Датата е 17.10.2015 г., мястото – “Арена Армеец”, София, геймът – трети, мачът – България – Франция, полуфинал на Европейското първенство по волейбол за мъже, провеждащо се в България и Италия. Наближава краят на гейма, а резултатът е 2-0 в полза на България, която отново е неимоверно близо до така мечтания финал. Топката е вдигната високо, а към нея яростно се е устремил капитанът на българите – Владимир Николов. Всичко изглежда като по учебник – Владо фиксира топката във въздуха, замахва с дясната ръка, следва добре насочен удар, който… среща френската блокада и попада в нашето поле. Да, иначе разколебаният Нгапет успява да върне топката в краката на българския капитан. Следва така характерния за капитана ни жест “а ла Владо”, изразяващ едновременно извинение за недоброто отиграване и обещание, че следващото такова ще се превърне в наша точка…
Още при следващотоТест разиграване топката отново е вдигната на Владо,
който отново “полита” към нея. Във физиономията му се чете жажда за реванш. Топката отново е намерена добре… Да – помислям си – той ще я направи, както я прави всеки път след като преди това е сгрешил. Не и днес обаче, не и този път – Нгапет отново успява да предвиди хода на Николов и безмилостно връща топката в полето на българския отбор. 
Геймът започва да се изплъзва, шансовете ни за финал като че ли умират… Започва да умира и надеждата в мен. Не, не защото сме загубили поредната точка, гейм или мач, а защото в близост до мен се чува следния възглас: “Какво правиш бе, Владо?“… На около пет метра от другата ми страна пък звучи призивът на поредния “разбирач”, насочен към българския треньор (отнасящ се пак за Николов) – “Изкарвай го този!“.
“Всичко свърши” – мисля си аз и отново нямам предвид мача. Имам предвид приказката – приказката от предните няколко дни и четирите мача от турнира, които българският отбор спечели и в които всичко беше розово. Пълната до предел зала подкрепяше отбора и всеки се биеше в гърдите, че е българин! Наистина беше хубаво, народът изглеждаше обединен около една идея, залата беше пълна, а настроението – на макс. Както всичко хубаво обаче и това трябваше да има своя край… Особено когато мястото е България!
Нека обаче върна лентата седем дни назад! Откриването на европейското първенство – мачът между Германия и България, който се очертаваше да бъде изключително важен с оглед спечелването на първото място в групата и срещането на по-леки съперници в директните елиминации.
Няма да описвам мача в подробности – който го е гледал знае какво се случи. Брилянтна България изнесе лекция по волейбол на иначе силния бундестим, побеждавайки го безапелационно с 3-0. Който пък е бил в зала “Арена Армеец” знае каква беше атмосферата – неописуема!
В следващите два дни отборът ни се изправи срещу по-слабите (поне на теория) отбори на Чехия и Холандия, побеждавайки и двата тима с по 3-2. Обстановката се повтори и потрети – препълнена зала, доволни фенове, гордост, патриотизъм, идилия…
Постепенно народът започна да вярва в постигането на нещо голямо. Започна истерията за билети, всеки искаше да е партиот и родолюбец.
Същевременно безумната схема на турнира, според която се оказва, че е по-добре да завършиш на 3-то място в групата си отколкото на 2-ро, накара немците да изиграят един фарс срещу отбора на Холандия и да загубят нарочно. Целта беше ясна – да се срещнат отново с България на 1/4 финал и да избегнат световния шампион Полша. Честно казано никога не съм мислил, че точно швабите ще направят това (виждал съм подобни схеми от Бразилия, Италия, Сърбия и т.н., но германците винаги са имали точно противоположната репутация).
Както и да е, Германия отново се изправи на 1/4 финал срещу родните лъвове, които отново ги прегазиха с 3-0, както валяците газиха Цариградско шосе в продължение на цяло лято. И отново българинът изпадна в екстаз – разказахме играта на немците, ние сме най-великите, ще бием всички наред.
 
 
 
Така се стигна до нашия полуфинал с отбора на Франция. Залата отново бе пълна, трикольорите гордо се вееха, а българският химн тържествено озвучаваше арената
… Датата е 17.10.2015 г., мястото – “Арена Армеец”, София, геймът – трети. Резултатът е 2-0 за България, за изненада за повечето специалисти. Всичко изглежда като приказка, нали? Както всяка приказка в милата ни страна обаче и тази щеше да бъде опорочена. Николов полита и намира летящата високо топка. Нгапет обаче протяга дългите си ръце и безмилостно я връща в нашето поле…
К’во правиш бе Владо?”, “Сменяй го този“, “Стига си вдигал на него бе, малоумник” – това са само част от призивите съответно към българския капитан, треньор и разпределител. Първата ми мисъл в този момент е не че ще загубим гейма, не че може да загубим мача и да не достигнем така мечтания финал. Първата ми неподправена мисъл е колко жалък манталитет имаме ние българите…
… Обичам първата мисъл – толкова непринудена, толкова непод-правена и лишена от всякакви машинации и изопачавания от страна на мозъка, тя често дава най-реална представа за ситуацията.
Но нека се върнем към мача. Седя и слушам как хулите по адрес на играчите ни заваляват от всички страни. Защо? Защото изгубихме две поредни точки? Защото изгубихме един гейм? А само 15 минути по-рано ги подкрепяхме, само 15 минути по-рано боготворяхте Владо…
Уви, такъв е манталитетът ни – българинът е патриот само когато му е изгодно, само когато е модерно… Сещам се за една друга моя статия, когато българинът отново беше патриот. Бай Ганьо беше тръгнал да гледа Лудогорец, а всички, които не бяха за Лудогорец (включително и аз) бяха отлъчени и охулени. Както всичко друго в изстрадалата ни страна обаче и това беше до време. “Отборът на народа” отпадна срамно от никому неизвестното молдовско отборче Мислами и 40-те хиляди, които изпълниха стадиона срещу Лацио, Реал Мадрид и Ливърпул набързо забравиха че са патриоти…
Но да се върнем към волейбола! Последва обрат на Франция и с краен резултат 3-2 отпаднахме от турнира. На следващия ден интернет пространството гъмжеше от злостни коментари тип “толкова си можем“, “нямаме никаква психика“, “за нищо не ставаме” и т.н. Колко удобно! Докато бием се удряме в гърдите и сме българи, паднем ли обаче – по-лесно е да даваме акъл, да хейтваме и да се разграничим от отбора!
Не ви ли е срам? Нямам думи да опиша какво направи този отбор в рамките на 10 дни, за да заслужи любовта и подкрепата ви. Нямам думи да опиша какви мъченици са тези момчета… не – МЪЖЕ… Нямам думи да опиша колко заблуден е всеки, който не оценя “поредното” четвърто място. Нямам думи… но все пак ще опитам…
Да започнем оттам – България е малка 7-милионна страна, която напоследък няма почти никакви значими спортни успехи, да не говорим за отборните спортове. Само погледнете футболния ни тим (изключително неестествено ми е да го нарека така) и жалкото му съществуване и ще си отговорите на въпроса къде по принцип сме на днешната спортна карта. При волейбола обаче нещата стоят различно – България неизменно е в топ 10 на световната ранглиста в последните 20-тина години. И всички някак си приемат това за даденост.
Да, ама не. Това не идва от само себе си. И сега ще ви обясня защо.
Погледнете отборите от топ 10 на световната ранглиста – като изключим отбора на Сърбия (който между другото винаги е постигал успехи в отборните спортове), всички други държави са с поне 40-милионнно население. Някои от тях са с над 200! Сега се замислете колко професионални волейболиста има в България и колко в да речем Бразилия или Русия! И колко звезди от световна класа се раждат в малката ни страна в сравнение с бройката в другите волейболни сили.
Но не всичко свършва дотук. Нека погледнем нашия отбор – десетина добри играчи, повечето от които нямат адекватна конкуренция или заместник на своя пост, окаяно вътрешно първенство почти равняващо се по ниво на А ПФГ, липса на бюджет, фалиращи отбори, некачествени зали, окаяни школи! Да, това е нашата реалност! Като прибавим към това и контузиите, скандалите и липсата на синхронизация между отбора и БВФ, картинката става пълна.
А как се работи в другите отбори? Ще спомена само няколко факта, за да ви стане ясно. Бразилия не е сменяла треньора си от 15 години! Да, 15 – Бруно Резенде води кариоките от далечната вече 2001 г. Италианското, руското и полското вътрешни първенства са може би трите най-силни в света. Италианците имат страхотни традиции в този спорт, а отгоре на всичко направиха и невъзможното да натурализират един от най-добрите посрещачи на планетата в лицето на Османи Хуанторена. А какво направихме ние? Прогонихме може би най-дория български волейболист за всички времена, както и един от най-добрите треньори. Не че те нямат вина за така създалата се ситуация, но всички тези гнусни скандали и интриги несъмнено говорят за реалностите в българския волейбол.
В Полша и Русия всяка година се наливат милиони за волейбола. И то не само за играчи. Поляците са страхотен пример за правилен начин на работа – започвайки от младежките школи, залите и площадките, за няколко години изградиха едно изключително силно вътрешно първенство, а това разбира се нямаше как да не се отрази положително и на националния им отбор. Руският треньор от друга страна може съвсем спокойно да събере поне два силни отбора и има привилегията да разчита на поне по 2-3 играчи от световна класа на всеки пост. А как е при нас? Контузва се да речем разпределителя ни и на негово място влиза никому неизвестния Агонцев.
В САЩ пък, както мнозина от вас знаят, няма професионално вътрешно първенство. Голяма част от националите на страната са събрани от различни колежи и университети, а друга част играят в различни европейски отбори. И до какво води това? До липсата на “звезди”, а оттам и до липсата на скандали, интриги и разногласия.
Надявам се леко по леко започвате да схващате идеята! Това, което постигат нашите национали не се вписва в никаква логика. То не е никак естествено и се дължи само и единствено на страхотни усилия, хъс, желание и себераздаване. Това е меко казано геройство!
Знаете ли как се готвиха нашите за това първенство? Ще ви кажа как – с тежки лагери, непрестанни двуразови тренировки и контроли със силни отбори. Но това не им беше достатъчно – те искаха още. Едва в една-две медии се появиха няколкото непринудени снимки, които момчетата (МЪЖЕТЕ) са си направили. Не, това не са снимки тип селфи на Валери Божинов пред огледалото в банята, нито са като снимките на Ивелин Попов и компания в лъскавите столични клубове. Това са няколко неподправени снимки от връх Зъбчето. Точно така, в свободния си ден на подготвителния лагер на високопланинската база “Белмекен”, нашите лъвове решават да изкачат връх Зъбчето – да, те тичат нагоре и го изкачват. И после още два пъти!
 
53333
 
Друг е въпросът защо полуголите фотосесии на гореспоменатото “малко коте” намират широко приложение в почти всяка българска медия, докато снимки като горната едва могат да бъдат открити в някой от родните ни спортни сайтове. Нали обаче медиите ни обичат скандалното, обичат сеира (та именно това се продава за съжаление). Но това е отделна тема за съвсем друга статия.
Идва дългочаканото европейско. Нашите изиграват четири страхотни мача. Изиграват по същия начин и петия. Но губят. Губят от отбора, който няма загуба в официален мач от над 6 месеца. 6 месеца, през които е срещнал най-силните тимове на планетата – САЩ, Италия, Бразилия и т.н. Губят с 2-3. А победата бе само на 2 точки разстояние – 2 точки, които Владо и отборът не можаха да направят.
Бях в залата. При 2-0 знаех, че ако не вземем третия гейм, най-вероятно ще последва така често срещания във волейбола обрат. Спомних си, че само четири дни по-рано французите бяха обърнали по същия начин другия домакин и считан за фаворит отбор на Италия. Така и стана в нашия мач. Не ме е срам да си призная, че останах разочарован. Много разочарован. Но не от момчетата, не от Пламен! Може би от малшанса, от това, че бяхме толкова близо до финал, от прекършените надежди. И най-вече от хейтърите, които развалиха едно страхотно представяне. Но не и от момчетата!
Защото това, което те показаха ми е напълно достатъчно. Борбеност, характер, самочувствие, сплотеност, желание, мъжество! Малко ли е? Достатъчно ми бе да видя как могъщите германци преклониха глава пред нас на два пъти! Достатъчно ми беше да видя как високомерният Нгапет беше хванат десетки пъти на блок през първите два гейма и не знаеше изобщо къде се намира. Достатъчно ми беше, че нашите играха до последно, до самия край! Достатъчно ми беше, че французите след края на срещата признаха, че това е бил най-трудният им мач. Достатъчно ми беше, че при всяка наша точка шестимата на полето се сливаха в обща прегръдка, наподобяваща стиснат юмрук!
 
492661352
 
Всичко това ми беше достатъчно. Но аз получих повече. След мача Владо Николов през сълзи на очи се извини за двете си грешки, които по негови думи ни костваха мача. Да, той намери мъжество и пое вината пред 13 хиляди в залата и още стотици хиляди пред екраните. Няма за какво да се извиняваш, Владо, и ти си човек, и на теб е позволено да грешиш! Нямаме моралното право да те виним, след като с блестящите си отигравания точно ти ни изведе до този полуфинал. И после сгреши, два пъти. Два неуспешни опита! От над 100 такива!
Но ти не спря дотук. Веднага след това обяви основаването на волейболна школа. Красноречив е фактът, че за по-малко от 3 часа в нея се записаха над 50 души!
Да, аз получих повече отколкото бях очаквал!
Виктор Йосифов пък излезе със следното доста наивно изказване: “Да чуеш химна и публиката – това осмисля всичко!“. Добре, че Виктор не чу злобните коментари и подмятания, които аз чух. Добре, че явно не чете безумните тиради на повечето разбирачи в социалните мрежи, които явно не получиха това, което бяха очаквали. Те заклеймиха представянето ни като “поредното четвърто място” и “още един тиквен медал”.
Поредното четвърто място? Осъзнавате ли колко смешно звучи? Защо цялата нация ликуваше, когато един псуващ като каруцар човек и компания постигнаха единственото ни четвърто място в лятото на 1994? Защо обаче когато постигнеш четвърто място на две Олимпиади, едно Световно и пет Европейски пътвенства, както и пет Световни лиги, това място става “поредното четвърто” и се оценява от малцина?
За мен това бе поредното геройство! Геройство, постигнато от щаба и отбора с цената на изключителен труд и себераздаване. Защото този отбор действаше като един юмрук. Е, юмрукът не е най-силното нещо и невинаги постига заветната си цел. Стиснете юмрук и ударете стената и ще разберете какво имам предвид. Но юмрукът е нещо много повече – той е символ, той е сила, сплотеност, решителност и готовност за битка – все качества, които нашият отбор показа многократно!
И докато юмрукът продължава да е здраво стиснат, аз съм спокоен за бъдещето на отбора ни!