– “Хайде да тичаме на стадиона!?” – предложи неочаквано един от съучениците ми.
– “Така, безцелно?” – изстрелях учудено аз и след последвалия положителен отговор, набързо отклоних предложението, успявайки да смотолевя нещо от сорта на:
 
Не обичам да бягам безцелно, да правя обиколки на стадиона, въртейки се в кръг като пумпал. Някак си не виждам смисъл. Виж, футбол или някакъв друг спорт с топка, това е друго, но бягането не ме привлича!
Тази случка от преди 13 години се е запечатала в съзнанието ми до ден днешен и нерядко ме кара да се замисля. За какво ли? Най-вече за това какво точно се е променило оттогава. Но нека нека започнем от самото начало!
И така, петнадесетгодишният Георги не обичаше да тича, въпреки че като всеки друг деветокласник обожаваше спорта и в частност футбола. Нещо повече – не само, че не бях привърженик на бягането без цел и причина, а и самата мисъл за обикаляне в кръг наистина ми се струваше меко казано налудничева. Но какво ли разбира един необременен от смазващия стрес на ежедневието петнадесетгодишен хлапак, за когото най-големите проблеми са това дали ще бъде изпитан по биология утре и дали отново ще победи приятелите си в редовната вечерна игра на белот?
Както вече сигурно се досещате, отношението ми към “безцелното” бягане днес е коренно различно. Нещо повече – двадесет и осем годишният Георги често може да бъде забелязан да оползотворява свободното си време именно въртейки се в кръг в някой софийски парк или стадион, а нерядко и в двора на едно столично училище. Какво обаче се е променило оттогава? – ще попитате. Какво ли не – животът ми, възприятията и приоритетите ми, аз самият. Кое обаче e онова конкретно нещо, заради което толкова много обичам да бягам? Какво ме кара да нахлузя слушалките и да се втурна в поредното няколкокилометрово препускане? Истината е, че и аз самият като че ли не знам. И аз сякаш все още търся задоволителен отговор на този въпрос, който от известно време се е загнездил в съзнанието ми и упорито отказва да го напусне.
Преди време една приятелка ме попита: ”Как точно се запали по тичането?“. Честно казано не бях мислил по този въпрос. И както винаги в подобни ситуации се доверих на първоначалната мисъл, изплувала в съзнанието ми непосредствено след задаването на този въпрос. Както неведнъж съм споменавал, обожавам първоначалната мисъл. Лишена от всякакъв вид машинации и манипулации от страна на мозъка, тя обикновено е най-чистата и неподправена истина и нерядко ни дава най-реална представа за нещата. Вярвам, че всички ние трябва по-често да се доверяваме на първото необмислено хрумване, зародило се в главата ни в дадена ситуация. Само така ще станем по-истински и неподправени. Но нека не изместваме фокуса от основната тема…
14124288_1723794257884626_3254262683640432213_oИ така, първоначалната ми мисъл ме върна две години назад във времето. Озовах се в красивите гори на родна Родопа, бягащ рамо до рамо с може би най-добрия ми приятел, изживявайки едно от най-емоционалните и важни събития в живота ми – участието ми в състезанието Персенк Ултра през 2013 г. Пред очите ми като на филмова лента запрепускаха картини от петнадесетчасовото ми участие в този ултрамаратон. Странно нещо обаче е времето (ако не вярвате, питайте Айнщайн) – няма да забравя как тези 15 часа ми се сториха като 15 дни, а емоциите, които изпитах за това време (както положителни, така и отрицателни), не могат да бъдат изпитани в рамките на 15 месеца в еднообразния коловоз на сивото ежедневие.
От този момент нататък нещо в мен се промени. Бягането започна да ми се струва някак различно, пълно със смисъл, нещо почти магическо, което те кара да се чувстваш значим, да се чувстваш жив.
Това ли обаче е отговорът на въпроса? Емоции и значимост? Не, не мисля. Въпреки, че звучи като приемлив отговор, мозъкът ми някак отхвърля тези разсъждения като нещо прекалено абстрактно и размито, а съзнанието ми продължава да се лута в търсене на нещо конкретно.
Затова започнах да чета. За тичането и ползите от него. За мистичното племе свръхбегачи тараумара, за вездесъщия Скот Юрек, за неуморните кенийци, за почти свръхестествените монаси маратонци. И научих доста – за правилната стойка на бягане и здравословното хранене, за важността на тренировките и нуждата от дисциплина и посветеност, за ключовата роля на мотивацията и какво ли още не. Само че не намерих отговор на най-важния въпрос – защо бягам?!
Така продължавах да тичам, надявайки се, че един ден ще навъртя достатъчно километри (което в съзнанието ми някак си се равнява на мъдрост), за да проумея защо изобщо го правя.
Последните две лета за мен бяха изпълнени със състезания, изкачване на красиви върхове и планини и много, ама много тичане. Всичко започна като подготовка за 81-километровия ултрамаратон Орехово Ултра, в който бях решил да участвам. Само седмица по-късно пък се озовах в Панчарево, тичайки рамо до рамо с още седем приятели в така наречения Legion Run. По-малко от месец след това ми предстоеше участие в 32-рото издание на Софийския маратон. Тази година отново завърших любимото ми Орехово Ултра, а съвсем скоро ми предстои ново участие в Софийския градски маратон. 
 
100ev_520
 
Така тренировка след тренировка, състезание след състезание, километър след километър, започвах все повече да усещам силата на бягането. Успях значително да подобря времената си, завърших успешно всяко едно от гореспоменатите състезания и всичко това ми даде нужното самочувствие да продължавам…
И аз продължавах… Само че проклетият въпрос продължаваше да посещава съзнанието ми редовно, както български футболист “Син Сити”, и като че ли нямаше никакво намерение да престане докато не намеря задоволителен отговор. Затова реших целенасочено да мисля по въпроса при всяко мое тренировъчно бягане…
Слънцето безмилостно се опитва да изпържи мозъка ми, докато се спускам с тренировъчно темпо по алеята на бул. “Цар Борис III”, а нахалният въпрос прави всичко възможно да му помогне. Замислям се за различните ми бягания – разпускащи и състезателни. И двата вида тичане предизвикват в мен някаква странна необяснима наслада – единият искрено блаженство, а другият чувство на значимост и превъзходство, единият – развлечение, другият – мотивация. Състезанията! Тези от вас, които ме познават, знаят колко обичам състезанията – те ме мотивират, карат ме да се напъна и да дам най-доброто от себе си, да видя на какво съм способен и да сравня уменията си с тези на околните. “Може би е това?” – замислям се, но след няколко минути разсъждаване стигам до извода, че не е. Как иначе ще обясня всичките си безцелни бягания, в които липсва какъвто и да било състезателен елемент? Жалко, отново няма да ме озари прозрение…
1От небето започва да капе лек дъждец, докато правя поредната си обиколка в двора на училището в близост до квартирата ми. Вече съм избягал няколко километра, но отново не съм стигнал до заветния отговор. Въпреки обичта ми към състезанията, често предпочитам да не се надбягвам с никого, а спокойно да се насладя на времето прекарано на трасето със самия себе си. Замислям се защо предпочитам думата “бягане” пред “тичане” и каква изобщо е разликата между двете. Не съм специалист по граматика и не претендирам, че съм прав, но си представям тичането като нещо безцелно. Бягането от друга страна ми се струва нещо по-възвишено – има начална точка и крайна дестинация. Именно поради тази причина обичам да си представям, че бягам към една по-добра версия на себе си, че с всяка следваща крачка някак си се извисявам и се превръщам в един по-добър (във всяко отношение) човек. Може би напипвам нещо, може би се приближавам до отговора?  Да, това е. При всяко бягане имам чувството, че след пресичането на финалната линия всичко ще е по-добро – аз, другите, света… Бягам към някаква илюзорна дестинация, където всичко е по-добро.
Не, по тази логика трябваше вече да съм Майка Тереза, а светът щеше да е Райската градина. Явно и това не е отговорът. Това се потвърждава минути по-късно при прибирането ми, когато неволно ставам свидетел на изключително “високоинтелигентен” разговор между група тинейджъри, пред който един евентуален разговор между титаните на мисълта Валери Божинов и Димитър Пенев би изглеждал като научна конференция на Института за космически изследвания и технологии към БАН и на който може да се посвети цяла една друга статия, три пъти по-дълга от настоящата.
Но да се върнем към днешната тема. В този момент една друга мисъл изплува в съзнанието ми – може би бягам от нещо? Но веднага следват куп нови въпроси: От какво? От себе си? Какво по дяволите може да ме накара да се страхувам и да бягам? Прекалено сложно е, не мога вече да изтезавам мозъка си, затова слагам край на днешната тренировка.
Ето че вече е петък, а дългата работна седмица за мен приключва в 15:00 часа. Още от сряда обаче знам как ще започне уикендът ми, въреки че не знам точно защо. Надявам маратонките, преживели толкова много в последните няколко месеца, че спокойно могат да се конкурират с преживяванията на някои мои познати за доста по-голям период от време, пъхам се в една тениска, вземам вездесъщите слушалки и около час и половина по-късно се озовавам в китния Южен парк. 12265779_10208214051491440_5056465046480283904_oВремето е облачно, ще вали, а аз съм само по шорти и тениска, но не ме интересува, важното е, че ще тичам. Започвам леко и задъхано… километър и половина… лек дъждец започва да се сипе над парка, но е приятно… 4 километра… не бях виждал Южния парк толкова пуст и мрачен – все пак обаче е красив… 7 километра – започнал съм втора обиколка на парка и отново осъзнавам, че се въртя в кръг – това толкова омразно и безмислено за 15-годишния Георги действие. Неизбежно в мозъка ми се намества логичният въпрос: “Защо бягам?” и нагло изтласква всяка друга мисъл от съзнанието ми. Отново не мога да стигна удовлетворяващ отговор. Замислям се за чисто здравословните ползи от бягането – то “отключва” в мозъка производството на ендорфин, познат още като “хормона на щастието”, стимулира чувството на удовлетвореност и жизнеспособност, повишава самочувствието и може да предотвръти затлъстяване, диабет, един куп сърдечно-съдови заболявания, високо кръвно налагане и не на последно място – някои видове рак. Разсъждавам върху всичко това, но отново оставам разочарован. Клишета от типа “разпускам след работа” и “чувствам се по-добре физически”, макар и верни, ми се струват безумни. Усещам, че не това е истинската причина. Ако го правех заради това, щях да спра редица други негативни навици като прекалената консумация на бира, лягането в 03:00 ч. след полунощ и висенето пред лаптопа в продължение на часове … 10 километра – в парка сме останали само аз и още двама ентусиасти, които вътртят обиколки в противоположната на мен посока, както и едно момиче, разхождащо прелестния си голдън ретривър. Явно пак няма да стигна до прозрение … 12 км. – решавам, че спирам с тичането за днес – все пак днес е един от дните, в които бягам за забавление.
Само 36 часа по-късно отново размишлявам върху изтезаващия ме въпрос… Неделя сутрин. Часът е 08:30, а алармата бясно звъни и сякаш стоварва чук върху всяка една от мозъчните ми клетки, които и без това са успели да си починат едва четири часа. Стряскам се и в главата ми нахлува поредната прърва мисъл – “Какво по дяволите правиш, човече? Единствения ден от седмицата, в който можеш да се наспиш, а ставаш след едва четиричасов сън! Ти си луд!“. Един от редките случаи, в които не се доверявам на първата ми мисъл. Без никакви други мисли, някак механично, воден от някаква невидима сила се изправям и обличам тениската и шортите. Изпивам малко протеин и отново се запътвам към Южния парк. Този път се чувствам различно – искам да се състезавам, явно имам нужда да се почувствам значим. В парка са се събрали още 40 ентусиасти – всичките редовни участници в ежеседмичните бягания на Nike Run. Стартът е даден, а аз бързо се изстрелвам напред. Имайки предвид, че всички са опитни бегачи, ще се радвам да съм в десетката, а ако мога да завърша в топ пет, ще съм изключително щастлив. Знам, че бягането няма състезателен характер, но днес нещо в мен ме кара да дам най-доброто от себе си. Излизам осми, но започвам да се задъхвам. Ще се опитам да задържа темпото и ще гледам просто никой да не ме изпреварва. След около два-три километра обаче някак си успявам да изпреваря четирима човека, които явно са се уморили. Вече съм четвърти. Първите трима обаче поддържат доста добро темпо – пределно ми е ясно, че няма да мога да ги застигна. Изведнъж обаче двете момичета, които са пред мен, завиват – очевидно ще участват в по-малката дистанция от 5 км. (аз съм се пуснал на 7,5 км.), което моментално ме изстрелва втори. Първият е далеч пред мен, виджам го само на дългите прави. От друга страна зад мен не виждам никой. През цялото време в главата ми кънти натрапчивият въпрос – Защо го правя? Защо бягам? И отново мълчание, следвано от това пусто “Не знам!“. 
11899817_10207617163649617_3885275849638171343_nЗавършвам втори. Решавам да се обадя на сестра си и да й споделя за поредното ми бягане. Обичам да го правя, да й казвам колко километра съм избягал и кое е следващото състезание, на което смятам да участвам. И не защото ще се впечатли. Точно обратното – “Ти си луд” – казва незаинтересовано тя всеки път без дори да подозира обаче колко ме мотивира това. Да, може би съм луд. Защото не обичам прекалено нормалното. Не обичам да живея в цикъла понеделник – петък, 09:00 – 18:00 ч., а през останалото време да ям, спя и гледам поредното безумно риалити шоу. Ако това е стандартът за нормално, предпочитам да съм луд, шизофреник. Явно искам да съм различен, това ли е отговорът? Имайки предвид обаче, че бягането е най-масовият спорт днес, стигам до извода, че то изобщо не ме прави различен. Отговорът явно ще почака още…
Красивите гледки около мен се сменят като на филмова лента докато тичам към заветния Черни връх. Времето е приятно, слънцето огрява планината, а въздухът е доста по-чист от този в града. Изпитвам неописуема наслада докато криволича нагоре към Витошкия първенец. И тогава ме озарява една мисъл! Защо непременно трябва да намеря логически отговор на измъчващия ме въпрос? Защо задължително трябва да има причина човек да прави нещо, което очевидно обича? Защо не можем просто да следваме порива на сърцето си и да се доверим на интуицията си? Нима най-хубавите неща в живота имат логично обяснение? Нима любовта е логична? Нима можем да обясним чувството на родителя, когато погледне в очите на детето си? Нима можем да анализираме връзката между стопанина и вярното му куче? Не мисля!
И тогава осъзнавам, че проклетият въпрос няма логичен отговор. Попитайте който и да е запален бегач защо го прави, но той няма да ви даде ясен и категоричен отговор! Защото чувството и емоциите, предизвикани от бягането не могат да се обяснят, не могат да се анализират, могат само да се изпитат! Защо тичам ли? Следващият път когато завали дъжд, излезте навън и бягайте! Бягайте под дъжда и ще разберете защо! Потичайте в планината и ще разберете защо! Бягайте в благотворително състезание и ще разберете защо! Тичайте хванати за ръка с любимия човек и ще разберете защо!
Великият Емил Затопек беше казал, че “бегачът трябва да тича не с пари в джобовете, а с мечти в сърцето”. А мечтите, както знаем, не могат да се обяснят, не могат да се измерят или анализират. Могат само да се следват. И именно в това се крие магията им! 
Ето че дойде време за края на тази статия, а аз така и не успях да дам задоволителен отговор на въпроса, загнезден в заглавието й. Истината е, че вече знам отговора за себе си. За съжаление обаче той не може да бъде обяснен. Или просто аз не знам как да ви го обясня. Но знам къде ще бъда следващия петък. И неделя. И всеки път когато в забързаното ми ежедневие остане малко свободно време и сили. Знам също и какво ще си мисля на всяка крачка.
А понякога в живота самият въпрос е много по-важен от отговора. Затова ви предизвиквам да си го зададете! И може би, ако сте истински късметлии, ще намерите своя собствен отговор!