Точно преди две години създадох този блог, публикувайки своята първа статия. Как бързо се изнизаха тези 24 месеца само! Погълнат в работа и други странични дейности, почти не бях публикувал нищо след въпросния първи пост. Днес обаче заставам зад лаптопа с надеждата, че ще възродя полуизоставения си блог. Естествено, за успешното осъщяствяване на тази задача се нуждаех от нова тема на размисъл. И тя ме намери сама. И неслучайно! Тя до голяма степен е свързана с въпросната първа статия, дори може да се каже, че в известен смисъл тя е нейно продължение.
Както вече споменах, началото на настоящия блог беше дадено с един пост от пред точно две години, разкриващ мислите и разсъжденията ми относно
Силата на човешкия дух. Наскоро отново се замислих върху темата. Колкото повече разсъждавах обаче, стигах до извода, че силата на духа не е единственото нещо, от което човек се нуждае, за да постигне нещо голямо. Естествено тя е нещо необходимо, нещо, което всеки трябва да осъзнае, че притежава, за да може да разкрие потенциала си. Сама по себе си обаче, тя, колкото и голяма да е, понякога се оказва недостатъчна за постигането на дадена мечта. Резултатът от показването на такава вътрешна сила нерядко се оказва нещо красиво и романтично, но безрезултатно в практическо отношение. Точно както в споменатата публикация…
Трябва обаче да има нещо друго, което да води до успех – мислех си аз. Нещо, което в крайна сметка увенчава усилията с практически резултат, а не само с епично-романтични споменти за извършен подвиг. Но кое е това нещо, което може да донесе огромни успехи на един човек? Кое е нещото, което може да накара и най-смелите мечти да се сбъднат? Мисля, че най-накрая го открих! Това нещо е … но нека не избързваме все пак …
Както става ясно от споментатата вече статия, във всеки един от нас се крие огрома сила, която може да ни помогне за постигането на велики неща. Както вече уточнихме обаче, тази воля далеч не беше достатъчна, за да завърша гореспоменатото състезание, което до голяма степен обезсмисля твърдението, че само със силната воля на духа си човек може да пребори всичко.
И така, въпреки че след въпросното състезание с моя добър приятел (а вече и съвартирант) Иван си бяхме обещали да не се пробваме отново, по-малко от година по-късно се впуснахме в ново приключение наречено
обиколката на Витоша, представляваща 100-километров ултрамаратон, чието трасе обхваща Витоша като в прегръдка.
Въпреки огромното ни желание и значително по-лекото трасе от това на Персенк Ултра, тези 100 км. отново се оказаха непосилни за нас и още веднъж бяхме принудени да се откажем, този път в подножието на финала – на 80-тия километър от старта. По-лошото обаче е не че се отказахме 20-тина километра преди самия финал, а това, че отново си обещахме, че спираме с този тип състезания, с други думи – предадохме се не само физически, но и психически… Тогава реших да не пиша статия за този маратон. Причината за това не беше този нов провал, а по-скоро фактът, че нямах какво ново да кажа. Нищо ново не бях научил от това наше начинание … все още…
Сега обаче пиша. Пиша, защото имам какво да разкажа. Може би отчасти и мисълта за родна Родопа някакси ме накара да седна пред лаптопа и да излея куп нови мисли и откровения, които Витоша не бе успяла да предизвика в мен…
Нека започна от самото начало. И така, както сигурно се досещате, гореспоменатото наше обещание отново не изтрая дълго. Още на следващото лято, обнадеждени и ентусиазирани, решихме отново да се запишем за Персенк Ултра. Имаше няколко промени в сравнение с първото издание на надбягването от преди две години – този път то беше разделено на две състезания – Персенк Ултра с невероятните 132 км. и около 5500 м. обща положителна денивелация и Орехово Ултра – 81 км. (около 3 500 м. сумарна денивелация) по същия маршрут до с. Орехово и след това обратно към Асеновград.
Вече с по-треза преценка след предишните ни два неуспеха, решихме да се запишем на по-краткото състезание – Орехо Ултра. Изчислявайки почти цяло лято отпуските и почивките си, доста се забавихме със записването. Все пак един ден в края на юли се регистрирахме, независимо от двойно нарасналата такса за регистрация. Това обаче не беше важно. Важното беше, че отново ще сме там – сред обятията на магическите Родопи, сред уникалната природа на родната ни планина, сред невероятната атмосфера, създадена от другите участници и организаторите.
Радостта ни обаче трая само два дни, тъй като се оказа, че Иван спешно е повикан на работа и няма никакъв шанс да се смени. Целият ни ентусиазъм се изпари за секунди. Трябва да си призная, че в началото и аз реших да не участвам в маратона, тъй като никога досега не бях ходил сам и това не ми се струваше добра идея.
След няколкодневни размишления обаче реших да се опитам да преборя себе си – та нали това прокламирах в предната си статия – да се предизвикваме, да се изправим срещу себе си и да видим колко далеч може да стигнем.
Освен това така или иначе вече бях платил немалка такса за участие, а и си бях купил доста добро яке за случая, което така или иначе трябваше да изпробвам. Също така си бях взел отпуска и бях направил нелоша 2-3-месечна подготовка, включваща няколко нелеки планински изкачвания, доста 7-8 километрови бягания, както и редовно приемане на магнезий и протеин.
Така се стигна до моето ново решение – отивам. Нищо обаче нямаше да е същото…
Вечерта преди състезанието направих подробен списък с всичко, от което имах нужда (предимно неща от списъка със задължителната екипировка) и приготвих повечето от тях. На следващия ден получих малко на брой, но много ценни, пожелания за успех и късмет, което ме мотивира допълнително. Така по обед на 20-ти август хванах едно такси към централна автогара, а оттам – автубус за Асеновград. Пристигнах в китното градче около 16:00 ч. и веднага се запътих към техническата конференция, на която организаторите даваха полезни съвети за състезанието и отговаряха на въпроси на участниците.
Конференцията протече по обичайния, почти скучен, начин, с изключение на неколкократното предупреждение, че в района на места наистина има мечки и съветите всеки един от нас да държи звънчето си (част от задължителната екипировка) закачено за дрехите или раниците с цел предотвратяване изненадването на някоя мечка.
След края на конференцията отидох да взема стартовия си пакет. Получих една страхотна тениска, както и стартовия си номер – 356. “Този път няма никаква символика” – помислих си аз, ядосвайки се на късната си регистрация, на която се дължеше този лишен от смисъл номер.
Бързо обаче забравих за това, след като осъзнах, че все още не съм намерил къде да спя. 😀 Приближих се плахо до един от организаторите и го помолих да ми препоръча някой близък хотел. Той почти ми се изсмя, казвайки, че малко съм закъснял и че почти всички по-централни хотели в града вече са пълни заради състезанието. За щастие организаторите бяха постигнали договорка с един доста добър четиризвезден хотел, която дори включваше преференциални цени за участниците. Единственото неудобство беше, че хотелът се намираше на края на града. Други варианти към момента нямах, а вече оставаха 4-5 часа до старта, така че звъннах в хотела и след като с радост установих, че все още имат свободни места, взех едно такси и се запътих натам.
Резервирах стая за две вечери, въпреки че ми беше пределно ясно, че почти няма да я използвам. Все пак обаче багажът ми трябваше да пребивава някъде. 😀 Настаних се в новата си уютна стая и реших да се отдам на сладка едночасова дрямка.
След като се събудих обаче започнаха проблемите. С ужас установих, че навън валеше изключително силен дъжд, придружен със светкавици и гръмотевици. Часът беше 20:30, а до полунощ (съответно до старта) оставаха 3 часа и половина. Проверих прогнозата за времето в региона и направо изтръпнах – метеоролозите предвиждаха много тежки следващи 24 часа – порой, светкавици, гръмотевици, с една дума – буря. Следващите два часа прекарах в четене на книга и гледане на телевизия, като на всеки 10-тина минути отивах до прозореца с надеждата, че дъждът ще спре или поне ще намалее. Уви, дъждът нямаше ни най-малко намерение да се съобразява с моите надежди.
В 22:30 ч., само час и половина преди началото на състезанието, организаторите решиха да се застраховат и отложиха старта с шест часа. Така новият начален час трябваше да бъде 06:00 ч. сутрината на 21-ви август. Естествено, това до голяма степен обърка плановете ми по отношение на храненето и съня, както и тези на другите състезатели, но в крайна сметка се оказа много правилно решение.
Излишно е да споменавам, че почти не мигнах цяла нощ (както и доста други състезатели, с които разговарях по-късно) – къде от вълнение, къде от притеснение. Алармата ми иззвъня, известявайки, че е време да се оправя и да тръгна към центъра на града, откъдето щяхме да стартираме.
Оправих се набързо и сънливо се качих в асансьора, където се запознах с едно от момчетата участници в ултрамаратона, което даже ме закара с колата си до старта на състезанието, спестявайки ми доста време и усилия от търсенето на такси в 05:00 ч. сутринта.
Така се озовах на старта в около 05:30 ч., където се бяха събрали 186 състезатели (от записаните и платили 210), като 24 участника така и не стартираха поради една или друга причина (най-вече заради дъжда и лошото време).
Стартът беше даден точно в 06:00 ч., под омайващите звуци на красива родопска музика и ние се понесохме смело напред. Всичко започваше наново…
За щастие вече не валеше, но трасето беше изключително неприятно, тъй като изсипалият се пороен дъжд беше напоил добре почвата, а образувалата се кал не само че хлъзгаше, но и натоваршаве краката неимоверно. Все пак адреналинът в началото на състезанието е способен на чудеса. Благодарение предимно на него, по тесните криволичещи пътечки нагоре по планината се движех някъде около 35-40 място (по мое изчисление). Темпото беше доста бързо, но забавяне нямаше как да има поради напиращите отзад състезатели.
След тежкото първоначално изкачване, следваше спускане, което се оказа още по-трудно, именно заради калта. На няколко пъти успявах да се сгромолясам на земята, като при единият от тях счупих единствения си челник.
Крайната точка на това спускане беше една буйна река, която беше придошла благодарение на обилното количество валежи, които се бяха изсипали в нея предната вечер. На брега на реката се струпахме голяма група състезатели, а преминаването й се оказа доста сложна задача. Някои от участниците се втурнаха смело, нагазвайки вътре с обувки, докато по-голямата част се събуха. Реших да се присъединя към вторите. Събух се набързо, запретнах шортите си и нагазих в буйните води. Оказа се обаче, че по реката се върви доста трудно, тъй като малките камъчета се забиваха в ходилата, а мятащата се насам-натам вода правеше почти невъзможно пазенето на равновесие. Едно от момчетата, което вървеше успоредно с мен, предвидливо предложи да се подпираме взаимно като се хванем за ръка. Въпреки че ми се стори като странна идея, това наистина помогна много за успешното запазване на равновесието ни. Последната крачка обаче се оказа фатална – влачейки краката си ниско по дъното, ударих силно безименния си пръст на десния крак в един от големите камани. Дали от студа или от адреналина обаче, болката трая секунди, след което беше заменена от изтръпване на въпросния пръст. Обух се набързо и смело продължих нагоре.
Следваше поредното изкачване до пункт 1 – връх Баба. Въпреки че спазвах нелошо темпо, бях изпреварен от доста от по-опитните състезатели, като все пак бях доволен от това как се движа. Последните 2-3 км. обаче бяха критични. Изключително стръмният склон ме накара да се замисля дали ще успея да измина 80 км. при положение, че едвам дишам на 15-тия. Започна дори да ми се гади, тъй като, с изключение на няколко парченца шоколад, не бях ял нищо вече почти 18 часа. Това се дължеше на промяната в старта, което беше объркало доста плановете ми, както и тези на много от другите участници (както разбрах впоследствие).
Някък обаче успях да се довлача до пункта и заветния 17-ти километър. Часът беше 09:40 – постижение с 10 минути по-добро от това, което бях направил преди две години. Това до известна степен ме успокои и реших да направя по-дълга почивка от предварително планираната такава.
Повече от половината почивка отделих за хапване, като се наядох доста обилно. След това смених тениската и чорапите си и предвидих 5-6 мин. просто да постоя седнал и да си почина.
При смяната на чорапите видях пръста, който бях ударил по-рано в реката, и с лека тревога установих, че е с почти двойни размери и син на цвят. Все пак не ме болеше, поне засега… Докато мозъкът ми се опитваше да прецени щетите, в пункта се появи едно момче, което беше паднало в реката и беше загубило целия си багаж, включително и състезателния си номер. То изглеждаше доста отчаяно и това ме накара да се замисля колко леко съм се разминал реално. Реших, че е време да продължавам, като така и не разбрах дали въпросното момче продължи по-нататък или се отказа на този първи пункт.
Тук сякаш всичко се промени и то за пръв път в положителна насока. Обилното хапване и кратката почивка, в комбинация със сравнително приятното трасе от връх Баба до Бяла Черква (пункт № 2) ми дадоха много сили и надежда, че няма да е толкова трудно до самия край на състезанието. “За капак на всичко” изминах следващите 13 км. в приятната компания на един друг състезател на име Здравко, с когото за момента се движихме с еднакво темпо. Липсата на големи изкачвания, както и непрестанните разговори на различни общи теми направи следващите километри неусетни и след изкачването на познатия от преди 2 години хълм (този път обаче не бях притиснат от времето) преди самата хижа Бяла Черква, със Здравко се озовахме в жижата. По-късно с ужас щях да установя, че това е била най-леката част от състезанието…
Часът беше 12:30 – движех се с 5-минутно закъснение в сравнение с представянето ми от 2013 г. Време обаче имах предостатъчно, тъй като единствената контрола беше на средата на състезанието (40 км.) – трябваше да пристигна там най-късно в 16:00 ч., тоест имах цели 3 часа и половина за да измина следващите 10 км.
Това отново ме успокои, и направих 20-минутна почивка. Отново хапнах набързо, починах си малко и се приготвих за нови 10 км приключения. По стара традиция, взех един банан за из път (хората, които ме познават по-добре или които са чели първата ми статия знаят какво имам предвид). 😀
Следващият участък представляваше комбинация от черен път, малки остри камъчета и ливади, спускащи се надолу към село Орехово и средата на състезанието. През по-голямата част от това трасе имах честта да се движа с още едно момче, участващо в Орехово Ултра, и едно момиче – участничка в дългата дистанция – Персенк Ултра. След едно кратко “изгубване” от 500-600 метра, успяхме да намерим правилния път и да продължим надолу. Първата част от трасето беше сравнително лесна, но след като стигнахме до участъците с камъните, болките в ударения ми пръст се засилиха доста. Продължавах да вървя смело обаче, поддържайки темпото на двамата други състезатели, които по всичко личеше бяха по-опитни от мен (това пролича от разговора им за предишните състезания, в които бяха участвали). Около 2 км. преди селото обаче, на едно спускане се подхлъзнах върху калната настилка и паднах доста жестоко, наранявайки дясната си ръка. Очевидно бях паднал върху няколко камъка и с ужас забелязах две дълбоки порезни рани на ръката си. Още по-лошото обаче беше, че тоягата, която бях използвал за опора в последните почти 30 км. се счупи, а тя беше не само опора, а и най-добрия ми приятел в момента. Ядосах се много, но бях благодарен, че не се беше случло най-лошото – падайки на гърба си бях избегнал да ударя главата си в камъка, благодарение най-вече на раницата на гърба ми.
Двамата ми спътника моментално се притекоха на помощ. Въпреки че имах доста лепенки, бях забравил да взема със себе си нещо за промиване на рани. За щастие момичето имаше и ме проми и превърза. Извиних се, че съм ги забавил със 6-7 мин. и продълхижме надолу. За нещастие обаче взех да изоставам и изминах последните 2 км. до селото доста предпазливо.
Най-сетне влязох в заветното село, като малко преди пункта се получи една доста комична ситуация. На един тротоар бяха седнали двама от доброволците, които ми посочиха къде е самият пункт. Потичквайки с леко темпо им благодарих и продължих надолу. Явно отегчени, те описваха какво има на пункта и как ще мога да се подкрепя с храна, вода и т.н.; на шега те казаха, че на пункта има и ракия, като в същия момент се спънах в един камък, сплетох краката си и едва се задържах да не падна в следвашите няколко крачки. Следното подвикване, идващо отзад искрено ме развесели: “Гледай го, споменахме ракия и той изгуби ума и дума, чак взе да се спъва”.
В 14:55 ч., цели 65 минути преди контролното време, прекосих прага на пункт № 3 – с. Орехото, маркиращ средата на състезанието. Тук вече бях заслужил по-дълга почива. Позволих си цели 45 минути, които “изхарчих” в превързване на раните си, хапване, безуспешен опит да поправя счупения си челник, преобличане и подмяна на багажа. На пункта имаше и лекарски екип, така че се замислих да им покажа пъста на крака си, който междувременно вече беше придобил лилав цвят. Тази мисъл обаче бързо беше отхвърлена, тъй като ми мина през ума, че лекарите могат да ме забавят доста или дори да не ми позволят да продължа напред. Освен това те бяха доста заети да помагат на един друг състезател (до колкото успях да разбера – грък), който май беше припаднал, очевидно поради ниско кръвно.
10-тина минути преди да тръгна обаче най-големите ми страхове се сбъднаха – навън заваля пороен дъжд, както беше предвидено още предната вечер. Предстоеше изключително неприятно време в следващите часове.
С гордост надянах новото си яке, закопчах го добре, сложих качулката и се приготвих за пътя на връщане. Реших да не слагам и дъждобран, защото доста щеше да ме забави, а и ми се виждаше излишно. Това обаче се оказа огромна грешка.
За щастие обаче не тръгнах сам – две момчета (двама братя както щях да разбера малко по-късно) – Даниел и Гико също тръгваха от пункта и решихме да вървим заедно, поне на първо време, предвид сипещия се порой.
Следваше изключително стръмен участък по една тясна и кална пътечка нагоре по планината. Дълбоката и хлъзгава кал, в комбинация с усилващия се дъжд, правеше изкачването почти невъзможно, имайки предвид, че и 3-мата бяхме с обикновени маратонки, а не със специални планински обувки. След много мъки, подхлъзвания и падания, някак си успяхме да изминем 6-7-километровото изкачване и продължихме по по-равната част. До пункт № 4 – Бяла черква (съвпадащ с № 2) се движехме по равно трасе. Все пак на едно място успяхме да се изгубим и с много трудности намерихме правилния път. Дъждът спря точно преди да стигнем пункта, но 4-те часа прекарани под пороя бяха оказали своето въздействие. Вече ми беше станало доста студено, раницата и цялото й съдържание бяха подгизнали, правейки товара на гърба ми двойно по-тежък, а раните все повече се обаждаха. Последните няколкостотин метра изминах с изключителни усилия, тъй като дори започна да ми се гади и повръща. Бях почти сигурен, че на този пункт ще се откажа и ще прекратя участието си. Някак си обаче успяхме да се доберем до заветната хижа, където за щастие имаше горяща печка, позволяваща ни да се стоплим.
След като се постоплихме и поизсушихме якетата си, се почуствах по-добре. Пръстът на крака ми изглеждаше доста зле и най-накрая реших да го покажа на един от доброволците, който го напръска със замразяващ спрей. Все още се колебаех дали да не се откажа, тъй като не ми бяха останали много сили, а имаше още 30 км. до така мечтания финал. Даниел обаче се чувстваше по-добре и ме убеди да продължим. Гико от друга страна реши да остане в хижата и да продължи след няколкочасов сън.
Междувременно обаче се беше стъмнило, а отгоре на всичко бе паднала и мъгла.
Даниел имаше два челника, чието качество не беше много добро и те не осветяваха кой знае колко добре. Аз от друга страна бях счупил челника си в началото на състезанието и се осланях само на един военен фенер, с който Иван учтиво ми беше услужил. Изминахме едва 400-500 метра, когато Даниел започна да се колебае дали да продължи сега, тъй като нямаше почти никаква видимост. Някак си обаче успях да го убедя, като взех единият от челниците му, а му дадох фенера, който светеше доста добре. Другия челник той държеше в ръка. Трябва да призная, че отчаяно се опитах да го убедя да продължим, понеже не изпитвах ни най-малко желание да вървя сам в тази тъмница. След кратко размишление и след множество натяквания, че това е лесно трасе, Даниел се съгласи.
Едва ли някой от нас обаче щеше да продължи ако знаехме какво ни очаква!
Не бяхме изминали и 2 километра от предстоящите ни 14 до пункт връх Баба, когато отново започна да вали. Този дъжд обаче не приличаше на онзи, който ни беше валял по-рано. Това беше порой, който непрекъснато се усилваше. След 5-тата минута от началото му, и по двама ни не остана суха част. И въпреки че бях подгизнал до кости, в продължение на 40-50 минути не изпитвах студ, може би благодарение на непрекъснатото вървене.
Всичко обаче като че ли беше срещу нас – пътят беше толкова напоен с вода, че общо взето се редуваха много дълбоки локви и изключително мокра кал, в която човек затъва. Непрогледният мрак, силният дължд, падащите гръмотевици подсилваха тази картинка, а при всяка светкавица не знаехме дали да се радваме, че осветява пътя ни, макар и за секунда, или да се страхуваме…
Избор обаче вече нямахме, така че и двамата стиснахме зъби и продължавахме напред без никой да се оплаква от злата ни участ. Смело мога да твърдя, че това беше едно от най-трудните физически изпитания в живота ми.
Вървейки мокри в продължение на няколко часа, с пълни с вода обувки, провиснали дрехи и мокър багаж в раниците, си мислех, че това не е никак хубаво изживяване. В тези условия всеки километър ни се струваше равен на 5.
Постепенно загубихме всякаква представа колко километра сме изминали и колко остават до следващия пункт, който отгоре на всичко беше открит и се съмнявахме дали изобщо ще успеем да се стоплим там. Пътят като че ли нямаше край, а силите ни бяха на привършване. Големият проблем обаче беше студа – температурите бяха паднали значително, а и продължителното стоене с мокри дрехи допълнително утежни положението ни. И в един момент като че ли се предадохме – и двамата спряхме, неспособни да направим каквото и да било, почти безпомощтни. Даниел реши да се обади на организаторите да ни приберат. Въпреки че се опитах да се противопоставя на първото му предложение малко по-рано, при второто такова си замълчах.
Излишно е да споменавам, че телефонът ми беше погълнал немалко количество вода и не работеше; този на Даниел от друга страна все още се държеше. Краткото ни спиране обаче се оказа голяма грешка. Тялото ми като че ли се предаде на студа и започна неконтролируемо да трепери. Отделно усетих остра нужда да повърна (впоследствие се оказа че това се дължи на неправилното ми консумиране на една от изотоничните напитки на предния пункт). Даниел успя да се свърже с организаторите, които обещаха, че ще изпратят кола да ни вземе.
Събрахме малкото си останали сили и продължихме напред, неспиращи да треперим неконтолируемо – бяхме изпаднали в хипотермия. След около 10 минутно вървене (тези минути ми се сториха като 110) видяхме фаровете на джипа, който идваше към нас. Двама от организаторите се втурнаха към нас, завиха ни с дебели родопски одеяла и набързо ни качиха в колата.
Оказа се че сме били само на 1.5 км. от пункт в. Баба, а ние мислехме, че до него остават още поне 5-6 км. Затворих очите си за момент, като това явно се стори странно на организаторите, които веднага започнаха да ме разпитват как съм и дори прегледаха зениците ми, след което се увериха, че съм адекватен.
Стигнахме до пункта, където беше запален огромен огън. Настаниха ни до него, сменихме част от мокрите си дрехи и се завихме с дебели родопски одеяла. Никой от нас не отронваше и дума. Всичко свърши – мислех си – провалих се за трети пореден път. И то след всички тези страдания и изпитания, само за 1.5 км.; не можех да повярвам. Сигурен съм, че подобни мисли се въртяха и в главата на Даниел.
И тогава се случи нещо неочаквано. Организаторите ни обясниха, че все още не сме дисквалифицирани, все още имаме време (около 10 часа до крайното контролно време от 30 часа) и от нас зависи дали ще продължим. Единственото условие естествено беше да не тръгваме веднага (не че бяхме в състояние да го направим и без това), а да останем на пункта 2-3 часа и да се стоплим. И двамата се зарадвахме и веднага решихме, че ще продължим – не бяхме преживяли всичко това за нищо.
Хапнахме и изпихме по няколко чая. Имаше и екип, който ни прегледа по-обстойно. Отново показах пръста на десния си крак, който се беше подул още повече и все така си лилавееше. Един член от екипа ме увери, че това е шестия му такъв за днес, само че другите били сини, а моят лилав, което го накара да се пошегува, че ще се наложи ампутация. Излишно е да пояснявам, че шегата не ми се стори много забавна. Докато се мръщех на черния му хумор, той поръси пръста ми с някаква специална пудра, която трябваше да намали оттока.
Предложиха ни да подремнем в предназначените за целта палатки, като се оказа, че същото са направили още няколко състезатели преди нас. Оказа се също, че далеч не сме единствените участници, прибрани с кола – тя беше излизала няколко пъти, а хипотермия бяха получили повече от 20 души, някои от които се бяха отказали.
Часът беше 02:30 и ние решихме да поспим 3 часа. Както бяхме заръчали на организаторите, те ни събудиха в 05:30 ч. Излишно е да описвам как се чувства човек, който е вървял и тичал 63 км. в тези условия, след което е легнал за 3 часа и трябва отново да стане. Едва намерихме сили да се изправим, а трябваше да изминем още 17 км. до заветната цел.
Хапнахме още веднъж и се стоплихме запоследно на огъня. Един от организаторите, опитвайки се да ни мотивира, ни разказа, че миналата година, подобно на нас, две момчета получили хипотермия и били в тежко състояние, като дори имали халюционации. След известна почивка (подобна на нашата) обаче, те продължили и успяли да завършат състезанието.
Колко хубаво звучеше само, но и колко далечна ми се струваше перспективата да завършим. Простите сметки показваха, че имаме 6 часа да изминем останалите 17 км. – предостатъчно в нормални условия. Трасето обаче беше в окаяно състояние. До края предстоеше почти само спускане, което обаче щеше да ни забави доста предвид калта, големия наклон и недобрите ни маратонки.
Трябваше вече да потегляме, когато установих, че специалното ми шипенце за вода го няма. Потърсих го навсякъде, но така и не го намерих. Осъзнах, че най-вероятно е останало в колата, където спеше един от участниците и нямаше как да проверя. Организаторите ме увериха, че ако е там ще го предадат на “изгубени вещи” и евентуално ще мога да си го получа, но ме посъветваха да не тая големи надежди. Това ме демотивира доста, защото това на пръв поглед обикновено и доста очукано шише ми беше подарък от Иван и за мен имаше сантиментална стойност. Освен това то беше преживяло немалко подвизи по родните планини заедно с мен.
Примирих се със загубата и се обърнах, за да тръгна след Даниел, когато някой извика. Оказа се, че спящият участник току-що се беше събудил и след като проверихме колата синьото шишенце отново застана гордо от дясната страна на раницата ми, толкова близо до рамото ми.
Така в 06:00 ч. потеглихме за последната част от състезанието и се понесохме смело надолу. С ужас обаче установих, че едва успявах да въря, тъй като мокрите шорти и бельо ми бяха протрили до болка вътрешната част на краката ми. Освен това, острата болка в коляното, която бях получил на едно изкачване на Черни връх преди около три седмици и която толкова ме притесняваше преди началото на състезанието, се обади отново. Изпих едно-две обезболяващи и намазах вътрешната част на краката си с единственото което имах – диклак. Това разбира се се оказа огромна грешка и предизвика толкова силна болка, че чак сълзи се стекоха по бузите ми.
Успявах да вървя, но доста бавно. Изведнъж ми хрумна странна идея – нямах сухи дрехи в раницата, затова просто реших да премахна бельото си и да продължа само по шорти, които доста по-малко протриваха краката ми. 😀 Речено сторено. Свалих боксерките си и продължих да вървя. Това до известна степен намали болката, но тя все още продължаваше.
Предстояха ни нови 10 км. до село Лясково – последният пункт преди финала. Тези 10 км. като че ли нямаха край, едно безкрайно спускане към някаква безнадеждна бездна, след което последва едно безумно изкачване, последното такова за състезанието. На всичко отгоре пунктът се оказа в самия край на селото. Успяхме да пристигнем в него около 09:30 ч. Хората на пункта ни се зарадваха много и се опитаха да ни разведрят с малко родопска музика, хубава храна и много положителни думи. Те бяха сигурни, че ще успеем да финишираме в рамките на контролното време.
За мой късмет, една от доброволките на пункта имаше вазелин, който в момента ми се струваше като най-ценното нещо на света и с радост намазах пламтящите си крака.
Беше време да потегляме за последните 8 км. от състезанието. Часът беше 09:50 и до края на контролното време имахме 2 часа и 10 минути. До последно не бях сигурен дали ще успеем да пресечем финалната линия навреме…
Нищо интересно не се случи през тези последни километри. Те бяха преминати предимно в мълчание и размишления относно какво бяхме преживяли. От време на време в мен се прокрадваше съмнение дали ще успеем да финишираме навреме и постоянно поглеждах часовника си. Даниел от друга страна беше оптимист и нямаше никакво съмнение, че ще успеем. Времето обаче напредваше безмилостно, а градът все не се появяваше, сякаш беше изчезнал от картата. Около 11:00 ч. това най-накрая се случи и ние се озовахме в Асеновград.
Не мога с думи да опиша как се почувствах, когато и аз разбрах, че ще финишираме. Вървяхме мръсни, ранени и окаяни по улиците на града. Хората, които не знаеха откъде идвахме, ни гледаха повече от странно, а тези които бяха запознати – с възхищение. Не хората обаче ме интересуваха докато крачехме победоносно към финала. Куп мисли нахлуха в главата ми. Мислех само за това какво бях преживял и как не се отказах до края, въпреки болката. Усещах я в пръста на крака си, почти при всяка крачка, усещах я в дланта на ръката си, където зееха дълбоките порезни рани, усещах я във всеки един мускул от тялото си, усещах я дори в мозъка си…
Даниел прекъсна мислите ми с предложение да бягаме до финала (оставаха около 200-300 метра), което веднага приех. Събрах последните си сили и се затичахме към заветната линия. А когато тя се показа пред нас, настръхнах – около нея имаше организатори, вече финиширали участници, както и случайни минувачи и граждани, наблюдаващи с любопитство. С последни сили успяхме да се доберем до финала и, както бях предложил на Даниел по-рано, финиширахме заедно в 11:18 ч. (42 минути преди крайния срок).
Една от организаторките ни чакаше с медали в ръка. Гордо протегнах врата си и след секунда ценният предмет висеше на гърдите ми. Първата ми механична и почти несъзнателна реакция беше да целуна медала. В този момен осъзнах, че всичко си заслужаваше – цялата болка, всички рани, мъки и трудности. Те щяха да отминат, но постижението ми щеше да остане. Щеше да остане в спомените ми, но това ми беше напълно достатъчно, защото доказах пред себе си нещо, в което преди не бях сигурен…
Оказа се, че сме последните финиширали в дисциплината 81 км. Последни – замислих се… За момент това ми прозвуча като провал. После обаче съзна-нието ми ме убеди, че това е грандионзен успех – бях успял да преборя себе си, страховете и несигурностите си. Бях надскочил физическата болка и бях калил психиката си до непознати дотогава степени.
Всичко това се въртеше в главата ми докато стоях на една пейка и не знаех какво да правя. Знаех само, че ми се плаче от щастие, но се сдържах. Не бързах да си тръгвам, въпреки че след 30 минути трябваше да освободя хотела. Исках да запечатам момента завинаги, исках да осмисля всичко, което ми се беше случило в последните 48 часа.
И успях. Единственото, което ме върна в реалността беше медалът, който гордо висеше на гърдите ми…
Дълго се чудех дали да пиша статия за това събитие. Пределно ми е ясно как може да прозвучи в очите на читателите – като хвалебствено описание на някакви измислени подвизи. Тези, които ме познават по-добре обаче знаят, че не това е целта на настоящата статия. Напротив, винаги съм избягвал повърхностното и съм търсел дълбокото, стойностното, поуките. А поука за мен имаше. Колкото и очевидна да е тя, за мен явно не беше.
Разбрах, че най-важното нещо за успех във всяко едно начинание е непримиримостта. Но не тази непримиримост, която се задоволява с клишета от типа на това да не се предаваме. А тази непримиримост, която извира дълбоко от душата на човек и която е способна да постигне чудеса. Тази непримиримост, която ни кара да продължим напред, малко по малко, крачка по крачка, въпреки болката, страданието, отчаянието и страха. Докато стигнем заветната си цел!
Две поредни години се питах какво не ми достигна, за да завърша един такъв ултрамаратон. Очевидно не беше физическа подготовка или добра екипировка. Беше нещо друго. Сега знам. Липсвала ми беше упоритост и непремиримост. Разбрах, че не е важен броят на опитите, а крайният резултат.
Сега медалът ми гордо виси на една от стените в стаята ми, за да ми напомня нещо много важно: непримиримостта е най-сигурния път към успеха.
Затова моят скромен съвет към вас е следният: никога не се отказвайте, бъдете непримирими във всичко, което вършите. Дори и всичко да е срещу вас, дори и да изглежда, че няма изход или смисъл, дори и да сте се провалили 20 пъти. Пробвайте пак, опитайте за 21-ви път. Няма да съжалявате! Защото непримиримостта рано или късно води до успех!
Затова никога не се предавайте!!!
Non Mollare Mai!
разиграване топката отново е вдигната на Владо, който отново “полита” към нея. Във физиономията му се чете жажда за реванш. Топката отново е намерена добре… Да – помислям си – той ще я направи, както я прави всеки път след като преди това е сгрешил. Не и днес обаче, не и този път – Нгапет отново успява да предвиди хода на Николов и безмилостно връща топката в полето на българския отбор. 
Коментари:
custom written paper
"https://studentpaperhelp.com/ "
gay video chat private show
"good chat to meet gay bimarried https://gaymanchatrooms.com/ "
chat de gay usa avenue
"paginas gay de chat https://gaymanchatrooms.com/ "
tinder login
"local singles https://freeadultdatingpasses.com/ "
european dating site uk
"japanese dating sites https://freeadultdatingpasses.com/ "