващ – 10 км. до пункт А5 (хижа “Персенк”), като първите 2 бяха лек път, но следващите 8 бяха, по думите на организаторите, “най-критичният участък от трасето”. Все още обаче имахме нелоши шансове, което явно даде сили на Иван и той се понесе напред с бърза крачка, а аз вървях малко след него, видимо по-уморен в този момент. В бързината обаче не бяхме забелязали, че от известно време по пътя няма маркировка, поради, което се върнахме леко назад. Една от участничките (№ 6 ако не се лъжа) тичаше напред и ни показа правилния път – за щастие бяхме изминали само 200-300 метра в неправилната посока. Междувременно с нас се движеше и едно красиво бяло куче, което явно беше харесало компанията ни и бе тръгнало след нас от с. Орехово. След няколко завоя обаче отново стана доста объркано – пътят се завъртя в обратна посока и започна да слиза обратно към селото. Стори ми се, че няма никаква логика да вървим в тази посока, а и маркировката изглеждаше като тази, която е за пътя на връщане (към пункт А8) и на моменти дори липсваше в продължение на 100-тина метра. Това ме накара да се усъмня и да огледам 2-3 пътеки, които обаче не бяха правилните. Така загубихме нови 15-тина минути и в крайна сметка продължихме по пътя надолу. След известно време разбрахме, че все пак сме на правилния път – един от организаторите ни чакаше на един разклон, за да ни покаже правилния маршрут. Следваха въпросните критични 8 км. – 60-градусов наклон, при вида на който доста хора биха се отказали.
Загубените минути бяха демотивирали Иван, който започна да се съмнява дали имаме шанс да стигнем пункт А8 навреме. Освен това, малко преди наклона, той беше стъпил накриво, което беше усилило болката в и без това болящите го от множеството схващания крака. Все пак, след кратко размишление, той реши да се опита да изкачи големия слон и двамата тръгнахме нагоре. За голямо съжаление обаче, малко по-късно болката му се оказа непреодолима и той реши, че е време да се откаже.
Невъзможно е да се опише как се чувства един човек, който е изпитал толкова много за тези 12 часа, в момента, в който осъзнае, че единственият му вариант е отказването. Болка и огорчение, отчаяние и безсилие, се преплитат в едно и безмилостно изместват радостта и надеждата, които по-рано са се таили в съзнанието. Това почувства Иван когато разбра, че за него състезанието приключва. Но в същото време той почувства и това, което трябваше и заслужаваше да почувства – гордост! Гордост затова, че не спря при първия, втория или дори третия крамп. Гордост, че не се отказа при първата трудност или препятствие. Напротив, той продължи въпреки болката, въпреки всичко, показвайки изключителна воля и завидно себеотрицание. Не се отказа докато тялото му не го предаде! Което в една или друга степен го прави победител.
И това не беше всичко, на което той бе способен. Той намери сили да покаже още нещо в този ключов момент. Нещо, което аз лично не знам дали бих показал на негово място. А именно алтруизъм! По-рано в поста споменах, че се бяхме разбрали евентуално да финишираме заедно, рамо до рамо. Също така обаче бяхме решили ако някой от двама ни се откаже, другият да го последва и да напуснем състезанието заедно. Иван обаче, съзнавайки, че имам още сили, прояви невероятен характер и липса на егоизъм. На въпроса ми дали спираме и двамата той отговори кратко и ясно: “Продължавай, върви още! Стигни докъдето можеш! Дай всичко от себе си и изживей мечтата си!”. След което се обърна и бавно тръгна обратно към пункт А4 с чувства, които не искам и да си представя, че е изпитвал. Думите му обаче бяха достатъчни да ме мотивират в следващия поне един час.
Така аз, също изпълнен със смесени чувства, продължих по стръмния път, нагоре към неизвестното. Пътят наистина се оказа доста тежък и се налагаше да почивам на всеки 15-тина минути. Когато останах сам обаче всичко сякаш се промени. Но когато си вървял с някого рамо до рамо в продължение на 12 часа и изведнъж се окажеш сам няма как всичко да е същото – започваш да чувстваш, че няма на кого да разчиташ; няма кой да те мотивира в момент на слабост; няма дори на кого да се оплачеш, че не чувстваш краката си. В мисълта ми дори започна да се прокрадва страх, че отнякъде може да изскочи мечка, глиган или някаква друга горска твар. 😀 За да разнообразя налегналата ме скука и да избягам от негативните мисли си направих един видеоклип (описващ начина, по който се чувствах в този момент), който смятам да ви спестя, поради изключително личния му характер.
Така улисан в мисли и страхове продължавах да вървя, като на няколко пъти в далечината пред мен виждах една от състезателките, а по едно време дори намерих ръкавица, която най-вероятно беше изгубила без да забележи. По-късно предадох ръкавицата в хижата, а организаторите ме увериха, че тя ще попадне при “изгубени вещи”. Малко преди хижата пък срещнах едни старец, който с голяма загриженост ми каза, че ми остава малко до пункта, където мога да се подкрепя. Така се добрах до хижа “Персенк” в 13:45 ч. С изненада забелязах, че в хижата нямаше други състезатели, което значеше, че всички пристигнали преди мен почти не бяха почивали и явно вече бяха потеглили нататък. През мисълта ми се прокрадна идеята за отказване, която обаче беше бързо изоставена след хвалебствията на хижарката, че това е единственият пункт, на който няма отказали се участници. Все пак направих 15-минутна почивка и след като изпих един чай, потеглих отново.
Пътят към следващия пункт А6 (Чудните мостове) ми беше сравнително познат, тъй като около 3 седмици по-рано бях имал честта да го измина с приятели. Така първите 2 км. не се оказаха никакъв проблем понеже минах по т. нар. Римски път, който в интерес на истината е доста удобен и лесен за вървене. При една от почивките заснех още едно клипче с “размисли и страсти”. След края на Римския път обаче трасето стана изключително трудно за мен. Тесните стръмни пътечки виещи се надолу и настлани с остри камъни засилиха невероятно много болките в краката и най-вече ходилата ми. Дори “вездесъщите” марли вече не бяха в състояние да ми помогнат. Темпото ми спадна значително и точно в този 5-километров участък загубих всякакви шансове да “хвана” следващото междинно време. Все пак продължавах да вървя, макар и доста бавно, докато най-накрая се озовах на хижа “Скалните мостове”, където пътят се разклоняваше в две посоки – едната водеща до Чудните мостове, а другата – до хижа “Кабата”. Не бях сигурен в коя посока трябва да тръгна – дали към Чудните мостове, към където сочеше маркировката или към “Кабата”, накъдето ме беше упътила хижарката на предния пункт, споменавайки, че са направени някакви промени в трасето. В този момент обаче бях застигнат от още една от участничките – № 51, която потвърди, че сме в посока Чудните мостове. След 15-минутно ходене и разговори на общи теми, преминахме под самите мостове и се показахме пред пункт А6. При вида на изморената ми походка, един от организаторите се провикна: “Момче, ти от състезанието ли си?”, а аз, осъзнавайки, че номерът ми се крие под блузата, която бях облякъл по-рано, гордо отвърнах: “Да! Номер 8!”, като същевременно повдигнах връхната дреха. Отговорът ми бе последван от бурни аплодисменти и радостни викове. Този път обаче те бяха не защото съм постигнал добро време, а напротив – понеже всички ме бяха очаквали доста по-рано на въпросния пункт. Човекът сподели, че е обмислял пращането на доброволци, които да ме издирват, в случай че не се бях появил до 10-тина минути. Часът беше 16:45 и с болка осъзнах, че е невъзможно да се добера до пункт А8 (намиращ се на 13 км. разстояние) в оставащите до края на контролното време 1 час и 15 минути.
Майтапи имаше и по отношение на № 51, за която явно нямаше информация от последните 2 пункта и никой реално не знаеше, че тя е тръгнала от тях. Последваха коментари от рода на “Как така?”, “Та ти не съществуваш!”, “За теб нямаше да пращаме доброволци” и т.н, на което момичето се смееше искрено.
Последва още един не по-малко забавен и интересен момент. Случайно чух двама от организаторите да споменават, че са пратили 4-ма доброволци да издирват състезател № 69. 😀 Явно комуникацията се бе прекъснала някъде и хората от А4 не бяха съобщили на тези от А5, че Иван се бе върнал и вече не бе част състезанието. Обясних им, че въпросният номер се бе отказал в пункт А4 и дори вече беше извозен до Асеновград. Смаяни и невярващи на новината, те дори поискаха да го набера, за да потвърди, че е добре, което и направих. Така доброволците бяха отзовани, а организаторите си отдъхнаха, защото и последните съмнения за липсващи състезатели в района на пункта се бяха изпарили.
Аз обаче останах със смесени чувства – от една страна всички тези шеги и майтапи донякъде притъпиха огорчението ми, но от друга то нямаше как да бъде напълно заличено – защото все пак всичко бе свършило. Чувството на гордост, че изминах 60 км., преполовявайки маратона, се смеси с чувство на разочарование, че не успях да постигна повече. Десетки въпроси нахлуха в главата ми: Дадох ли всичко от себе си?, Можех ли да се представя по-добре? Не трябваше ли да се откажа заедно с Иван?… Бързо обаче осъзнах, че смисъл от съмнения и терзания, за неща, които вече са свършили няма. “Нищо…” – казах си – “… догодина отново ще съм тук”. По-късно същото ми каза и Иван – и двамата все още не се бяхме отказали – просто бяхме стигнали докъдето ни бяха позволили телата ни. Предадохме се физически, но не и психически. Изневериха ни краката, но не и волята…
 
20130913_230535
 
Всичко това добре, но въпросите не престават да изникват в съзнанието. Какъв беше смисълът на всичко това? Защо беше цялото това състезание? Защо продължавам да описвам това преживяване, след като в официалното класиране срещу имената ни стои тежката присъда “незавършили”. Определено не го правя, за да дам сухи факти и подробности за това докъде и как сме стигнали. Правя го, защото цялото това нещо ми позволи да направя, поне за себе си, няколко основни извода, които бих искал да споделя и подчертая.
На първо място искам да кажа на всички, четящи тази история: Вярвайте! И най-вече вярвайте в себе си! Защото дори и не подозирате колко сила се крие във вас и какво може да постигнете. Вярвайте в себе си, дори когато другите не вярват във вас. Тежък урок, който научи най-вече Иван, който не повярва, че именно той, а не 70 други човека, можеше да знае правилния път в началото на състезанието. Все пак обаче ние не престанахме да вярваме до последно – Иван вярваше докато го държеше тялото, а аз – докато всички теоретични шансове се изчерпаха. Но самият факт, че се включихме в това състезание означава, че вярвахме в себе си! И все още вярваме и това ще си проличи догодина на Персенк Ултра 2014. 🙂 
Друг важен урок касае добротата и човечността. Нищо не стопля по-добре сърцето от някоя добра дума от страна на хората. Така както цивилните искрено се молеха да не ни вали дъжд. Така както участниците се радваха на всеки новопристигнал състезател в даден пункт. Няколко добри думи могат да стимулират човек повече от всичко. Да, победата е важна, но по-важно обаче е човешкото отношение. Всеки беше готов да жертва себе си, за да помогне на другия. Именно това беше една от целите на състезанието, именно затова нямаше голяма награда за победителите. Затова бъдете добри и човечни! Помагайте на ближния винаги щом имате възможност. Защото в крайна сметка всички сме хора.
На следващо място научих, че трябва да предизвикваме себе си, да тестваме лимита на възможностите си и да видим докъде може да стигнем. Във всяко едно отношение. Защото само така човек може да се развива. Само така човек може да избяга от застоя и посредствеността, които дебнат в сивото ежедневие. Така че никога не спирайте да се тествате, да опитвате нещо ново, да живеете “на ръба”!
Не на последно място, искам да отговоря на мнозината, които ни попитаха (а и на всички, които биха попитали) защо го направихме. Защо “се занимавахме с глупости” след като можеше да обикаляме столичните кафета, улици или заведения? Ще завърша с един разказ на едно от момчетата, участвали в маратона. Надявам се в него да намерите отговора:
 

“Един белобрад дядо със скъсани дрехи и самоделни сандали ме заговори на церемонията по награждаването на Персенк Ултра днес. Имаше странен вид и очаквах някоя несвързана (пиянска) тирада, но докато го слушах с половин ухо думите му ме накараха да се замисля:

– Моето момче, вие сте Божи мъченици.
– Така ли? В какъв смисъл?
– Всеки знае да върви по широкия път, но той е лесният и не води към нищо добро. Вие сте Божи мъченици, защото бягате по стръмния и тесен път, който води нагоре, към духовното.”

Едва ли сме мъченици, но наистина научих, че понякога (дори в повечето случаи) широкият и лесен път не води до нищо добро. В най-добрия случай той носи застой и монотонност. Стръмният и тесен път от друга страна води до нещо много повече – той учи и калява. Защото само за 12, 15 или 17 часа по този стръмен и труден път можеш да научиш повече за себе си и за живота, отколкото за години наред по лесния и монотонен път.