Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

За обратите на съдбата и неплануваните победи!

Време е за ново приключение! Или изпитание! А може би урок!?
Събуждам се около час преди алармата ми да нададе характерния за нея боен вик. Винаги ми се случва. Всеки път преди състезание съм меко казано напрегнат и спя неспокойно. Ако безразборното въртене в леглото и кратките придремвания с примес на безумни сънища изобщо може да се нарече сън. Адреналинът отново ме е завладял още от предната вечер и колкото и да се опитвам да потуша страстите му, не успявам.
   Излежавам се в продължение на десетина минути (нещо нетипично за мен) и просто си мисля. Мисля си за състезанието, което ми предстои. Разбира се то далеч не е най-тежкото, в което съм участвал. И все пак този път нещо е различно. Като че ли по-скоро всичко е различно – нагласата ми, мотивацията ми, подбудите ми. Истината е, че само до преди два месеца не смятах да участвам в този ултрамаратон. Нещо повече, като че ли напълно бях изоставил идеята за участие във всякакъв вид подобни състезания. Все пак вече бях завършил успешно един такъв формат миналата година и бях що-годе удовлетворен. Плановете ми бяха насочени в една съвсем друга посока. Съдбата обаче не мислеше ни най-малко да се съобразява с тях…
   Решавам, че е време да се размърдам. Ставам, оправям багажа си, състоящ се от немалко вещи – кои нужни, кои не, хапвам набързо три пържени яйца и се понасям към столичната автогара. Дестинациятя е позната – Асеновград. Е, това е само началната дестинация, но пък е пропита с множество приятни спомени.
   Качвам се в автобуса и едва щом сме излезли на Цариградско шосе отново се унасям в сън. Този път спя дълбоко, но след малко повече от час се събуждам. Втората част от пътуването си прекарвам четейки за едни доста интересни герои – монасите маратонци от планината Хией в Япония. Четивото е подходящо и е подбрано неслучайно – запътил съм се към четвъртото си участие в ултрамаратон.
  Пристигам в най-големия необластен град в България и се отправям към туристическия информационен център. Страхотните емоции вече започват да ме завладяват. 10-15 ултрамаратонци са там, включително и миналогодишният победител и рекордьор Андрей Гридин, който обаче е решил да не участва тази година. Сред присъстващите е и един от фаворитите за спечелването на 160-километровия ултрамаратон Божидар Антонов.
   Приближавам се плахо и с известна доза срам съобщавам, че ще участвам в най-малката дистанция – Орехово Ултра – 53 км. След кратка проверка за наличието на задължителната екипировка – яке, челник и survival blanket (не си падам по чуждиците, но идея си нямам как се превежда на български), получавам номера си за участие – 537, както и стартовия си пакет със страхотна тениска, изработена специално за случая.

 Приповдигнатото ми настроение обаче се изпарява за секунди, след като над града се излива порой. „Проклет град!“ – мисля си, въпреки че обичам Асеновград – “За трета година съм тук за състезание в разгара на лятото и за трети път дъждът е решил да покаже колко е велик“. Сядам в едно кафене и с интерес започвам да разлеждам картата и височинния профил на трасето. След около 30-40 минути дъждът най-накрая решава, че се е изявил достатъчно и спира. Възползвам се от момента и хващам автобус към втората си дестинация – село Хвойна. След около час вече съм в споменатото село и чакам автобус за последната си дестинация – красивото родопско село Орехово.
   Интересен факт е, че само до преди 3-4 години селото на практика е било откъснато от света, тъй като е нямало никакви автобуси. Така ако на някой се наложи да отиде до аптеката например, е трябвало да търси кола или да извърви пеш 7-те километра до Хвойна. 
   Автобусът най-накрая пристига и въпреки че не съм очаквал кой знае какво, съм неприятно изненадан от подобието на автобус, което се появява. Прилича по-скоро на превозно средство от 40-те години на миналия век. Качвам се и осъзнавам, че аз ще съм единствения пътник в това 7-километрово приключение. 
   Чувствам се като в мексикански сериал докато автобусът се изкачва нагоре по стръмния път. Минаваме през село Малево – родното село на майка ми, за което съм слушал немалко, но, срам ме е да си призная, не съм посещавал никога. Уви, гледката е тъжна – няколко схлупени къщи и няколко полуразрушени сгради – това е останало от иначе китното някога селце. 
   След около 15 минути пристигам в Орехово, където след известни затруднения успявам да открия къщата за гости, в която имам резервация. Докато се изкачвам към нея се замислям и леко се възгордявам от смелостта си да направя всичко това. Точно тогава обаче забелязвам две опънати палатки на едно изоставено игрище в близост до пътя и мислите ми политат в противоположната посока – колко съм страхлив в сравнение с някои от другите участници. Да спиш навън, на палатка, в дъжда, само няколко часа преди да се понесеш в 50-километрово бягане по пресечен терен, си е направо подвиг. Не че не ми е минавало през ума да пробвам подобно изживяване, но мозъкът ми винаги отхвърля идеята почти мигновено. 


 Качвам се в стаята, хапвам малко нездравословна храна (само такива успявам да намеря в селския магазин), след което се отдавам на четене. Около час преди да си легна сядам пред лаптопа (та кой откачалник носи лаптоп на ултрамаратон?) и започвам да пиша настоящите редове, ясно съзнавайки, че може би ще завърша историята чак след няколко месеца.
   Накрая умората надделява и решавам, че е време за лягане. Мозъкът ми обаче отново е решил, че няма да се спи и започва да се лута напред-назад, скачайки смело от една мисъл на друга. Отново се замислям за това как се стигна до днес. Та нали вече нямаше да участвам в подобни състезания? Нали само до преди два месеца живеех “нормален” живот и като че ли нямах нужда от подобни преживявания? 

    Както обаче споменах по-рано, съдбата има своите планове и по една или друга причина реши да ми поднесе няколко нелеки обрати. Съществуват безброй клишета за това как трябва да реагираме при подобни ситуации, но когато човек попадне в такова положение всички те губят смисъла си. И все пак аз си ги спомних – имах два варианта – или да лежа вкъщи, задавайки си безброй въпроси, до чиито отгово едва ли някога ще стигна, или да взема нещата в ръце и да се опитам да постигна нещо, макар и символично. И някак си съумях да събера всичките си сили и да избера второто.
   След около два часа изпълнени с подобни разсъждения се унасям, но отново спя неспокойно и се събуждам рано. Прочитам още няколко страници свързани с тендай будизма, хапвам леко и след като приготвям багажа си, тръгвам към центъра на селото, откъдето след около час ще започне състезанието.
    Слизам на центъра, а той вече гъмжи от състезатели. Въпреки че ми е пределно ясно, че подобни мисли не са никак полезни за психическата нагласа по време на състезание, както винаги досега се заглеждам в страхотната екипировка на повечето състезатели, на която тъй ярко контрастират моите обикновени шорти, маратонки и потник, както и раницата за лаптоп, която, забелязвам, се оказва доста по-голяма от специално пригодените раници на другите участници. 


   Все пак в тълпата забелязвам и няколко аматьори като мен, което в известна степен ме успокоява, както и една доста симпатична двойка с интересни тениски, която предизвиква в мен благородна завист, но и ми вдъхва вяра.  
  Следват няколко грижливо приготвени от организаторите “атракции”, сред които се отличават поставеното на старта дървено топче и великолепното изпълнение на гайда от страна едно 6-7 годишно момченце, след което е даден стартът на състезанието.

   И така, точно в 10:00 ч. сутринта 120 човека се втурваме напред в търсене на ново предизвикателство. 120 човека – 120 причини за участие в ултрамаратон. Сигурен съм, че повечето хора около мен бягат, за да докажат нещо – кой на себе си, кой на някой друг. Несъмнено някой бяга от гордост, друг пък тича с единствената мисъл да спечели състезанието, трети – за да забрави нещо, а четвърти – просто защото обича тичането, природата или и двете. Изведнъж ми се приисква да можех да прочета мислите на другите 119 състезатели. Колко ли непознати чувства и емоции бих изпитал, колко рани и сила бих открил? 


    Първите 500 метра от трасето лакатушат през самото село, след което обаче започва набирането на денивелация. Началото е тежко, а аз се движа в първата половина, като дори малко по малко минавам все по-напред. През главата ми летят десетки мисли със скорост доста по-голяма от тази, с която се движат краката ми.


    След първоначалния шок от изкачването дишането ми се успокоява и влизам в нелошо равномерно темпо. Пред мен има около 30-40 човека, но аз вече се стремя да поддържам определена скорост и все повече се абстрахирам от околните. В ушите ми кънтят специално подбрани преди състезанието мотивационни речи, които наистина като че ли ми дават физически сили. Замислям се колко са важни нагласата и вярата, че можеш да постигнеш нещо. 
   Времето е прекрасно и мисълта ми все повече лети към различни събития. До такава степен се олисвам, че заедно с още 5-6 човека осъзнаваме, че се движим по грешната пътека. Това обаче не е фатално, понеже тя е успоредна на правилната. Единственото неудобство е, че трябва да слезем една идея по-надолу, което се случва по едно дере и така биваме изпреварени от 10-15 човека. 
   Все пак това леко объркване е незначително на фона на няколкото доста по-големи “изгубвания” на няколко състезатели, които дори изминават 3-4 километра в грешната посока. 
  Така малко по малко напредвам, но притеснението ми расте, подхранвано от факта, че все още не съм достигнал първия подкрепителен пункт, който трябва да е на около 12-тия километър от трасето. Не, не съм гладен или жаден. Притеснява ме фактът, че може би се движа бавно. Контролното време, за което трябва да завършим състезанието е 10 часа, като предварително съм изчислил, че имам грубо по около 2 часа, за да стигам до всеки следващ пункт, ако искам да завърша в контролното време. 
    Часовникът ми вече показва 12:05, а няма и следа от пункта. Следва обаче едно ново изкачване, след което аз и още няколко момчета се озоваваме в каньона на р. Цирикова църква.  
   Краката ми вече са понатежали, а трасето през каньона е доста технично, да не кажа трудно, като дори има няколко стръмнини, които съвсем спокойно биха могли да доведат до инцидент ако не се внимава. В самия край на каньона организаторите грижливо са се погрижили да поставят дебело въже, с помощта на което успяваме да се изкачим и да излезем от тази дяволска паст.
   И точно когато започвам да се ядосвам и отчайвам, забелязвам дългоочаквания пункт и силите ми бързо се възвръщат. Часът е 12:18, а аз решавам да не губя повече от 5-6 минути на пункта, вземайки предвид факта, че разстоянието до следващия пункт е едва 7 километра, а трасето е изключително лесно – предимно равен терен. 
  Първата ми работа е да си напълня вода, което фактически се извършва от един от доброволците на пункта. След това подавам калните си ръце и го моля да ми полее вода, за да се измия. Той решава да разведри обстановката на мой гръб и на майтап казва, че в заслончето отзад има мивка, където може да се измия. Залисан в куп мисли и изчисления, поглеждам объркано и правя крачка встрани готов да тръгна към схлупената постройка. Няколко човека прихват в буен радостен смях – явно майтапът е доста популярен сред доброволците. След секунди обаче получавам необходимото количество вода и ръцете ми отново са чисти. 
  Хапвам съвсем набързо няколко парчета салам и кашкавал, два резена домат и едно парченце шоколад и се приготвам за тръгване. Замислям се дали да сменя подгизналия си потник (все пак нося цели три резервни тениски), но решавам, че няма смисъл от подобно действие, тъй като след 10-тина минути и тениската няма да е суха, а и ще загубя ценно време, с което към момента не разполагам. Потеглям отново.
    Трасето до пункт № 2 – Чудните мостове – е наистина най-кратката и лесна част от маршрута, а и аз вече се чувствам страхотно физически. Понеже теренът е предимно равен, не спирам да тичам и вземам следващите 7 километра за 36 минути, като единственото, за което внимавам е да следя маркировката, понеже се движа сам и излизането извън трасето може да се окаже фатално за амбициите ми за успешно финиширане.
   Така в 13:00 ч. се озовавам на Чудните мостове, където е пълно с организатори и състезатели. И въпреки че вече се вмествам в предварителния си времеви график, решавам, че нямам много време за губене и изпълнявам процедурата от предния пункт – зареждане с вода, хапване на крак и след 6-7 минутен престой се понасям напред и нагоре, понеже следва нова порция нелека денивелация от 600 м., тежка почти колкото началната 700-метрова такава.
   Тук вече редувам бягането с ходене, ясно осъзнавайки, че трябва да пестя сили за края на състезанието, където ще е доста тежко. В кратки периоди от време темпото ми съвпада с това на други участници и за 5-10 минути се движа в компанията на различни хора, с които провеждаме разговори на общи теми като това на колко хубаво време случихме, в какви други състезания сме участвали и т.н. 
    Докато се движа в лек тръст по поредната тясна пътека чувам странен шум. Поглеждам напред и в далечината забелязвам момче, което е спряло и се е обърнало настрани от пътя. Приближавам го все повече и изведнъж осъзнавам, че “съперникът ми”  повръща. Стигам до него и го питам дали има нужда от вода или някаква помощ, а той гордо отказва. Питам го дали все пак е добре, а той намира сили да се засмее и да каже, че динята, която е изял на предния пункт просто се опитва да му изиграе лоша шега.
   Засмивам се леко и мислено благодаря на Бог, че не обичам диня. Смело продължавам напред, като един-два пъти се обръщам, за да видя дали всичко е наред. Чувствам се доста добре, като изключим неизбежната цялостна умора и леките болки в кръста, причинени от раницата ми. Замислям се за това колко е важно да имаш опит в подобни състезания. Със смесени чувства си спомням първите ми неуспешни участия в ултрамаратони и безумните грешки, които съм правил по отношение на подготовката, екипировката, темпото, храната, водата и какво ли още не.  
  Така продължавам да напредвам с добро темпо, като дори изпреварвам 3-4 момчета по пътя. Изкачването продължава, а аз все повече се приближавам до връх Персенк, покрай който минава трасето. В един момент застигам друг състезател, с когото се движим заедно в продължение на 30-40 минути, понеже като че ли имаме еднакъв запас от енергия към този момент. 
  Следва обичайният разговор на общи теми, като същевременно внимаваме да не объркаме маршрута. Аз водя, понеже бегло познавам пътя, тъй като съм го минавал преди две години, макар и в обратна посока.
     По едно време спътникът ми ме пита дали съм доволен от фирмата, в която работя, назовавайки я поименно. В първия момент се стъписвам и се чудя откъде по дяволите може да знае местоработата ми. След няколко секунди обаче загрявам – раницата ми нетактично ме издава, гордо показвайки фирменото лого. Обяснявам му, че съм изключително доволен, като се оказва, че въпросът му е провокиран от скорошното му явяване на интервю за работа в същата компания, макар и на друга позиция. За съжаление обаче съдбата е решила да не сме колеги.
    Така напредваме, улисани в сладки приказки, докато в един момент спътникът ми решава, че е време да ускори темпото и се понася шеметно напред. Аз от друга страна също тичам, но нямам сили да поддържам темпото му и така се разделяме. “Едва ли ще го видя повече” – замислям се. Но така е на всяко състезание – запознаваш се с някого, с когото имаш редица общи интереси, започвате да се сближавате и внезапно се разделяте, вероятно завинаги. Точно както и в живота…  
   Улисан в подобни мисли осъзнавам, че вече съм минал покрай връх Персенк и се намирам на познатия за мен Римски път. Възползвам се максимално от сравнително приятния и познат терен и след едночасово тичане се озовавам на предпоследния пункт – х. Персенк.
   Поглеждам часовника си и установявам – 15:29 ч. “Добре” – казвам си – тук мога да си позволя 10-12-минутна почивка, тъй като се движа с половин час по-добре от минимума, който съм си определил. Все пак ми е пределно ясно, че последната част от състезанието ще бъде най-тежка и не си позволявам излишно офлянкване.
    Следващият участък от състезанието се оказва доста скучен откъм събития. Първата половина от трасето до пункт Митницата се оказва доста лека благодарение на лекия наклон надолу. Възползвайки се от това, изминавам няколко километра в леко тичане. Отново съм насаме с мислите си и не срещам почти никого по трасето.
   Следва обаче едно последно изкачване. Теренът и денивелацията (350 м.) сами по себе си не са нищо особено, но като се имат предвид досегашните премеждия, тук някъде силите ми започват да се изчерпват. Тялото ми изведнъж отказва да тича и аз започвам да вървя нагоре, клатушкайки се тромаво наляво-надясно. Частта ми отнема доста време, което рязко засилва притеснението ми. Знам, че трябва да увелича темпото ако искам да финиширам навреме, но същевременно нямам сили да го направя.
    Борейки се със себе си в един момент застигам две момчета, носещи жълти стартови номера, което значи, че участват в чудовищната 160-километрова дистанция. Все още съм сравнително далеч, но като че ли единият глас ми е познат. Настигам ги и установявам, че не съм се излъгал – оказва се старият ми познайник и участник в миналогодишното състезание Марти, с когото неизменно се засичаме на различни интересни събития като днешното. 
   Оглеждам хубаво него и придружителя му и осъзнавам колко леко всъщност е моето положение. Да, изморен съм, краката ме болят и нямам въздух и сили, но при вида на двамата участници в дългата дистанция, някак си мигновено ставам благодарен на съдбата. Двамата изглеждат наистина грохнали. И как няма – изминали са почти три пъти изминатото от мен разстояние, а им остават още повече от 50 километра. 
    И въпреки всичко те се държат достойно. Физически са окапали, но духът им е бодър. Не се предават, не се оплакват. Само споменават колко са уморени, но не се жалват. Продължават да вървят смело, здраво стиснали щеки, а в очите им се чете увереност, че могат и някак си ще завършат състезанието. 
   Така вървим в продължение на 10-тина минути, разсъждавайки колко малко време имаме реално. Всичко това ми дава изключителен прилив на енергия и въпреки че краката ми отчаяно се опитват да се съпротивляват, някак намирам сили и се понасям уверено нагоре, въпреки че нямам и идея колко остава до заветния последен пункт. За щастие той се оказва доста близо и след нови 10 минути се открива пред мен.
   С радост и усмивка се добирам до него, като междувременно моментът бива увековечен с една снимка – дело на една от доброволките на пункта. Веднага поглеждам часовника си и установявам – 17:36. Имам малко над два часа да измина последните няколко километра от трасето. Отделям 14 минути за почивка, хапвам набързо и в 17:50 се понасям устремено надолу. 
  Това се оказва и най-тежката част от състезанието за мен. Силите ми са доста изчерпани, ноктите на краката ме болят при всяка крачка и не мога да постигна желаната скорост. Започвам да се съмнавам дали ще стигна финала навреме. Осъзнавам, че провалът е напълно възможен, но нямам сили да увелича темпото. 
   Психологически започвам да се предавам и да се оправдавам наум. Вървя сам и знам, че почти нищо не е в състояние да ме мотивира. Какво се случва? Та нали бях готов за подобен развой? Нали от опит знам, че в такива моменти всичко опира до психиката на човек? А аз неведнъж съм показвал здрава психика. Защо сега не се получава? Защо обичайните ми трикове (специално подбрани и предварително планирани мисли, цитати и песни) не дават необходимия резултат? 
    Осъзнавам, че ако не успея някак да излъжа себе си, с финиширането ми е свършено. Обмислям възможни варианти, но не стигам до идея. За щастие обаче в далечината забелязвам една групичка от 4-5 човека, които явно имат повече сили от мен и тичат, макар и с не много високо темпо. В умът ми най-накрая се заражда идея – трябва да се движа така, че каквото и да става да не изпускам от поглед последните двама от тази групичка. Знам, че ако успея да поддържам тяхното темпо, ще финиширам навреме. 
   За щастие успявам да изпълня план минимум – не ги изпускам от очи, въпреки че не мога и да ги приближа. Така се движа известно време, докато групичката се разцепва и точно пред мен остават двамата й най-бавни представители. Темпото ни вече е еднакво, а другите са отпрашили далеч напред и вече не се показват в обозримата част от хоризонта. 
   Това разцепление слага край на плана ми, но аз вече съм спечелил немалко време. Предстои последната част от трасето, а именно едно доста стръмно слизане, което при други обстоятелства би било страхотно, но в края на състезанието нещата не стоят така. Болките в караката се усилват под напора на тежестта ми (точно за това спускането не е много приятно изживяване), но тримата все пак се влачим бавно надолу. Усещам, че вече сме доста близко и леко усилвам темпото, давайки тласък на може би последния си запас от сили. 
  Най-дълги в едно състезание, поне за мен, винаги се оказват последните 2-3 километра. Особено (а това се случва често) ако не знаеш реално колко още остава до финала. Човек си мисли, че след всеки завой ще види селото, някой от организаторите или дори арката на бленувания финал. Уви, всеки следващ завой те разочарова… 
  “Много често така става и в живота” – налягат ме отново екзистенциални мисли. Но какво можем да направим? Да спрем? Да се откажем? Неее, не мисля! Напротив, продължаваме все напред и след всеки следващ завой се надяваме. Докога ли? Докато белите дробове са способни да си набавят още една глътка кислород; докато левият крак успее още веднъж да се премести пред десния, а той на свой ред пред левия в едно безумно и безкрайно състезание; докато сърцето продължава да пулсира в бесен ритъм.
     А с всеки следващ завой надеждата расте. Защото знаеш, че си малко по-близо до мястото, на което искаш да стигнеш. И това не важи само за състезанията. Впрочем, това важи най-малко за състезанията…
   Останалото е история – след поредния завой, един от многото (никога не знаеш кой от тези многобройни завои ще се окаже твоят завой), очите ти виждат дългоочакваната гледка, а на лицето ти грейва усмивка. Гърдите ти се разтуптяват, нещо започва силно да бие, а стомаха ти се качва нагоре към хранопровода. Звучи ви познато, нали? Сигурно вече сте се досетили, че отново не говоря за състезанието! 
    … Вече съм в селото и се спускам гордо надолу по тесните му улички. До мен незнайно откъде се появява куче – малко, черно, игриво. Усмихвам му се и продължавам напред. В дясно виждам къщата, в която съм отседнал, а в ляво – игрището с няколкото палатки. Минавам покрай местното училище, а две дечица с радостни възгласи съобщават, че пристига поредният участник. 
  Правя последен завой и зървам арката, от чиято друга страна стартирах преди по-малко от 10 часа. 10 часа… бяха като 10 дни…
    Финиширам гордо, а едно от дечицата ме окичва с медал. 19:32 ч. – 28 минути преди контролното време. Щастлив съм, но я няма свръхеуфорията от първия усешно завършен ултрамаратон. Не ми се доплаква, нямам чувството, че ще полетя, но съм щастлив – без драми, без гръмки приказки. Напълно достатъчно.


  Жадно изпивам чаша бира, за която си мечтая още от 30-тия километър и сядам отстрани, за да наблюдавам следващите финиширали. В рамките на контролното време (следващите 28 минути) лентата пресичат още 13 човека, като последният от тях изпреварва часовника с едва 20 секунди. Искрено се радвам за всеки един от тях, радва се и насъбралата се тълпа, състояща се от организатори, други вече финиширали участници и обикновени селски хорица, за които състезанието се явява един вид събитие в селото. Тяхната подкрепа обаче е най-истинската, най-човечната.
  Преди да изтече времето се появява и Марти, стиснал щеките и изпълнен с решимост да измине последните 40 км. от огромната дистанция. Поздравявам го докато си почива, пожелавам му късмет и се опитвам да вдигна духа му, защото знам колко важна е всяка една дума на подкрепа в такъв момент.
   След изтичането на контролното време финишират още 30-тина човека. За тях няма медали, те не са записани като завършили в официалното класиране. Но какво от това?  Радостта им не е по-малка. Напротив, те са искрено щастливи, че са преборили себе си. Радостта на тълпата за тях също е не по-малка. Сещам се за един от най-великите състезатели на свръхдълги разстояния Скот Юрек, който след завършването на всяко състезание застава на финала и в продължение на часове бурно аплодира всеки следващ финиширал. Той именно твърди, че най-големите герои са не тези, които финишират първи или се борят за челните места – те все пак са сигурни, че ще завършат (освен при наличието на екстремни обстоятелства), а по-слабите участници, тези които нямат опит и единствената им цел е да преборят себе си. Изключително е прав – замислям се, спомняйки си предишните ми неуспешни състезания, както и първото ми успешно такова. Какво значение имат стрелките на часовника, след като ти си казал тежката си дума и си надмогнал болките и страховете си?
    Час и половина след като съм финиширал и след като не се очакват други участници, се изправям, макар и трудно, и бавно се запътвам към къщата, в която съм се настанил. В главата ми отново бушуват куп мисли – не само за състезанието, предимно не за състезанието. 
   Посоката на мислите ми неусетно полита към непредвидимостта на живота. Само до преди 2 месеца, не смятах да участвам на това състезание. Само до преди 2 месеца имах съвсем други планове и разбирания за нещата. “Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си” – сещам се за тази стара фраза. Колко вярно! Бързаме да правим планове за дни, месеци, дори години напред, забравяйки, че повечето неща не зависят от нас. Бързаме без дори да се замислим дали това е посоката, в която трябва да вървим. Само защото другите вървят в нея и казват, че е така. Понякога обаче плановете се сгромолясват за ден, минута или дори секунда. И на тяхно място идват други – не твоите собствени, а тези, които Вселената ти е отредила, тези, които Господ има за теб. А той се смее само на нашите планове, но не и на своите.
   А те винаги се оказват по-правилни. Благодарение на тях се озоваваме на място, което е по-добро от предишното. Благодарение на тези обрати на съдбата понякога ни се случват толкова хубави неща, за които дори не сме и мечтали. Благодарение на тях постигаме всяка малка победа в живота си!
    Вече съм пред къщата. Изведнъж се сещам, че нямам превоз за утре. Автобуси от селото няма в неделя. В мозъкът ми веднага светва аларма, която като че ли има за цел да ме притесни и да ме накара да създам план. Това трае точно три секунди и аз доволно изключвам пустата аларма. План? Не ми е нужен план! Все ще се оправя – просто ще извървя тези нищо и никакви 7 километра до Хвойна, макар и с немалко багаж…

… Дори и не подозирам, че Господ отново се смее!

Previous

Когато спортът е повече от спорт!

Next

Защо ще оЦЕЛея?


Warning: Use of undefined constant comment - assumed 'comment' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/georgich/public_html/blog/wp-content/themes/lovecraft/comments.php on line 15
2 Comments

  1. Heya just wanted to give you a quick heads up and let you know a few of the images
    aren’t loading correctly. I’m not sure why but I think its a linking issue.
    I’ve tried it in two different internet browsers and both show the
    same results.

  2. Its like you read my mind! You seem to know so much about this, like you wrote the book in it or something.
    I think that you could do with a few pics to drive the message home a little
    bit, but other than that, this is great blog. An excellent read.
    I’ll certainly be back.

Leave a Reply

Powered by Georgi Cholakov