Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

Хора на доброто, не умирайте!

Жегата е безмилостна! Въпреки че вече е 18:00 ч., живакът в термометъра упорито отказва да слезе под психологическата граница от 30°C. Краката ме болят – току-що съм приключил 10-километрово бягане и след един бърз душ отново тичам. Тичам в посока трамвайната спирка, защото разполагам с едва 30 минути, за да стигна навреме за срещата, която очаквам с нетърпение от няколко дни. Не, това не е от онзи тип срещи, на които двама души от различен пол сядат един срещу друг и разговарят на общи теми, прикривай-ки умело недостатъците си, опитвайки сякаш да заблудят не само събеседника, но и самите себе си. Това е среща с човека, който до голяма степен промени начина ми на мислене през последната година. Това е среща с един от най-искрените, добродушни и позитивни хора, до които някога съм имал честта да се докосна – Иво Иванов. 
Пристигам в залата в 18:31 ч. – само с една минута закъснение, а лицето ми е плувнало в пот. За щастие, събитието все още не е започнало. За нещастие, залата е препълнена и за мен е почти невъзможно да си набавя нужното количество кислород. Оглеждам се наоколо и виждам две опашки от хора, които търпеливо чакат своя ред, за да закупят книгата, на чието представяне всъщност присъстваме – “Отвъд играта“.
ivo_ivanov_otvud_igrata_web-500x750
Мамка му” – прошепвам ядосано, осъзнавайки, че в бързината съм забравил да изтегля пари. Отварям портмонето си и установявам – 9.50 лв., не са достатъчно.
Естествено, оказвам се най-отзад и не мога да разбера добре какво се случва, но човекът, който междувременно хваща микрофона не е Иво. След кратко колебание решавам да се възползвам и изтичвам до най-близкия банкомат. По пътя вземам и една минерална вода, която след като се връщам в залата изпивам на две глъти, надявайки се да нормализирам дишането си.
     За щастие, опашките за книгата вече са намалели и аз също ставам горд притежател на тези 510 страници магия. Получавам и едно списание “Explorer” с интересни статии и интервюта за алпинизъм, бягане, природа и т.н. В същото време Иво най-накрая грабва микрофона и започва своята кратка, но изключително смислена реч. Облечен е семпло – с тениска, обикновени дънки и добре познатата шапка. Без излишна претенциозност, без капка показност.
За тези, които го познават директно или чрез историите му, това едва ли е някаква изненада. Изключително скромен, в едно скорошно интервю Иво признава, че в никакъв случай не очаква новата му книга да пожъне такъв успех като шедьовъра му – “Кривата на щастието“. Това се потвърждава и днес – очаквал е да се появят не повече от десетина-двадесет души. Грешиш, Иво, в залата има над 250 човека – предимно млади, усмихнати момичета и момчета с афинитет към спорта и още нещо…
Речта му също е напоена с изключителна скромност. Авторът, който в редица интервюта твърди, че историите му се разказват сами, за пореден път подценява своя огромен принос към тях:
 
 

“Аз знам, че не съм кой знае какъв писател, не съм литератор, но това, което знам със сигурност е, че историите ми имат сърце, моето сърце, надявам се и вашето сърце.”

Освен това, той е дълбоко убеден, че всеки човек е творец и завършва със следния призив:

“Моля ви, пишете! Четете и пишете, когато можете. Бъдете разказвачи.”

Заформя се огрома опашка за афтографи. Пред мен вече има над 100 човека. Обмислям как да процедирам. Междувременно срещам две приятелки, които също имат афинитет към спорта и писането. След кратък разговор с тях и след като те си тръгват, решава да седна на един от вече освободените столове – жегата и краката ми ме морят. Планът е да изчакам опашката седнал, след което да мина като един от последните, тъй като си мисля, че всичко ще стане бързо. Обаче не съм познал – Иво не просто слага по един безличен автограф. Напротив, той отделя по 2-3 минути на всеки – запознава се лично, дарява го с ръкостискане или прегръдка, с едно послание в книгата, с няколко думи и снимка.
След като осъзнавам, че за близо час опашката изобщо не е намаляла, решавам, че стратегията ми е безперспективна. Въпреки че краката ме понаболяват, се нареждам накрая. Следва 3-часово чакане. Чакане, което напълно си заслужава. А дори е и приятно. Използвам времето да прочета половината списание и първите 3 разказа от новопридобитата книга. Не оставам разочарован – чета за доброто и злото във всеки човек, за това как момчетата се превръщат в мъже, за силата на един залез!
От време на време се заслушвам в разговорите около мен – 90% от тях са на тема книги, бягане, планинарство и всякакъв друг вид спортове. Приятно е!
През това време навън се развихря буря, а някъде наблизо пада гръм. Заслушвам се в разговора на двете момчета, които са точно зад мен на опашката. Едното говори разпалено за планински преходи. Вчера е изкачил Синаница и дори е спал на палатка под върха. Замислям се дали да не ги заговоря, понеже явно имаме доста общи теми на разговор (и аз съм изкачвал Синаница). Въздържам се, не съм от най-приказливите все пак.
Почитам още малко. След това отново се заслушвам. Разглеждат списанието и обсъждат рекламираните в него книги, някои от които вече съм чел. “Тази дали ще е хубава?” – пита едното момче приятеля си, сочейки спортната книга на годината “Да бягаш с кенийците” на Адхарананд Фин. Още една обща тема на разговор – в чантичката ми прилежно стои въпросната книга, която бях взел, за да почета в трамвая. Дали да се включа в разговора, за да разсея скуката? Не, едва ли е уместно и замълчавам отново.
Заглеждам се обаче в другото момче, което ми се струва познато от някъде. Къде ли съм го виждал? Дали въображението ми не си играе игри с мозъка ми? Говори за бягане и състезания. След 20-30-минутен размисъл, най-накрая се сещам. Участвали сме на един и същ ултрамаратон – Орехово Ултра 2015 г., като той беше заснел част от участието си с видеокамера и беше пуснал видеото в Youtube. Казва се Мартин.
Е, вече няма как да не ги заговоря. Говорим си за бягане, за Персенк Ултра, Трявна Ултра, Монблан, тренировки и какво ли още не. Чакането става по-приятно, а опашката пред нас неусетно е намаляла значително.
Най-накрая идва и моят ред. Помолвам Мартин да ми направи 1-2 снимки с Иво и той се съгласява на драго сърце. Пристъпвам леко треперещ към автора и се запознавам с него със здраво ръкостискане. Първото нещо, което той прави е да ми се извини за чакането – не е очаквал, че ще има толкова много хора. Дори не знам защо ми се извинява. Та той не е седнал от 4 часа, въпреки че до него е поставен стол. Разменяме няколко общи приказки и той пише кратко послание в книгата ми, като слага и автограф. Заглеждам се в него, но не намирам и капчица отегчение (все пак аз сигурно съм 190-тия човек който минава през тази процедура). Напротив, той посреща всеки следващ сякаш е първия – топло, добродушно, с усмивка и с нескрит интерес към новия събеседник. Получавам си и снимката и взаимно си пожелаваме успех и хубаво лято.

20160801_222022 20160802_110108 20160801_222033

 

Време е да си тръгвам. Частъ е 22:15, но аз вече не съм толкова уморен. Напротив, зареден съм с много положителна енергия. На път за вкъщи се замислям. Какво би било ако повече хора са като Иво? Колко по-хубав би бил светът! Винаги съм се опитвал да намирам доборто у хората. И да вярвам в тях. При все това напоследък немалко хора ме разочароваха. Това обаче не значи, че те са лоши. Аз също имам немалка вина. Може би съм очаквал прекалено много от тях, може би съм позволил на илюзиите ми да замъглят трезвата преценка. Знам, че ми предстоят още много разочарования. Но също така знам, че във всеки човек се крие оргормно количество добрина. Просто трябва да се научим да я показваме, да я даряваме на околните без капцича страх. И аз вярвам, че въпреки все по-рядките прояви на добрина в днешно време, тя няма да умре. Понеже добрите хора не умират!
Иво твърди, че всеки от нас има своята история, която заслужава да бъде написана и разказана. А който е чел историите му знае за какво се говори в тях – за чест и достойнство, доблест и вяра, упоритост и труд, воля и дух, милосърдие и състрадание, и най-вече доброта. Така че ви моля: вярвайте в доброто! Вярвайте и го търсете! Търсете и правете добро винаги, когато можете. Защото само така бихте могли да напи-шете своята уникална история!
А на Иво бих искал да задам няколко реторични въпроса, които той е задал на един от най-великите спортисти на нашето време – Роджър Федерер:
 
 

“Къде ти е огромното самочувствие? … Защо си толкова умопомрачително скромен? … Защо настоя-ваш непознати хора като мен да се обръщат към теб на “ти”, а ти самият им говориш на “Вие”? … Защо раздаваш подписи докато ти умалее ръката? … Братко, явно ти не го осъзнаваш и затова искам аз да ти го кажа: ти си изумителен, невероятен, единствен по рода си!”

Previous

Един отбор, един юмрук!

Next

Защо бягам?

1 Comment

  1. Точно така си беше. Когато най-сетне стигнах до него, той ме посрещна топло и ведро като най-добър приятел от детство и също ми се извини за чакането. Страхотен човек и пример за качества, които рядко откриваме в днешно време. Пожелавам си повече хора да бъдем като него 🙂

Leave a Reply

Powered by Georgi Cholakov