Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

Когато спортът е повече от спорт!

Днес няма да ви разказвам за себе си. Нито ще излагам умопомрачителните си разсъждения по дадена тема. Вместо това смятам да ви разплача. Не, не с писането си. Не бих могъл, дори и да искам. Но ако намерите време и желание да изгледате седемте видеоклипа в този пост, мисля, че е невъзможно да останете безразлични. Нещо повече, мисля, че е невъзможно очите ви да останат сухи. 
   Ако все пак някак съумеете да го направите, значи или имате сърце от камък (за което, трябва да призная, малко ви завиждам), или може би сте по-силни личности от главните герои във въпросните видеа.
  И така, стига вече празни приказки, представям ви 7 вдъхновяващи спортни истории. Истории за чест и спортсменство, за храброст и геройство, за човечност и любов! Моля ви, изгледайте клиповете, ще ви отнеме точно 28 минути. 28 минути, за които няма да съжалявате!

7. Урок по олимпийски дух – Аби Д’агостино и Ники Хамблин

На полуфиналите в бягането на 5000 м. жени на тазгодишните олимпийски игри в Рио де Жанейро, американката Аби Д’агостино и новозенландската й съперничка Ники Хамблин ни изнесоха истински урок по олимпийски дух и спортсменство, сътворявайки най-красивия момент на Олимпиадата. 
   На около 3000 м. от старта двете състезателки неволно се спъват една в друга и се строполяват на пистата. Хамблин остава да лежи, докато Д’агостино бързо се изправя на крака. Американката обаче като че ли не бърза да продължи. Вместо да се впусне напред, за да се опита да навакса получилото се закъсняване и да избегне срама от това да е последна, тя помага на съперничката си да се изправи, подканвайки я с думите:

Ставай! Трябва да финишираме!

Двете жени се понасят напред под бурните аплодисменти на зрителите. След няколко метра обаче американката започва да куца. Прави 2-3 опита да продължи, но кракът й просто отказва. Тогава на свой ред Хамблин връща жеста и помогна на конкурентката си, отказвайки да продължи без нея, въпреки увещанията на Аби. Така двете успяват да пресекат финалната линия, като през цялото време на лицето на американката е изписана непоносима болка. Финиширането е последвано от искрена прегръдка между двете състезателки, а контузената Д’амброзио е отведена с инвалидна количка.
   По-късно се оказа, че Д’амброзио е бягала 1.5 км. със скъсани кръстни връзки и менискус. И двете състезателки биват наградени със специален медал за феърплей и получават правото да участват във финала. За съжаление обаче Д’амброзио нямаше как да го стори…

6. Силата на братската любов – Алистър Браунлий 

Братята Алистър и Джони Браунлий, съответно олимпийски шампион и вицешампион по триатлон от олимпийските игри в Рио тази година, отново са в битката за златния медал във финалното състезание от световните серии по триатлон за 2016 г. в Косумел, Мексико. До финала остават около 400 метра, а Джони, който обикновено остава в подножието на върха, след по-големия си брат Алистър, има убедителна преднина от стотина метра пред брат си и южноафриканеца Хенри Шуман.
     Тогава обаче жегата и изтощението завладяват Джони, който започва да се клатушка наляво-надясно като квартален пияница и почти колабира. В най-критичния момент Алистър застига изнемогващия си брат, прегръща го през рамо и буквално го пренася през последните метри до финала.
  От всичко това се възлолзва южноафриканеца Шуман, който безпардонно грабва победата. Алистър от своя страна спира на сантиметри пред финалната линия и великодушно избутва брат си, оставяйки го на второто място, докато той самият пресича финала трети. 
     След като финишира, Джони се строполи на земята, като незабавно му бе оказана медицинска помощ, която според брат му е била животоспасяваща. След състезанието Алистър призна следното:

Ако беше припаднал преди финалната линия и нямаше медицинска подкрепа, можеше да е много опасно. Реагирах инстинктивно, но щях да го направя за когото и да е. 

И въпреки че никой от тях не грабна златото, двамата британски братя спечелиха сърцата ни. Или поне моето!

 5. Победата не е всичко – Лоурънс Лемьо

На 24 септември 1988 г., по време на Олимпиадата в Сеул, канадският състезател по ветроходство Лоурънс Лемьо, състезаващ се в клас Фин, демонстрира завиден кураж и саможертвеност, показвайки ни, че в спорта има нещо по-важно от победата.   
   Състезанието в гореспоменатия клас се провежда във втория по големина корейски град Пусан, намиращ се на около 450 км. от столицата Сеул. Изведнъж обаче времето се влошава драстично, появява се силен вътър, който бързо достига скорост от 35 възела, а коварните вълни преобръщат лодката на екипа на Сингапур, изхвърляйки и ранявайки двамата сингапурски моряци.  
   По средата на петата си обиколка, Лемьо забелязва корабокруширалата лодка и въпреки че към този момент се движи на втора позиция и е с реални шансове за златото, той не се поколебава нито за миг и се притичва на помощ на двамата сингапурци, отклонявайки се от маршрута си и на практика излизайки от състезанието.
   След като издърпва клетите ветрохоци на борда, той изчаква спасителна лодка да ги вземе и отведе до брега. Едва тогава канадецът се връща в състезанието, завършвайки в крайна сметка 22-ри от общо 32 лодки. 
В края на краищата Международният ветроходен съюз решава да му присъди 2-ро място, заради спортсменството му. Нещо повече, на церемонията по награждаването, Лемьо получава изключително редкия и престижен медал “Пиер дьо Кубертен”, превръщайки се в едва петият човек в цялата олимпийска история, награден с престожното отличие. 
   Изречените по-късно от него думи са красноречиви и ясно показват, че канадецът е осъзнал една простичка истина, която до ден днешен убягва на повечето спортисти, а именно че в спорта има и по-важни неща от победата: 

Просто трябваше да го направя. Ако бях отишъл до тях и те не се нуждаеха от помощ, c’est la vie. Ако обаче не бях отишъл, щях да съжалявам до края на живота ми.

4. Да спасиш живот – Джаба Канкава

На 20 март 2014 г. в мач между украинските грандове Днипро Днепропетровск и Динамо Киев, капитанът на столичния тим Олег Гусев получава тежък удар в главата при сблъскък с вратаря на Днипро Денис Бойко. Гусев се свлича на терена в безсъзнание като при удара гълта езика си, който блокира притока на кислород към белите дробове на играча. Пострадалият мигновено е заобиколен от един куп футболисти от двата отбора, но най-адекватна се оказва намесата на грузинския халф на Днипро Джаба Канкава, който реагира мълниеносно и съумява да извади езика от устата на Гусев.  
   След героичната постъпка по оказването на животоспасяваща първа помощ от страна на грузинеца, се появява и медицински екип, който изнася капитана на Динамо на носилка и го закарва в болница, където той връща съзнанието си. Последствията за украинеца са счупена челюст и комоцио, а лекарят на болницата потвърждава, че бързата реакция на Канкава е била решителна.

3. Олимпиецът, който не се предаде – Дерек Редмонд

На олимпийските игри в Барселона през 1992 г. Дерек Редмонд е един от фаворитите за спечелването на полуфиналното бягане на 400 м., влизайки в серията с най-добро време от квалификациите. 
   Четири години по-рано, на Олимпиадата в Сеул, Дерек се отказва 90 секунди преди старта заради растежение на подколянното сухожилие. 4 години и 8 операции по-късно Редмонд застава на старта, готов на всичко, за да осъществи мечтата си. За съжаление съдбата ще се опита всячески да му попречи…
    На около 150 м. след старта на състезанието, след като е повел, Дерек усеща как ужасяваща болка пронизва десния му крак и рухва на пистата. Да, познахте – Дерек е скъсал подколянното си сухожилие. За страховитата болка можем да съдим по следното признание, което британецът прави по-късно:

“Помислих, че са ме простреляли. Зная, че сега това звучи абсурдно, но то бе първото, което ми мина през главата. Секунда по-късно осъзнах, че сухожилието в задната част на бедрото ми е заминало.”

Около него се струпват официални лица, но поваленият мъж просто отказва да се предаде. Редмонд се изправя, разбутва насъбралите се около него хора и започва уверено да подскача на един крак към финала, понасяйки ужасяващата болка. 65 хиляди зрители онемяват от изумление, след което избухват и започват  яростно да подкрепят британеца. 
   В този момент се случва нещо още по-трогателно. На пистата нахлува фен, който се доближава до Дерек и се опитва да му помогне. Налудничево облеченият привърженик обаче се оказва не просто фен – това е бащата на Дерек – Джим Редмонд. Двамата провеждат следния разговор, докато агонизиращият спринтьор продължава да куцука към финалната линия:

– Не е задължително да го правиш!
– Напротив, трябва!
– Добре. Тогава ще го направим заедно!

Дерек порължава към финала, а очите му се пълнят със сълзи, които не става ясно дали са плод на физическата болка или на свръхемоционалния момент. С помощта на баща си британецът успява да пресече финала, въпреки че в официалното класиране Дерек е дисквалифициран.
 Затрогващите кадри от сцената по-късно са използвани от Международния Олимпийски Комитет като символ на силния дух: “Силата се измерва в килограми. Скоростта се измерва в секунди. Куражът? Не можете да измерите куража”. 
   Две години по-късно Дерек чува нова ужасна присъда – никога повече няма да тича, още по-малко да представя страната си в какъвто и да е спорт. Той обаче не е на същото мнение. Дерек започва да се занимава с баскетбол, преминава проби в няколко клуба и противно на всички залози стига до националния отбор на Великобритания. И изпраща своя снимка с автограф на хирурга, който прибързано го е отписал.
     Защото дори един хирург не може да измери куража!

2. Героизмът на Дейвид Пърли

1973 г., Гран при на Холандия. В едва второто си състезание от Формула 1, британският пилот Роджър Уилямсън катастрофира на пистата. Пилотът остава заклещен с главата надолу в горящия си болид.
   Друг един пилот, на име Дейвид Пърли, изоставя собствения си болид и се втурва с все сили към сънародника си. Следва зашеметяваща неравна борба с пламъците и отчаяни опити на Пърли да преобърне болида на колегата си и да го измъкне от жестоките пламъци. Потресаваща е и гледката на стоящите стюарди, които не знаят какво да предприемат, възпрепятствани от липсата на защитни костюми. Дейвид безуспешно се опитва да ги окуражи, както и да получи подкрепа от някой от другите пилоти в състезанието, които невъзмутимо продължават да въртят обиколки по пистата, мислейки си, че горящият болид е на самия Пърли.  
   Въпреки всичките му усилия, опитите на Дейвид остават безуспешни – колегата му умира от задушаване. Болката, гневът и разочарованието на Пърли са огромни и ясно личат от видеото изложено долу. Все пак Дейвид е удостовен с медал за храбрия си опит да спаси сънародника си.

1. Боже, колко сила има по този свят, Боже – Дик Хойт

Каквото и да кажа за Дик Хойт ще е малко. Това е един човек надарен с безгранична сила, храброст и решимост. Човек, който знае какво е да си баща, човек, който е готов на всичко, само за да дари ощетения си син с капчица радост и щастие. 
   Пред 1962 г., на скромната възраст от 21 години, Дик става баща – може би най-голямата радост за един мъж. За съжаление обаче не всичко се развива по обичайния начин – синът му Рик се ражда с необратими увреждания на централната нервна система. Детето никога няма да може да се движи, да използва ръцете си, да говори и контролира тялото си. 
   Дик обаче не се отчайва. Той започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали всичко това има някакъв ефект. През 1972 г. Рик се сдобива с комуникатор и се оказва, че не само разбира всичко, случващо се около него, а и е надарен със завидни умствени заложби.  
   През 1977 г. Рик убеждава баща си да участват на 8-километров крос с благотворителна цел. Дик се съгласява и по време на състезанието бута количката на сина си. Въпреки че двамата завършват предпоследни, това състезание се оказва съдбоносно. По-късно вечерта, Рик изписва следното чрез комуникатора си:

„Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!

От този момент нататък нещо в бащата се пречупва – всяко негово действие, всеки спестен долар, е посветен на една-единствена цел – да накара Рик да се чувства по този начин колкото се може по-често. И го прави! Дик започва да бяга почти всеки ден, бутайки сина си в специална инвалидна количка. През 1981 г. двамата се записват на може би най-известния маратон в света – Бостънския. Нещо повече, “Тим Хойт” изпреварва 75% от участниците.  
    Дик се амбицира още повече и започва да бяга по 5 часа на ден. Така той влиза в убийствена форма и бута сина си в 72 маратона, 97 полумаратона и още няколкостотин състезания на по-кратки дистанции. Най-доброто време на Дик на маратон е 2:40:47 – едва 36 минути под световния рекорд. С количка! Мнозина с основание се запитват какво ли би било времето му ако участваше самостоятелно. Скромният баща обаче твърди, че времената му биха били по-слаби, понеже синът му го дарява с огромна вътрешна сила.
   Но Дик Хойт не спира дотук. Тимът се записва за участие в една от най-трудните надпревари на планетата – чудовищния триатлон Ironman. За всички, които не са запознати, ще обясня накратко – това състезание представлява последователно 3,8 км. плуване, 180 км. колоездене и 42.2 км. (класически маратон) бягане. Сами разбирате какво натоварване представлява това.  Ако не можете да си представите, разгледайте отново история номер 6 от настоящата статия, където ще видите какво се случва на един от най-добрите триатлонци в света. И то в състезание с четири пъти по-къси дистанции от тези на Ironman! А как се състезава Дик – ще попитате! Ще ви отговоря. Желзният човек връзва за кръста си нелека лодка, в която лежи Рик, и преплува първата дистанцията с нея. След това Рик бива поставен в специална седалка, прикрепена към предната част на колелото му и така двамата изминават 180-километровата втора част от състезанието. Накрая следва познатото 42-километрово бутане на количката, в която горно стои радостният Рик.   
   Тим Хойт участва на този убийствен триатлон 6 пъти! Страхотно, но сигурно завършват сред последните – навярно си мислите. Напратив, отборът нерядко изпреварва 2/3 от съперниците си! През годините баща и син участват в над 1100 състезания, включващи бягане, плуване и колоездене! 1100 пъти, в които Рик не се е чувствал инвалид!  
    Какъв спортист! Какъв баща! Какъв човек! 

 

Previous

What happened to us?

Next

За обратите на съдбата и неплануваните победи!


Warning: Use of undefined constant comment - assumed 'comment' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/georgich/public_html/blog/wp-content/themes/lovecraft/comments.php on line 15
1 Comment

  1. StephenCef

    viagra pills buy cheap viagra generic viagra walmart

Leave a Reply

Powered by Georgi Cholakov