Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

Category: Спорт (Page 2 of 3)

Защо бягам?

– “Хайде да тичаме на стадиона!?” – предложи неочаквано един от съучениците ми.
– “Така, безцелно?” – изстрелях учудено аз и след последвалия положителен отговор, набързо отклоних предложението, успявайки да смотолевя нещо от сорта на:
 
Не обичам да бягам безцелно, да правя обиколки на стадиона, въртейки се в кръг като пумпал. Някак си не виждам смисъл. Виж, футбол или някакъв друг спорт с топка, това е друго, но бягането не ме привлича!
Тази случка от преди 13 години се е запечатала в съзнанието ми до ден днешен и нерядко ме кара да се замисля. За какво ли? Най-вече за това какво точно се е променило оттогава. Но нека нека започнем от самото начало!
И така, петнадесетгодишният Георги не обичаше да тича, въпреки че като всеки друг деветокласник обожаваше спорта и в частност футбола. Нещо повече – не само, че не бях привърженик на бягането без цел и причина, а и самата мисъл за обикаляне в кръг наистина ми се струваше меко казано налудничева. Но какво ли разбира един необременен от смазващия стрес на ежедневието петнадесетгодишен хлапак, за когото най-големите проблеми са това дали ще бъде изпитан по биология утре и дали отново ще победи приятелите си в редовната вечерна игра на белот?
Както вече сигурно се досещате, отношението ми към “безцелното” бягане днес е коренно различно. Нещо повече – двадесет и осем годишният Георги често може да бъде забелязан да оползотворява свободното си време именно въртейки се в кръг в някой софийски парк или стадион, а нерядко и в двора на едно столично училище. Какво обаче се е променило оттогава? – ще попитате. Какво ли не – животът ми, възприятията и приоритетите ми, аз самият. Кое обаче e онова конкретно нещо, заради което толкова много обичам да бягам? Какво ме кара да нахлузя слушалките и да се втурна в поредното няколкокилометрово препускане? Истината е, че и аз самият като че ли не знам. И аз сякаш все още търся задоволителен отговор на този въпрос, който от известно време се е загнездил в съзнанието ми и упорито отказва да го напусне.
Преди време една приятелка ме попита: ”Как точно се запали по тичането?“. Честно казано не бях мислил по този въпрос. И както винаги в подобни ситуации се доверих на първоначалната мисъл, изплувала в съзнанието ми непосредствено след задаването на този въпрос. Както неведнъж съм споменавал, обожавам първоначалната мисъл. Лишена от всякакъв вид машинации и манипулации от страна на мозъка, тя обикновено е най-чистата и неподправена истина и нерядко ни дава най-реална представа за нещата. Вярвам, че всички ние трябва по-често да се доверяваме на първото необмислено хрумване, зародило се в главата ни в дадена ситуация. Само така ще станем по-истински и неподправени. Но нека не изместваме фокуса от основната тема…
14124288_1723794257884626_3254262683640432213_oИ така, първоначалната ми мисъл ме върна две години назад във времето. Озовах се в красивите гори на родна Родопа, бягащ рамо до рамо с може би най-добрия ми приятел, изживявайки едно от най-емоционалните и важни събития в живота ми – участието ми в състезанието Персенк Ултра през 2013 г. Пред очите ми като на филмова лента запрепускаха картини от петнадесетчасовото ми участие в този ултрамаратон. Странно нещо обаче е времето (ако не вярвате, питайте Айнщайн) – няма да забравя как тези 15 часа ми се сториха като 15 дни, а емоциите, които изпитах за това време (както положителни, така и отрицателни), не могат да бъдат изпитани в рамките на 15 месеца в еднообразния коловоз на сивото ежедневие.
От този момент нататък нещо в мен се промени. Бягането започна да ми се струва някак различно, пълно със смисъл, нещо почти магическо, което те кара да се чувстваш значим, да се чувстваш жив.
Това ли обаче е отговорът на въпроса? Емоции и значимост? Не, не мисля. Въпреки, че звучи като приемлив отговор, мозъкът ми някак отхвърля тези разсъждения като нещо прекалено абстрактно и размито, а съзнанието ми продължава да се лута в търсене на нещо конкретно.
Затова започнах да чета. За тичането и ползите от него. За мистичното племе свръхбегачи тараумара, за вездесъщия Скот Юрек, за неуморните кенийци, за почти свръхестествените монаси маратонци. И научих доста – за правилната стойка на бягане и здравословното хранене, за важността на тренировките и нуждата от дисциплина и посветеност, за ключовата роля на мотивацията и какво ли още не. Само че не намерих отговор на най-важния въпрос – защо бягам?!
Така продължавах да тичам, надявайки се, че един ден ще навъртя достатъчно километри (което в съзнанието ми някак си се равнява на мъдрост), за да проумея защо изобщо го правя.
Последните две лета за мен бяха изпълнени със състезания, изкачване на красиви върхове и планини и много, ама много тичане. Всичко започна като подготовка за 81-километровия ултрамаратон Орехово Ултра, в който бях решил да участвам. Само седмица по-късно пък се озовах в Панчарево, тичайки рамо до рамо с още седем приятели в така наречения Legion Run. По-малко от месец след това ми предстоеше участие в 32-рото издание на Софийския маратон. Тази година отново завърших любимото ми Орехово Ултра, а съвсем скоро ми предстои ново участие в Софийския градски маратон. 
 
100ev_520
 
Така тренировка след тренировка, състезание след състезание, километър след километър, започвах все повече да усещам силата на бягането. Успях значително да подобря времената си, завърших успешно всяко едно от гореспоменатите състезания и всичко това ми даде нужното самочувствие да продължавам…
И аз продължавах… Само че проклетият въпрос продължаваше да посещава съзнанието ми редовно, както български футболист “Син Сити”, и като че ли нямаше никакво намерение да престане докато не намеря задоволителен отговор. Затова реших целенасочено да мисля по въпроса при всяко мое тренировъчно бягане…
Слънцето безмилостно се опитва да изпържи мозъка ми, докато се спускам с тренировъчно темпо по алеята на бул. “Цар Борис III”, а нахалният въпрос прави всичко възможно да му помогне. Замислям се за различните ми бягания – разпускащи и състезателни. И двата вида тичане предизвикват в мен някаква странна необяснима наслада – единият искрено блаженство, а другият чувство на значимост и превъзходство, единият – развлечение, другият – мотивация. Състезанията! Тези от вас, които ме познават, знаят колко обичам състезанията – те ме мотивират, карат ме да се напъна и да дам най-доброто от себе си, да видя на какво съм способен и да сравня уменията си с тези на околните. “Може би е това?” – замислям се, но след няколко минути разсъждаване стигам до извода, че не е. Как иначе ще обясня всичките си безцелни бягания, в които липсва какъвто и да било състезателен елемент? Жалко, отново няма да ме озари прозрение…
1От небето започва да капе лек дъждец, докато правя поредната си обиколка в двора на училището в близост до квартирата ми. Вече съм избягал няколко километра, но отново не съм стигнал до заветния отговор. Въпреки обичта ми към състезанията, често предпочитам да не се надбягвам с никого, а спокойно да се насладя на времето прекарано на трасето със самия себе си. Замислям се защо предпочитам думата “бягане” пред “тичане” и каква изобщо е разликата между двете. Не съм специалист по граматика и не претендирам, че съм прав, но си представям тичането като нещо безцелно. Бягането от друга страна ми се струва нещо по-възвишено – има начална точка и крайна дестинация. Именно поради тази причина обичам да си представям, че бягам към една по-добра версия на себе си, че с всяка следваща крачка някак си се извисявам и се превръщам в един по-добър (във всяко отношение) човек. Може би напипвам нещо, може би се приближавам до отговора?  Да, това е. При всяко бягане имам чувството, че след пресичането на финалната линия всичко ще е по-добро – аз, другите, света… Бягам към някаква илюзорна дестинация, където всичко е по-добро.
Не, по тази логика трябваше вече да съм Майка Тереза, а светът щеше да е Райската градина. Явно и това не е отговорът. Това се потвърждава минути по-късно при прибирането ми, когато неволно ставам свидетел на изключително “високоинтелигентен” разговор между група тинейджъри, пред който един евентуален разговор между титаните на мисълта Валери Божинов и Димитър Пенев би изглеждал като научна конференция на Института за космически изследвания и технологии към БАН и на който може да се посвети цяла една друга статия, три пъти по-дълга от настоящата.
Но да се върнем към днешната тема. В този момент една друга мисъл изплува в съзнанието ми – може би бягам от нещо? Но веднага следват куп нови въпроси: От какво? От себе си? Какво по дяволите може да ме накара да се страхувам и да бягам? Прекалено сложно е, не мога вече да изтезавам мозъка си, затова слагам край на днешната тренировка.
Ето че вече е петък, а дългата работна седмица за мен приключва в 15:00 часа. Още от сряда обаче знам как ще започне уикендът ми, въреки че не знам точно защо. Надявам маратонките, преживели толкова много в последните няколко месеца, че спокойно могат да се конкурират с преживяванията на някои мои познати за доста по-голям период от време, пъхам се в една тениска, вземам вездесъщите слушалки и около час и половина по-късно се озовавам в китния Южен парк. 12265779_10208214051491440_5056465046480283904_oВремето е облачно, ще вали, а аз съм само по шорти и тениска, но не ме интересува, важното е, че ще тичам. Започвам леко и задъхано… километър и половина… лек дъждец започва да се сипе над парка, но е приятно… 4 километра… не бях виждал Южния парк толкова пуст и мрачен – все пак обаче е красив… 7 километра – започнал съм втора обиколка на парка и отново осъзнавам, че се въртя в кръг – това толкова омразно и безмислено за 15-годишния Георги действие. Неизбежно в мозъка ми се намества логичният въпрос: “Защо бягам?” и нагло изтласква всяка друга мисъл от съзнанието ми. Отново не мога да стигна удовлетворяващ отговор. Замислям се за чисто здравословните ползи от бягането – то “отключва” в мозъка производството на ендорфин, познат още като “хормона на щастието”, стимулира чувството на удовлетвореност и жизнеспособност, повишава самочувствието и може да предотвръти затлъстяване, диабет, един куп сърдечно-съдови заболявания, високо кръвно налагане и не на последно място – някои видове рак. Разсъждавам върху всичко това, но отново оставам разочарован. Клишета от типа “разпускам след работа” и “чувствам се по-добре физически”, макар и верни, ми се струват безумни. Усещам, че не това е истинската причина. Ако го правех заради това, щях да спра редица други негативни навици като прекалената консумация на бира, лягането в 03:00 ч. след полунощ и висенето пред лаптопа в продължение на часове … 10 километра – в парка сме останали само аз и още двама ентусиасти, които вътртят обиколки в противоположната на мен посока, както и едно момиче, разхождащо прелестния си голдън ретривър. Явно пак няма да стигна до прозрение … 12 км. – решавам, че спирам с тичането за днес – все пак днес е един от дните, в които бягам за забавление.
Само 36 часа по-късно отново размишлявам върху изтезаващия ме въпрос… Неделя сутрин. Часът е 08:30, а алармата бясно звъни и сякаш стоварва чук върху всяка една от мозъчните ми клетки, които и без това са успели да си починат едва четири часа. Стряскам се и в главата ми нахлува поредната прърва мисъл – “Какво по дяволите правиш, човече? Единствения ден от седмицата, в който можеш да се наспиш, а ставаш след едва четиричасов сън! Ти си луд!“. Един от редките случаи, в които не се доверявам на първата ми мисъл. Без никакви други мисли, някак механично, воден от някаква невидима сила се изправям и обличам тениската и шортите. Изпивам малко протеин и отново се запътвам към Южния парк. Този път се чувствам различно – искам да се състезавам, явно имам нужда да се почувствам значим. В парка са се събрали още 40 ентусиасти – всичките редовни участници в ежеседмичните бягания на Nike Run. Стартът е даден, а аз бързо се изстрелвам напред. Имайки предвид, че всички са опитни бегачи, ще се радвам да съм в десетката, а ако мога да завърша в топ пет, ще съм изключително щастлив. Знам, че бягането няма състезателен характер, но днес нещо в мен ме кара да дам най-доброто от себе си. Излизам осми, но започвам да се задъхвам. Ще се опитам да задържа темпото и ще гледам просто никой да не ме изпреварва. След около два-три километра обаче някак си успявам да изпреваря четирима човека, които явно са се уморили. Вече съм четвърти. Първите трима обаче поддържат доста добро темпо – пределно ми е ясно, че няма да мога да ги застигна. Изведнъж обаче двете момичета, които са пред мен, завиват – очевидно ще участват в по-малката дистанция от 5 км. (аз съм се пуснал на 7,5 км.), което моментално ме изстрелва втори. Първият е далеч пред мен, виджам го само на дългите прави. От друга страна зад мен не виждам никой. През цялото време в главата ми кънти натрапчивият въпрос – Защо го правя? Защо бягам? И отново мълчание, следвано от това пусто “Не знам!“. 
11899817_10207617163649617_3885275849638171343_nЗавършвам втори. Решавам да се обадя на сестра си и да й споделя за поредното ми бягане. Обичам да го правя, да й казвам колко километра съм избягал и кое е следващото състезание, на което смятам да участвам. И не защото ще се впечатли. Точно обратното – “Ти си луд” – казва незаинтересовано тя всеки път без дори да подозира обаче колко ме мотивира това. Да, може би съм луд. Защото не обичам прекалено нормалното. Не обичам да живея в цикъла понеделник – петък, 09:00 – 18:00 ч., а през останалото време да ям, спя и гледам поредното безумно риалити шоу. Ако това е стандартът за нормално, предпочитам да съм луд, шизофреник. Явно искам да съм различен, това ли е отговорът? Имайки предвид обаче, че бягането е най-масовият спорт днес, стигам до извода, че то изобщо не ме прави различен. Отговорът явно ще почака още…
Красивите гледки около мен се сменят като на филмова лента докато тичам към заветния Черни връх. Времето е приятно, слънцето огрява планината, а въздухът е доста по-чист от този в града. Изпитвам неописуема наслада докато криволича нагоре към Витошкия първенец. И тогава ме озарява една мисъл! Защо непременно трябва да намеря логически отговор на измъчващия ме въпрос? Защо задължително трябва да има причина човек да прави нещо, което очевидно обича? Защо не можем просто да следваме порива на сърцето си и да се доверим на интуицията си? Нима най-хубавите неща в живота имат логично обяснение? Нима любовта е логична? Нима можем да обясним чувството на родителя, когато погледне в очите на детето си? Нима можем да анализираме връзката между стопанина и вярното му куче? Не мисля!
И тогава осъзнавам, че проклетият въпрос няма логичен отговор. Попитайте който и да е запален бегач защо го прави, но той няма да ви даде ясен и категоричен отговор! Защото чувството и емоциите, предизвикани от бягането не могат да се обяснят, не могат да се анализират, могат само да се изпитат! Защо тичам ли? Следващият път когато завали дъжд, излезте навън и бягайте! Бягайте под дъжда и ще разберете защо! Потичайте в планината и ще разберете защо! Бягайте в благотворително състезание и ще разберете защо! Тичайте хванати за ръка с любимия човек и ще разберете защо!
Великият Емил Затопек беше казал, че “бегачът трябва да тича не с пари в джобовете, а с мечти в сърцето”. А мечтите, както знаем, не могат да се обяснят, не могат да се измерят или анализират. Могат само да се следват. И именно в това се крие магията им! 
Ето че дойде време за края на тази статия, а аз така и не успях да дам задоволителен отговор на въпроса, загнезден в заглавието й. Истината е, че вече знам отговора за себе си. За съжаление обаче той не може да бъде обяснен. Или просто аз не знам как да ви го обясня. Но знам къде ще бъда следващия петък. И неделя. И всеки път когато в забързаното ми ежедневие остане малко свободно време и сили. Знам също и какво ще си мисля на всяка крачка.
А понякога в живота самият въпрос е много по-важен от отговора. Затова ви предизвиквам да си го зададете! И може би, ако сте истински късметлии, ще намерите своя собствен отговор!
 

Хора на доброто, не умирайте!

Жегата е безмилостна! Въпреки че вече е 18:00 ч., живакът в термометъра упорито отказва да слезе под психологическата граница от 30°C. Краката ме болят – току-що съм приключил 10-километрово бягане и след един бърз душ отново тичам. Тичам в посока трамвайната спирка, защото разполагам с едва 30 минути, за да стигна навреме за срещата, която очаквам с нетърпение от няколко дни. Не, това не е от онзи тип срещи, на които двама души от различен пол сядат един срещу друг и разговарят на общи теми, прикривай-ки умело недостатъците си, опитвайки сякаш да заблудят не само събеседника, но и самите себе си. Това е среща с човека, който до голяма степен промени начина ми на мислене през последната година. Това е среща с един от най-искрените, добродушни и позитивни хора, до които някога съм имал честта да се докосна – Иво Иванов. 
Пристигам в залата в 18:31 ч. – само с една минута закъснение, а лицето ми е плувнало в пот. За щастие, събитието все още не е започнало. За нещастие, залата е препълнена и за мен е почти невъзможно да си набавя нужното количество кислород. Оглеждам се наоколо и виждам две опашки от хора, които търпеливо чакат своя ред, за да закупят книгата, на чието представяне всъщност присъстваме – “Отвъд играта“.
ivo_ivanov_otvud_igrata_web-500x750
Мамка му” – прошепвам ядосано, осъзнавайки, че в бързината съм забравил да изтегля пари. Отварям портмонето си и установявам – 9.50 лв., не са достатъчно.
Естествено, оказвам се най-отзад и не мога да разбера добре какво се случва, но човекът, който междувременно хваща микрофона не е Иво. След кратко колебание решавам да се възползвам и изтичвам до най-близкия банкомат. По пътя вземам и една минерална вода, която след като се връщам в залата изпивам на две глъти, надявайки се да нормализирам дишането си.
     За щастие, опашките за книгата вече са намалели и аз също ставам горд притежател на тези 510 страници магия. Получавам и едно списание “Explorer” с интересни статии и интервюта за алпинизъм, бягане, природа и т.н. В същото време Иво най-накрая грабва микрофона и започва своята кратка, но изключително смислена реч. Облечен е семпло – с тениска, обикновени дънки и добре познатата шапка. Без излишна претенциозност, без капка показност.
За тези, които го познават директно или чрез историите му, това едва ли е някаква изненада. Изключително скромен, в едно скорошно интервю Иво признава, че в никакъв случай не очаква новата му книга да пожъне такъв успех като шедьовъра му – “Кривата на щастието“. Това се потвърждава и днес – очаквал е да се появят не повече от десетина-двадесет души. Грешиш, Иво, в залата има над 250 човека – предимно млади, усмихнати момичета и момчета с афинитет към спорта и още нещо…
Речта му също е напоена с изключителна скромност. Авторът, който в редица интервюта твърди, че историите му се разказват сами, за пореден път подценява своя огромен принос към тях:
 
 

“Аз знам, че не съм кой знае какъв писател, не съм литератор, но това, което знам със сигурност е, че историите ми имат сърце, моето сърце, надявам се и вашето сърце.”

Освен това, той е дълбоко убеден, че всеки човек е творец и завършва със следния призив:

“Моля ви, пишете! Четете и пишете, когато можете. Бъдете разказвачи.”

Заформя се огрома опашка за афтографи. Пред мен вече има над 100 човека. Обмислям как да процедирам. Междувременно срещам две приятелки, които също имат афинитет към спорта и писането. След кратък разговор с тях и след като те си тръгват, решава да седна на един от вече освободените столове – жегата и краката ми ме морят. Планът е да изчакам опашката седнал, след което да мина като един от последните, тъй като си мисля, че всичко ще стане бързо. Обаче не съм познал – Иво не просто слага по един безличен автограф. Напротив, той отделя по 2-3 минути на всеки – запознава се лично, дарява го с ръкостискане или прегръдка, с едно послание в книгата, с няколко думи и снимка.
След като осъзнавам, че за близо час опашката изобщо не е намаляла, решавам, че стратегията ми е безперспективна. Въпреки че краката ме понаболяват, се нареждам накрая. Следва 3-часово чакане. Чакане, което напълно си заслужава. А дори е и приятно. Използвам времето да прочета половината списание и първите 3 разказа от новопридобитата книга. Не оставам разочарован – чета за доброто и злото във всеки човек, за това как момчетата се превръщат в мъже, за силата на един залез!
От време на време се заслушвам в разговорите около мен – 90% от тях са на тема книги, бягане, планинарство и всякакъв друг вид спортове. Приятно е!
През това време навън се развихря буря, а някъде наблизо пада гръм. Заслушвам се в разговора на двете момчета, които са точно зад мен на опашката. Едното говори разпалено за планински преходи. Вчера е изкачил Синаница и дори е спал на палатка под върха. Замислям се дали да не ги заговоря, понеже явно имаме доста общи теми на разговор (и аз съм изкачвал Синаница). Въздържам се, не съм от най-приказливите все пак.
Почитам още малко. След това отново се заслушвам. Разглеждат списанието и обсъждат рекламираните в него книги, някои от които вече съм чел. “Тази дали ще е хубава?” – пита едното момче приятеля си, сочейки спортната книга на годината “Да бягаш с кенийците” на Адхарананд Фин. Още една обща тема на разговор – в чантичката ми прилежно стои въпросната книга, която бях взел, за да почета в трамвая. Дали да се включа в разговора, за да разсея скуката? Не, едва ли е уместно и замълчавам отново.
Заглеждам се обаче в другото момче, което ми се струва познато от някъде. Къде ли съм го виждал? Дали въображението ми не си играе игри с мозъка ми? Говори за бягане и състезания. След 20-30-минутен размисъл, най-накрая се сещам. Участвали сме на един и същ ултрамаратон – Орехово Ултра 2015 г., като той беше заснел част от участието си с видеокамера и беше пуснал видеото в Youtube. Казва се Мартин.
Е, вече няма как да не ги заговоря. Говорим си за бягане, за Персенк Ултра, Трявна Ултра, Монблан, тренировки и какво ли още не. Чакането става по-приятно, а опашката пред нас неусетно е намаляла значително.
Най-накрая идва и моят ред. Помолвам Мартин да ми направи 1-2 снимки с Иво и той се съгласява на драго сърце. Пристъпвам леко треперещ към автора и се запознавам с него със здраво ръкостискане. Първото нещо, което той прави е да ми се извини за чакането – не е очаквал, че ще има толкова много хора. Дори не знам защо ми се извинява. Та той не е седнал от 4 часа, въпреки че до него е поставен стол. Разменяме няколко общи приказки и той пише кратко послание в книгата ми, като слага и автограф. Заглеждам се в него, но не намирам и капчица отегчение (все пак аз сигурно съм 190-тия човек който минава през тази процедура). Напротив, той посреща всеки следващ сякаш е първия – топло, добродушно, с усмивка и с нескрит интерес към новия събеседник. Получавам си и снимката и взаимно си пожелаваме успех и хубаво лято.

20160801_222022 20160802_110108 20160801_222033

 

Време е да си тръгвам. Частъ е 22:15, но аз вече не съм толкова уморен. Напротив, зареден съм с много положителна енергия. На път за вкъщи се замислям. Какво би било ако повече хора са като Иво? Колко по-хубав би бил светът! Винаги съм се опитвал да намирам доборто у хората. И да вярвам в тях. При все това напоследък немалко хора ме разочароваха. Това обаче не значи, че те са лоши. Аз също имам немалка вина. Може би съм очаквал прекалено много от тях, може би съм позволил на илюзиите ми да замъглят трезвата преценка. Знам, че ми предстоят още много разочарования. Но също така знам, че във всеки човек се крие оргормно количество добрина. Просто трябва да се научим да я показваме, да я даряваме на околните без капцича страх. И аз вярвам, че въпреки все по-рядките прояви на добрина в днешно време, тя няма да умре. Понеже добрите хора не умират!
Иво твърди, че всеки от нас има своята история, която заслужава да бъде написана и разказана. А който е чел историите му знае за какво се говори в тях – за чест и достойнство, доблест и вяра, упоритост и труд, воля и дух, милосърдие и състрадание, и най-вече доброта. Така че ви моля: вярвайте в доброто! Вярвайте и го търсете! Търсете и правете добро винаги, когато можете. Защото само така бихте могли да напи-шете своята уникална история!
А на Иво бих искал да задам няколко реторични въпроса, които той е задал на един от най-великите спортисти на нашето време – Роджър Федерер:
 
 

“Къде ти е огромното самочувствие? … Защо си толкова умопомрачително скромен? … Защо настоя-ваш непознати хора като мен да се обръщат към теб на “ти”, а ти самият им говориш на “Вие”? … Защо раздаваш подписи докато ти умалее ръката? … Братко, явно ти не го осъзнаваш и затова искам аз да ти го кажа: ти си изумителен, невероятен, единствен по рода си!”

Един отбор, един юмрук!

Датата е 17.10.2015 г., мястото – “Арена Армеец”, София, геймът – трети, мачът – България – Франция, полуфинал на Европейското първенство по волейбол за мъже, провеждащо се в България и Италия. Наближава краят на гейма, а резултатът е 2-0 в полза на България, която отново е неимоверно близо до така мечтания финал. Топката е вдигната високо, а към нея яростно се е устремил капитанът на българите – Владимир Николов. Всичко изглежда като по учебник – Владо фиксира топката във въздуха, замахва с дясната ръка, следва добре насочен удар, който… среща френската блокада и попада в нашето поле. Да, иначе разколебаният Нгапет успява да върне топката в краката на българския капитан. Следва така характерния за капитана ни жест “а ла Владо”, изразяващ едновременно извинение за недоброто отиграване и обещание, че следващото такова ще се превърне в наша точка…
Още при следващотоТест разиграване топката отново е вдигната на Владо,
който отново “полита” към нея. Във физиономията му се чете жажда за реванш. Топката отново е намерена добре… Да – помислям си – той ще я направи, както я прави всеки път след като преди това е сгрешил. Не и днес обаче, не и този път – Нгапет отново успява да предвиди хода на Николов и безмилостно връща топката в полето на българския отбор. 
Геймът започва да се изплъзва, шансовете ни за финал като че ли умират… Започва да умира и надеждата в мен. Не, не защото сме загубили поредната точка, гейм или мач, а защото в близост до мен се чува следния възглас: “Какво правиш бе, Владо?“… На около пет метра от другата ми страна пък звучи призивът на поредния “разбирач”, насочен към българския треньор (отнасящ се пак за Николов) – “Изкарвай го този!“.
“Всичко свърши” – мисля си аз и отново нямам предвид мача. Имам предвид приказката – приказката от предните няколко дни и четирите мача от турнира, които българският отбор спечели и в които всичко беше розово. Пълната до предел зала подкрепяше отбора и всеки се биеше в гърдите, че е българин! Наистина беше хубаво, народът изглеждаше обединен около една идея, залата беше пълна, а настроението – на макс. Както всичко хубаво обаче и това трябваше да има своя край… Особено когато мястото е България!
Нека обаче върна лентата седем дни назад! Откриването на европейското първенство – мачът между Германия и България, който се очертаваше да бъде изключително важен с оглед спечелването на първото място в групата и срещането на по-леки съперници в директните елиминации.
Няма да описвам мача в подробности – който го е гледал знае какво се случи. Брилянтна България изнесе лекция по волейбол на иначе силния бундестим, побеждавайки го безапелационно с 3-0. Който пък е бил в зала “Арена Армеец” знае каква беше атмосферата – неописуема!
В следващите два дни отборът ни се изправи срещу по-слабите (поне на теория) отбори на Чехия и Холандия, побеждавайки и двата тима с по 3-2. Обстановката се повтори и потрети – препълнена зала, доволни фенове, гордост, патриотизъм, идилия…
Постепенно народът започна да вярва в постигането на нещо голямо. Започна истерията за билети, всеки искаше да е партиот и родолюбец.
Същевременно безумната схема на турнира, според която се оказва, че е по-добре да завършиш на 3-то място в групата си отколкото на 2-ро, накара немците да изиграят един фарс срещу отбора на Холандия и да загубят нарочно. Целта беше ясна – да се срещнат отново с България на 1/4 финал и да избегнат световния шампион Полша. Честно казано никога не съм мислил, че точно швабите ще направят това (виждал съм подобни схеми от Бразилия, Италия, Сърбия и т.н., но германците винаги са имали точно противоположната репутация).
Както и да е, Германия отново се изправи на 1/4 финал срещу родните лъвове, които отново ги прегазиха с 3-0, както валяците газиха Цариградско шосе в продължение на цяло лято. И отново българинът изпадна в екстаз – разказахме играта на немците, ние сме най-великите, ще бием всички наред.
 
 
 
Така се стигна до нашия полуфинал с отбора на Франция. Залата отново бе пълна, трикольорите гордо се вееха, а българският химн тържествено озвучаваше арената
… Датата е 17.10.2015 г., мястото – “Арена Армеец”, София, геймът – трети. Резултатът е 2-0 за България, за изненада за повечето специалисти. Всичко изглежда като приказка, нали? Както всяка приказка в милата ни страна обаче и тази щеше да бъде опорочена. Николов полита и намира летящата високо топка. Нгапет обаче протяга дългите си ръце и безмилостно я връща в нашето поле…
К’во правиш бе Владо?”, “Сменяй го този“, “Стига си вдигал на него бе, малоумник” – това са само част от призивите съответно към българския капитан, треньор и разпределител. Първата ми мисъл в този момент е не че ще загубим гейма, не че може да загубим мача и да не достигнем така мечтания финал. Първата ми неподправена мисъл е колко жалък манталитет имаме ние българите…
… Обичам първата мисъл – толкова непринудена, толкова непод-правена и лишена от всякакви машинации и изопачавания от страна на мозъка, тя често дава най-реална представа за ситуацията.
Но нека се върнем към мача. Седя и слушам как хулите по адрес на играчите ни заваляват от всички страни. Защо? Защото изгубихме две поредни точки? Защото изгубихме един гейм? А само 15 минути по-рано ги подкрепяхме, само 15 минути по-рано боготворяхте Владо…
Уви, такъв е манталитетът ни – българинът е патриот само когато му е изгодно, само когато е модерно… Сещам се за една друга моя статия, когато българинът отново беше патриот. Бай Ганьо беше тръгнал да гледа Лудогорец, а всички, които не бяха за Лудогорец (включително и аз) бяха отлъчени и охулени. Както всичко друго в изстрадалата ни страна обаче и това беше до време. “Отборът на народа” отпадна срамно от никому неизвестното молдовско отборче Мислами и 40-те хиляди, които изпълниха стадиона срещу Лацио, Реал Мадрид и Ливърпул набързо забравиха че са патриоти…
Но да се върнем към волейбола! Последва обрат на Франция и с краен резултат 3-2 отпаднахме от турнира. На следващия ден интернет пространството гъмжеше от злостни коментари тип “толкова си можем“, “нямаме никаква психика“, “за нищо не ставаме” и т.н. Колко удобно! Докато бием се удряме в гърдите и сме българи, паднем ли обаче – по-лесно е да даваме акъл, да хейтваме и да се разграничим от отбора!
Не ви ли е срам? Нямам думи да опиша какво направи този отбор в рамките на 10 дни, за да заслужи любовта и подкрепата ви. Нямам думи да опиша какви мъченици са тези момчета… не – МЪЖЕ… Нямам думи да опиша колко заблуден е всеки, който не оценя “поредното” четвърто място. Нямам думи… но все пак ще опитам…
Да започнем оттам – България е малка 7-милионна страна, която напоследък няма почти никакви значими спортни успехи, да не говорим за отборните спортове. Само погледнете футболния ни тим (изключително неестествено ми е да го нарека така) и жалкото му съществуване и ще си отговорите на въпроса къде по принцип сме на днешната спортна карта. При волейбола обаче нещата стоят различно – България неизменно е в топ 10 на световната ранглиста в последните 20-тина години. И всички някак си приемат това за даденост.
Да, ама не. Това не идва от само себе си. И сега ще ви обясня защо.
Погледнете отборите от топ 10 на световната ранглиста – като изключим отбора на Сърбия (който между другото винаги е постигал успехи в отборните спортове), всички други държави са с поне 40-милионнно население. Някои от тях са с над 200! Сега се замислете колко професионални волейболиста има в България и колко в да речем Бразилия или Русия! И колко звезди от световна класа се раждат в малката ни страна в сравнение с бройката в другите волейболни сили.
Но не всичко свършва дотук. Нека погледнем нашия отбор – десетина добри играчи, повечето от които нямат адекватна конкуренция или заместник на своя пост, окаяно вътрешно първенство почти равняващо се по ниво на А ПФГ, липса на бюджет, фалиращи отбори, некачествени зали, окаяни школи! Да, това е нашата реалност! Като прибавим към това и контузиите, скандалите и липсата на синхронизация между отбора и БВФ, картинката става пълна.
А как се работи в другите отбори? Ще спомена само няколко факта, за да ви стане ясно. Бразилия не е сменяла треньора си от 15 години! Да, 15 – Бруно Резенде води кариоките от далечната вече 2001 г. Италианското, руското и полското вътрешни първенства са може би трите най-силни в света. Италианците имат страхотни традиции в този спорт, а отгоре на всичко направиха и невъзможното да натурализират един от най-добрите посрещачи на планетата в лицето на Османи Хуанторена. А какво направихме ние? Прогонихме може би най-дория български волейболист за всички времена, както и един от най-добрите треньори. Не че те нямат вина за така създалата се ситуация, но всички тези гнусни скандали и интриги несъмнено говорят за реалностите в българския волейбол.
В Полша и Русия всяка година се наливат милиони за волейбола. И то не само за играчи. Поляците са страхотен пример за правилен начин на работа – започвайки от младежките школи, залите и площадките, за няколко години изградиха едно изключително силно вътрешно първенство, а това разбира се нямаше как да не се отрази положително и на националния им отбор. Руският треньор от друга страна може съвсем спокойно да събере поне два силни отбора и има привилегията да разчита на поне по 2-3 играчи от световна класа на всеки пост. А как е при нас? Контузва се да речем разпределителя ни и на негово място влиза никому неизвестния Агонцев.
В САЩ пък, както мнозина от вас знаят, няма професионално вътрешно първенство. Голяма част от националите на страната са събрани от различни колежи и университети, а друга част играят в различни европейски отбори. И до какво води това? До липсата на “звезди”, а оттам и до липсата на скандали, интриги и разногласия.
Надявам се леко по леко започвате да схващате идеята! Това, което постигат нашите национали не се вписва в никаква логика. То не е никак естествено и се дължи само и единствено на страхотни усилия, хъс, желание и себераздаване. Това е меко казано геройство!
Знаете ли как се готвиха нашите за това първенство? Ще ви кажа как – с тежки лагери, непрестанни двуразови тренировки и контроли със силни отбори. Но това не им беше достатъчно – те искаха още. Едва в една-две медии се появиха няколкото непринудени снимки, които момчетата (МЪЖЕТЕ) са си направили. Не, това не са снимки тип селфи на Валери Божинов пред огледалото в банята, нито са като снимките на Ивелин Попов и компания в лъскавите столични клубове. Това са няколко неподправени снимки от връх Зъбчето. Точно така, в свободния си ден на подготвителния лагер на високопланинската база “Белмекен”, нашите лъвове решават да изкачат връх Зъбчето – да, те тичат нагоре и го изкачват. И после още два пъти!
 
53333
 
Друг е въпросът защо полуголите фотосесии на гореспоменатото “малко коте” намират широко приложение в почти всяка българска медия, докато снимки като горната едва могат да бъдат открити в някой от родните ни спортни сайтове. Нали обаче медиите ни обичат скандалното, обичат сеира (та именно това се продава за съжаление). Но това е отделна тема за съвсем друга статия.
Идва дългочаканото европейско. Нашите изиграват четири страхотни мача. Изиграват по същия начин и петия. Но губят. Губят от отбора, който няма загуба в официален мач от над 6 месеца. 6 месеца, през които е срещнал най-силните тимове на планетата – САЩ, Италия, Бразилия и т.н. Губят с 2-3. А победата бе само на 2 точки разстояние – 2 точки, които Владо и отборът не можаха да направят.
Бях в залата. При 2-0 знаех, че ако не вземем третия гейм, най-вероятно ще последва така често срещания във волейбола обрат. Спомних си, че само четири дни по-рано французите бяха обърнали по същия начин другия домакин и считан за фаворит отбор на Италия. Така и стана в нашия мач. Не ме е срам да си призная, че останах разочарован. Много разочарован. Но не от момчетата, не от Пламен! Може би от малшанса, от това, че бяхме толкова близо до финал, от прекършените надежди. И най-вече от хейтърите, които развалиха едно страхотно представяне. Но не и от момчетата!
Защото това, което те показаха ми е напълно достатъчно. Борбеност, характер, самочувствие, сплотеност, желание, мъжество! Малко ли е? Достатъчно ми бе да видя как могъщите германци преклониха глава пред нас на два пъти! Достатъчно ми беше да видя как високомерният Нгапет беше хванат десетки пъти на блок през първите два гейма и не знаеше изобщо къде се намира. Достатъчно ми беше, че нашите играха до последно, до самия край! Достатъчно ми беше, че французите след края на срещата признаха, че това е бил най-трудният им мач. Достатъчно ми беше, че при всяка наша точка шестимата на полето се сливаха в обща прегръдка, наподобяваща стиснат юмрук!
 
492661352
 
Всичко това ми беше достатъчно. Но аз получих повече. След мача Владо Николов през сълзи на очи се извини за двете си грешки, които по негови думи ни костваха мача. Да, той намери мъжество и пое вината пред 13 хиляди в залата и още стотици хиляди пред екраните. Няма за какво да се извиняваш, Владо, и ти си човек, и на теб е позволено да грешиш! Нямаме моралното право да те виним, след като с блестящите си отигравания точно ти ни изведе до този полуфинал. И после сгреши, два пъти. Два неуспешни опита! От над 100 такива!
Но ти не спря дотук. Веднага след това обяви основаването на волейболна школа. Красноречив е фактът, че за по-малко от 3 часа в нея се записаха над 50 души!
Да, аз получих повече отколкото бях очаквал!
Виктор Йосифов пък излезе със следното доста наивно изказване: “Да чуеш химна и публиката – това осмисля всичко!“. Добре, че Виктор не чу злобните коментари и подмятания, които аз чух. Добре, че явно не чете безумните тиради на повечето разбирачи в социалните мрежи, които явно не получиха това, което бяха очаквали. Те заклеймиха представянето ни като “поредното четвърто място” и “още един тиквен медал”.
Поредното четвърто място? Осъзнавате ли колко смешно звучи? Защо цялата нация ликуваше, когато един псуващ като каруцар човек и компания постигнаха единственото ни четвърто място в лятото на 1994? Защо обаче когато постигнеш четвърто място на две Олимпиади, едно Световно и пет Европейски пътвенства, както и пет Световни лиги, това място става “поредното четвърто” и се оценява от малцина?
За мен това бе поредното геройство! Геройство, постигнато от щаба и отбора с цената на изключителен труд и себераздаване. Защото този отбор действаше като един юмрук. Е, юмрукът не е най-силното нещо и невинаги постига заветната си цел. Стиснете юмрук и ударете стената и ще разберете какво имам предвид. Но юмрукът е нещо много повече – той е символ, той е сила, сплотеност, решителност и готовност за битка – все качества, които нашият отбор показа многократно!
И докато юмрукът продължава да е здраво стиснат, аз съм спокоен за бъдещето на отбора ни!
 
 
 

Непримиримостта на човешкия дух!

Точно преди две години създадох този блог, публикувайки своята първа статия. Как бързо се изнизаха тези 24 месеца само! Погълнат в работа и други странични дейности, почти не бях публикувал нищо след въпросния първи пост. Днес обаче заставам зад лаптопа с надеждата, че ще възродя полуизоставения си блог. Естествено, за успешното осъщяствяване на тази задача се нуждаех от нова тема на размисъл. И тя ме намери сама. И неслучайно! Тя до голяма степен е свързана с въпросната първа статия, дори може да се каже, че в известен смисъл тя е нейно продължение.
Както вече споменах, началото на настоящия блог беше дадено с един пост от пред точно две години, разкриващ мислите и разсъжденията ми относно Силата на човешкия дух. Наскоро отново се замислих върху темата. Колкото повече разсъждавах обаче, стигах до извода, че силата на духа не е единственото нещо, от което човек се нуждае, за да постигне нещо голямо. Естествено тя е нещо необходимо, нещо, което всеки трябва да осъзнае, че притежава, за да може да разкрие потенциала си. Сама по себе си обаче, тя, колкото и голяма да е, понякога се оказва недостатъчна за постигането на дадена мечта. Резултатът от показването на такава вътрешна сила нерядко се оказва нещо красиво и романтично, но безрезултатно в практическо отношение. Точно както в споменатата публикация…
Трябва обаче да има нещо друго, което да води до успех – мислех си аз. Нещо, което в крайна сметка увенчава усилията с практически резултат, а не само с епично-романтични споменти за извършен подвиг. Но кое е това нещо, което може да донесе огромни успехи на един човек? Кое е нещото, което може да накара и най-смелите мечти да се сбъднат? Мисля, че най-накрая го открих! Това нещо е … но нека не избързваме все пак …
Както става ясно от споментатата вече статия, във всеки един от нас се крие огрома сила, която може да ни помогне за постигането на велики неща. Както вече уточнихме обаче, тази воля далеч не беше достатъчна, за да завърша гореспоменатото състезание, което до голяма степен обезсмисля твърдението, че само със силната воля на духа си човек може да пребори всичко.
И така, въпреки че след въпросното състезание с моя добър приятел (а вече и съвартирант) Иван си бяхме обещали да не се пробваме отново, по-малко от година по-късно се впуснахме в ново приключение наречено обиколката на Витоша, представляваща 100-километров ултрамаратон, чието трасе обхваща Витоша като в прегръдка. 
Въпреки огромното ни желание и значително по-лекото трасе от това на Персенк Ултра, тези 100 км. отново се оказаха непосилни за нас и още веднъж бяхме принудени да се откажем, този път в подножието на финала – на 80-тия километър от старта. По-лошото обаче е не че се отказахме 20-тина километра преди самия финал, а това, че отново си обещахме, че спираме с този тип състезания, с други думи – предадохме се не само физически, но и психически… Тогава реших да не пиша статия за този маратон. Причината за това не беше този нов провал, а по-скоро фактът, че нямах какво ново да кажа. Нищо ново не бях научил от това наше начинание … все още…
Сега обаче пиша. Пиша, защото имам какво да разкажа. Може би отчасти и мисълта за родна Родопа някакси ме накара да седна пред лаптопа и да излея куп нови мисли и откровения, които Витоша не бе успяла да предизвика в мен…
Нека започна от самото начало. И така, както сигурно се досещате, гореспоменатото наше обещание отново не изтрая дълго. Още на следващото лято, обнадеждени и ентусиазирани, решихме отново да се запишем за Персенк Ултра. Имаше няколко промени в сравнение с първото издание на надбягването от преди две години – този път то беше разделено на две състезания – Персенк Ултра с невероятните 132 км. и около 5500 м. обща положителна денивелация и Орехово Ултра – 81 км. (около 3 500 м. сумарна денивелация) по същия маршрут до с. Орехово и след това обратно към Асеновград.
Вече с по-треза преценка след предишните ни два неуспеха, решихме да се запишем на по-краткото състезание – Орехо Ултра. Изчислявайки почти цяло лято отпуските и почивките си, доста се забавихме със записването. Все пак един ден в края на юли се регистрирахме, независимо от двойно нарасналата такса за регистрация. Това обаче не беше важно. Важното беше, че отново ще сме там – сред обятията на магическите Родопи, сред уникалната природа на родната ни планина, сред невероятната атмосфера, създадена от другите участници и организаторите.
Радостта ни обаче трая само два дни, тъй като се оказа, че Иван спешно е повикан на работа и няма никакъв шанс да се смени. Целият ни ентусиазъм се изпари за секунди. Трябва да си призная, че в началото и аз реших да не участвам в маратона, тъй като никога досега не бях ходил сам и това не ми се струваше добра идея.
След няколкодневни размишления обаче реших да се опитам да преборя себе си – та нали това прокламирах в предната си статия – да се предизвикваме, да се изправим срещу себе си и да видим колко далеч може да стигнем.
Освен това така или иначе вече бях платил немалка такса за участие, а и си бях купил доста добро яке за случая, което така или иначе трябваше да изпробвам. Също така си бях взел отпуска и бях направил нелоша 2-3-месечна подготовка, включваща няколко нелеки планински изкачвания, доста 7-8 километрови бягания, както и редовно приемане на магнезий и протеин.
Така се стигна до моето ново решение – отивам. Нищо обаче нямаше да е същото…
Вечерта преди състезанието направих подробен списък с всичко, от което имах нужда (предимно неща от списъка със задължителната екипировка) и приготвих повечето от тях. На следващия ден получих малко на брой, но много ценни, пожелания за успех и късмет, което ме мотивира допълнително. Така по обед на 20-ти август хванах едно такси към централна автогара, а оттам – автубус за Асеновград. Пристигнах в китното градче около 16:00 ч. и веднага се запътих към техническата конференция, на която организаторите даваха полезни съвети за състезанието и отговаряха на въпроси на участниците.
Конференцията протече по обичайния, почти скучен, начин, с изключение на неколкократното предупреждение, че в района на места наистина има мечки и съветите всеки един от нас да държи звънчето си (част от задължителната екипировка) закачено за дрехите или раниците с цел предотвратяване изненадването на някоя мечка.
След края на конференцията отидох да взема стартовия си пакет. Получих една страхотна тениска, както и стартовия си номер – 356. “Този път няма никаква символика” – помислих си аз, ядосвайки се на късната си регистрация, на която се дължеше този лишен от смисъл номер.
Бързо обаче забравих за това, след като осъзнах, че все още не съм намерил къде да спя. 😀 Приближих се плахо до един от организаторите и го помолих да ми препоръча някой близък хотел. Той почти ми се изсмя, казвайки, че малко съм закъснял и че почти всички по-централни хотели в града вече са пълни заради състезанието. За щастие организаторите бяха постигнали договорка с един доста добър четиризвезден хотел, която дори включваше преференциални цени за участниците. Единственото неудобство беше, че хотелът се намираше на края на града. Други варианти към момента нямах, а вече оставаха 4-5 часа до старта, така че звъннах в хотела и след като с радост установих, че все още имат свободни места, взех едно такси и се запътих натам.
Резервирах стая за две вечери, въпреки че ми беше пределно ясно, че почти няма да я използвам. Все пак обаче багажът ми трябваше да пребивава някъде. 😀 Настаних се в новата си уютна стая и реших да се отдам на сладка едночасова дрямка. 
След като се събудих обаче започнаха проблемите. С ужас установих, че навън валеше изключително силен дъжд, придружен със светкавици и гръмотевици. Часът беше 20:30, а до полунощ (съответно до старта) оставаха 3 часа и половина. Проверих прогнозата за времето в региона и направо изтръпнах – метеоролозите предвиждаха много тежки следващи 24 часа – порой, светкавици, гръмотевици, с една дума – буря. Следващите два часа прекарах в четене на книга и гледане на телевизия, като на всеки 10-тина минути отивах до прозореца с надеждата, че дъждът ще спре или поне ще намалее. Уви, дъждът нямаше ни най-малко намерение да се съобразява с моите надежди.
В 22:30 ч., само час и половина преди началото на състезанието, организаторите решиха да се застраховат и отложиха старта с шест часа. Така новият начален час трябваше да бъде 06:00 ч. сутрината на 21-ви август. Естествено, това до голяма степен обърка плановете ми по отношение на храненето и съня, както и тези на другите състезатели, но в крайна сметка се оказа много правилно решение.
 
Излишно е да споменавам, че почти не мигнах цяла нощ (както и доста други състезатели, с които разговарях по-късно) – къде от вълнение, къде от притеснение. Алармата ми иззвъня, известявайки, че е време да се оправя и да тръгна към центъра на града, откъдето щяхме да стартираме.
Оправих се набързо и сънливо се качих в асансьора, където се запознах с едно от момчетата участници в ултрамаратона, което даже ме закара с колата си до старта на състезанието, спестявайки ми доста време и усилия от търсенето на такси в 05:00 ч. сутринта.
Така се озовах на старта в около 05:30 ч., където се бяха събрали 186 състезатели (от записаните и платили 210), като 24 участника така и не стартираха поради една или друга причина (най-вече заради дъжда и лошото време).
Стартът беше даден точно в 06:00 ч., под омайващите звуци на красива родопска музика и ние се понесохме смело напред. Всичко започваше наново…  
За щастие вече не валеше, но трасето беше изключително неприятно, тъй като изсипалият се пороен дъжд беше напоил добре почвата, а образувалата се кал не само че хлъзгаше, но и натоваршаве краката неимоверно. Все пак адреналинът в началото на състезанието е способен на чудеса. Благодарение предимно на него, по тесните криволичещи пътечки нагоре по планината се движех някъде около 35-40 място (по мое изчисление). Темпото беше доста бързо, но забавяне нямаше как да има поради напиращите отзад състезатели.
След тежкото първоначално изкачване, следваше спускане, което се оказа още по-трудно, именно заради калта. На няколко пъти успявах да се сгромолясам на земята, като при единият от тях счупих единствения си челник.
Крайната точка на това спускане беше една буйна река, която беше придошла благодарение на обилното количество валежи, които се бяха изсипали в нея предната вечер. На брега на реката се струпахме голяма група състезатели, а преминаването й се оказа доста сложна задача. Някои от участниците се втурнаха смело, нагазвайки вътре с обувки, докато по-голямата част се събуха. Реших да се присъединя към вторите. Събух се набързо, запретнах шортите си и нагазих в буйните води. Оказа се обаче, че по реката се върви доста трудно, тъй като малките камъчета се забиваха в ходилата, а мятащата се насам-натам вода правеше почти невъзможно пазенето на равновесие. Едно от момчетата, което вървеше успоредно с мен, предвидливо предложи да се подпираме взаимно като се хванем за ръка. Въпреки че ми се стори като странна идея, това наистина помогна много за успешното запазване на равновесието ни. Последната крачка обаче се оказа фатална – влачейки краката си ниско по дъното, ударих силно безименния си пръст на десния крак в един от големите камани. Дали от студа или от адреналина обаче, болката трая секунди, след което беше заменена от изтръпване на въпросния пръст. Обух се набързо и смело продължих нагоре.
 
 
Следваше поредното изкачване до пункт 1 – връх Баба. Въпреки че спазвах нелошо темпо, бях изпреварен от доста от по-опитните състезатели, като все пак бях доволен от това как се движа. Последните 2-3 км. обаче бяха критични. Изключително стръмният склон ме накара да се замисля дали ще успея да измина 80 км. при положение, че едвам дишам на 15-тия. Започна дори да ми се гади, тъй като, с изключение на няколко парченца шоколад, не бях ял нищо вече почти 18 часа. Това се дължеше на промяната в старта, което беше объркало доста плановете ми, както и тези на много от другите участници (както разбрах впоследствие).
Някък обаче успях да се довлача до пункта и заветния 17-ти километър. Часът беше 09:40 – постижение с 10 минути по-добро от това, което бях направил преди две години. Това до известна степен ме успокои и реших да направя по-дълга почивка от предварително планираната такава.
Повече от половината почивка отделих за хапване, като се наядох доста обилно. След това смених тениската и чорапите си и предвидих 5-6 мин. просто да постоя седнал и да си почина.
При смяната на чорапите видях пръста, който бях ударил по-рано в реката, и с лека тревога установих, че е с почти двойни размери и син на цвят. Все пак не ме болеше, поне засега… Докато мозъкът ми се опитваше да прецени щетите, в пункта се появи едно момче, което беше паднало в реката и беше загубило целия си багаж, включително и състезателния си номер. То изглеждаше доста отчаяно и това ме накара да се замисля колко леко съм се разминал реално. Реших, че е време да продължавам, като така и не разбрах дали въпросното момче продължи по-нататък или се отказа на този първи пункт.
Тук сякаш всичко се промени и то за пръв път в положителна насока. Обилното хапване и кратката почивка, в комбинация със сравнително приятното трасе от връх Баба до Бяла Черква (пункт № 2) ми дадоха много сили и надежда, че няма да е толкова трудно до самия край на състезанието. “За капак на всичко” изминах следващите 13 км. в приятната компания на един друг състезател на име Здравко, с когото за момента се движихме с еднакво темпо. Липсата на големи изкачвания, както и непрестанните разговори на различни общи теми направи следващите километри неусетни и след изкачването на познатия от преди 2 години хълм (този път обаче не бях притиснат от времето) преди самата хижа Бяла Черква, със Здравко се озовахме в жижата. По-късно с ужас щях да установя, че това е била най-леката част от състезанието…
Часът беше 12:30 – движех се с 5-минутно закъснение в сравнение с представянето ми от 2013 г. Време обаче имах предостатъчно, тъй като единствената контрола беше на средата на състезанието (40 км.) – трябваше да пристигна там най-късно в 16:00 ч., тоест имах цели 3 часа и половина за да измина следващите 10 км.
Това отново ме успокои, и направих 20-минутна почивка. Отново хапнах набързо, починах си малко и се приготвих за нови 10 км приключения. По стара традиция, взех един банан за из път (хората, които ме познават по-добре или които са чели първата ми статия знаят какво имам предвид). 😀
Следващият участък представляваше комбинация от черен път, малки остри камъчета и ливади, спускащи се надолу към село Орехово и средата на състезанието. През по-голямата част от това трасе имах честта да се движа с още едно момче, участващо в Орехово Ултра, и едно момиче – участничка в дългата дистанция – Персенк Ултра. След едно кратко “изгубване” от 500-600 метра, успяхме да намерим правилния път и да продължим надолу. Първата част от трасето беше сравнително лесна, но след като стигнахме до участъците с камъните, болките в ударения ми пръст се засилиха доста. Продължавах да вървя смело обаче, поддържайки темпото на двамата други състезатели, които по всичко личеше бяха по-опитни от мен (това пролича от разговора им за предишните състезания, в които бяха участвали). Около 2 км. преди селото обаче, на едно спускане се подхлъзнах върху калната настилка и паднах доста жестоко, наранявайки дясната си ръка. Очевидно бях паднал върху няколко камъка и с ужас забелязах две дълбоки порезни рани на ръката си. Още по-лошото обаче беше, че тоягата, която бях използвал за опора в последните почти 30 км. се счупи, а тя беше не само опора, а и най-добрия ми приятел в момента. Ядосах се много, но бях благодарен, че не се беше случло най-лошото – падайки на гърба си бях избегнал да ударя главата си в камъка, благодарение най-вече на раницата на гърба ми.
Двамата ми спътника моментално се притекоха на помощ. Въпреки че имах доста лепенки, бях забравил да взема със себе си нещо за промиване на рани. За щастие момичето имаше и ме проми и превърза. Извиних се, че съм ги забавил със 6-7 мин. и продълхижме надолу. За нещастие обаче взех да изоставам и изминах последните 2 км. до селото доста предпазливо.
Най-сетне влязох в заветното село, като малко преди пункта се получи една доста комична ситуация. На един тротоар бяха седнали двама от доброволците, които ми посочиха къде е самият пункт. Потичквайки с леко темпо им благодарих и продължих надолу. Явно отегчени, те описваха какво има на пункта и как ще мога да се подкрепя с храна, вода и т.н.; на шега те казаха, че на пункта има и ракия, като в същия момент се спънах в един камък, сплетох краката си и едва се задържах да не падна в следвашите няколко крачки. Следното подвикване, идващо отзад искрено ме развесели: “Гледай го, споменахме ракия и той изгуби ума и дума, чак взе да се спъва”.
В 14:55 ч., цели 65 минути преди контролното време, прекосих прага на пункт № 3 – с. Орехото, маркиращ средата на състезанието. Тук вече бях заслужил по-дълга почива. Позволих си цели 45 минути, които “изхарчих” в превързване на раните си, хапване, безуспешен опит да поправя счупения си челник, преобличане и подмяна на багажа.  На пункта имаше и лекарски екип, така че се замислих да им покажа пъста на крака си, който междувременно вече беше придобил лилав цвят. Тази мисъл обаче бързо беше отхвърлена, тъй като ми мина през ума, че лекарите могат да ме забавят доста или дори да не ми позволят да продължа напред. Освен това те бяха доста заети да помагат на един друг състезател (до колкото успях да разбера – грък), който май беше припаднал, очевидно поради ниско кръвно.
10-тина минути преди да тръгна обаче най-големите ми страхове се сбъднаха – навън заваля пороен дъжд, както беше предвидено още предната вечер. Предстоеше изключително неприятно време в следващите часове.
С гордост надянах новото си яке, закопчах го добре, сложих качулката и се приготвих за пътя на връщане. Реших да не слагам и дъждобран, защото доста щеше да ме забави, а и ми се виждаше излишно. Това обаче се оказа огромна грешка.
За щастие обаче не тръгнах сам – две момчета (двама братя както щях да разбера малко по-късно) – Даниел и Гико също тръгваха от пункта и решихме да вървим заедно, поне на първо време, предвид сипещия се порой.
Следваше изключително стръмен участък по една тясна и кална пътечка нагоре по планината. Дълбоката и хлъзгава кал, в комбинация с усилващия се дъжд, правеше изкачването почти невъзможно, имайки предвид, че и 3-мата бяхме с обикновени маратонки, а не със специални планински обувки. След много мъки, подхлъзвания и падания, някак си успяхме да изминем 6-7-километровото изкачване и продължихме по по-равната част. До пункт № 4 – Бяла черква (съвпадащ с № 2) се движехме по равно трасе. Все пак на едно място успяхме да се изгубим и с много трудности намерихме правилния път. Дъждът спря точно преди да стигнем пункта, но 4-те часа прекарани под пороя бяха оказали своето въздействие. Вече ми беше станало доста студено, раницата и цялото й съдържание бяха подгизнали, правейки товара на гърба ми двойно по-тежък, а раните все повече се обаждаха. Последните няколкостотин метра изминах с изключителни усилия, тъй като дори започна да ми се гади и повръща. Бях почти сигурен, че на този пункт ще се откажа и ще прекратя участието си. Някак си обаче успяхме да се доберем до заветната хижа, където за щастие имаше горяща печка, позволяваща ни да се стоплим.
След като се постоплихме и поизсушихме якетата си, се почуствах по-добре. Пръстът на крака ми изглеждаше доста зле и най-накрая реших да го покажа на един от доброволците, който го напръска със замразяващ спрей. Все още се колебаех дали да не се откажа, тъй като не ми бяха останали много сили, а имаше още 30 км. до така мечтания финал. Даниел обаче се чувстваше по-добре и ме убеди да продължим. Гико от друга страна реши да остане в хижата и да продължи след няколкочасов сън.
Междувременно обаче се беше стъмнило, а отгоре на всичко бе паднала и мъгла.
Даниел имаше два челника, чието качество не беше много добро и те не осветяваха кой знае колко добре. Аз от друга страна бях счупил челника си в началото на състезанието и се осланях само на един военен фенер, с който Иван учтиво ми беше услужил. Изминахме едва 400-500 метра, когато Даниел започна да се колебае дали да продължи сега, тъй като нямаше почти никаква видимост. Някак си обаче успях да го убедя, като взех единият от челниците му, а му дадох фенера, който светеше доста добре. Другия челник той държеше в ръка. Трябва да призная, че отчаяно се опитах да го убедя да продължим, понеже не изпитвах ни най-малко желание да вървя сам в тази тъмница. След кратко размишление и след множество натяквания, че това е лесно трасе, Даниел се съгласи.
Едва ли някой от нас обаче щеше да продължи ако знаехме какво ни очаква!
Не бяхме изминали и 2 километра от предстоящите ни 14 до пункт връх Баба, когато отново започна да вали. Този дъжд обаче не приличаше на онзи, който ни беше валял по-рано. Това беше порой, който непрекъснато се усилваше. След 5-тата минута от началото му, и по двама ни не остана суха част. И въпреки че бях подгизнал до кости, в продължение на 40-50 минути не изпитвах студ, може би благодарение на непрекъснатото вървене.
Всичко обаче като че ли беше срещу нас – пътят беше толкова напоен с вода, че общо взето се редуваха много дълбоки локви и изключително мокра кал, в която човек затъва. Непрогледният мрак, силният дължд, падащите гръмотевици подсилваха тази картинка, а при всяка светкавица не знаехме дали да се радваме, че осветява пътя ни, макар и за секунда, или да се страхуваме…
Избор обаче вече нямахме, така че и двамата стиснахме зъби и продължавахме напред без никой да се оплаква от злата ни участ. Смело мога да твърдя, че това беше едно от най-трудните физически изпитания в живота ми.
Вървейки мокри в продължение на няколко часа, с пълни с вода обувки, провиснали дрехи и мокър багаж в раниците, си мислех, че това не е никак хубаво изживяване. В тези условия всеки километър ни се струваше равен на 5.
Постепенно загубихме всякаква представа колко километра сме изминали и колко остават до следващия пункт, който отгоре на всичко беше открит и се съмнявахме дали изобщо ще успеем да се стоплим там. Пътят като че ли нямаше край, а силите ни бяха на привършване. Големият проблем обаче беше студа – температурите бяха паднали значително, а и продължителното стоене с мокри дрехи допълнително утежни положението ни. И в един момент като че ли се предадохме – и двамата спряхме, неспособни да направим каквото и да било, почти безпомощтни. Даниел реши да се обади на организаторите да ни приберат. Въпреки че се опитах да се противопоставя на първото му предложение малко по-рано, при второто такова си замълчах.
Излишно е да споменавам, че телефонът ми беше погълнал немалко количество вода и не работеше; този на Даниел от друга страна все още се държеше. Краткото ни спиране обаче се оказа голяма грешка. Тялото ми като че ли се предаде на студа и започна неконтролируемо да трепери. Отделно усетих остра нужда да повърна (впоследствие се оказа че това се дължи на неправилното ми консумиране на една от изотоничните напитки на предния пункт). Даниел успя да се свърже с организаторите, които обещаха, че ще изпратят кола да ни вземе.
Събрахме малкото си останали сили и продължихме напред, неспиращи да треперим неконтолируемо – бяхме изпаднали в хипотермия. След около 10 минутно вървене (тези минути ми се сториха като 110) видяхме фаровете на джипа, който идваше към нас. Двама от организаторите се втурнаха към нас, завиха ни с дебели родопски одеяла и набързо ни качиха в колата.
Оказа се че сме били само на 1.5 км. от пункт в. Баба, а ние мислехме, че до него остават още поне 5-6 км. Затворих очите си за момент, като това явно се стори странно на организаторите, които веднага започнаха да ме разпитват как съм и дори прегледаха зениците ми, след което се увериха, че съм адекватен.
Стигнахме до пункта, където беше запален огромен огън. Настаниха ни до него, сменихме част от мокрите си дрехи и се завихме с дебели родопски одеяла. Никой от нас не отронваше и дума. Всичко свърши – мислех си – провалих се за трети пореден път. И то след всички тези страдания и изпитания, само за 1.5 км.; не можех да повярвам. Сигурен съм, че подобни мисли се въртяха и в главата на Даниел.
И тогава се случи нещо неочаквано. Организаторите ни обясниха, че все още не сме дисквалифицирани, все още имаме време (около 10 часа до крайното контролно време от 30 часа) и от нас зависи дали ще продължим. Единственото условие естествено беше да не тръгваме веднага (не че бяхме в състояние да го направим и без това), а да останем на пункта 2-3 часа и да се стоплим. И двамата се зарадвахме и веднага решихме, че ще продължим – не бяхме преживяли всичко това за нищо.
Хапнахме и изпихме по няколко чая. Имаше и екип, който ни прегледа по-обстойно. Отново показах пръста на десния си крак, който се беше подул още повече и все така си лилавееше. Един член от екипа ме увери, че това е шестия му такъв за днес, само че другите били сини, а моят лилав, което го накара да се пошегува, че ще се наложи ампутация. Излишно е да пояснявам, че шегата не ми се стори много забавна. Докато се мръщех на черния му хумор, той поръси пръста ми с някаква специална пудра, която трябваше да намали оттока. 
Предложиха ни да подремнем в предназначените за целта палатки, като се оказа, че същото са направили още няколко състезатели преди нас. Оказа се също, че далеч не сме единствените участници, прибрани с кола – тя беше излизала няколко пъти, а хипотермия бяха получили повече от 20 души, някои от които се бяха отказали.
Часът беше 02:30 и ние решихме да поспим 3 часа. Както бяхме заръчали на организаторите, те ни събудиха в 05:30 ч. Излишно е да описвам как се чувства човек, който е вървял и тичал 63 км. в тези условия, след което е легнал за 3 часа и трябва отново да стане. Едва намерихме сили да се изправим, а трябваше да изминем още 17 км. до заветната цел.
Хапнахме още веднъж и се стоплихме запоследно на огъня. Един от организаторите, опитвайки се да ни мотивира, ни разказа, че миналата година, подобно на нас, две момчета получили хипотермия и били в тежко състояние, като дори имали халюционации. След известна почивка (подобна на нашата) обаче, те продължили и успяли да завършат състезанието.
Колко хубаво звучеше само, но и колко далечна ми се струваше перспективата да завършим. Простите сметки показваха, че имаме 6 часа да изминем останалите 17 км. – предостатъчно в нормални условия. Трасето обаче беше в окаяно състояние. До края предстоеше почти само спускане, което обаче щеше да ни забави доста предвид калта, големия наклон и недобрите ни маратонки.
Трябваше вече да потегляме, когато установих, че специалното ми шипенце за вода го няма. Потърсих го навсякъде, но така и не го намерих. Осъзнах, че най-вероятно е останало в колата, където спеше един от участниците и нямаше как да проверя. Организаторите ме увериха, че ако е там ще го предадат на “изгубени вещи” и евентуално ще мога да си го получа, но ме посъветваха да не тая големи надежди. Това ме демотивира доста, защото това на пръв поглед обикновено и доста очукано шише ми беше подарък от Иван и за мен имаше сантиментална стойност. Освен това то беше преживяло немалко подвизи по родните планини заедно с мен.
Примирих се със загубата и се обърнах, за да тръгна след Даниел, когато някой извика. Оказа се, че спящият участник току-що се беше събудил и след като проверихме колата синьото шишенце отново застана гордо от дясната страна на раницата ми, толкова близо до рамото ми. 
Така в 06:00 ч. потеглихме за последната част от състезанието и се понесохме смело надолу. С ужас обаче установих, че едва успявах да въря, тъй като мокрите шорти и бельо ми бяха протрили до болка вътрешната част на краката ми. Освен това, острата болка в коляното, която бях получил на едно изкачване на Черни връх преди около три седмици и която толкова ме притесняваше преди началото на състезанието, се обади отново. Изпих едно-две обезболяващи и намазах вътрешната част на краката си с единственото което имах – диклак. Това разбира се се оказа огромна грешка и предизвика толкова силна болка, че чак сълзи се стекоха по бузите ми.
Успявах да вървя, но доста бавно. Изведнъж ми хрумна странна идея – нямах сухи дрехи в раницата, затова просто реших да премахна бельото си и да продължа само по шорти, които доста по-малко протриваха краката ми. 😀 Речено сторено. Свалих боксерките си и продължих да вървя. Това до известна степен намали болката, но тя все още продължаваше.
Предстояха ни нови 10 км. до село Лясково – последният пункт преди финала. Тези 10 км. като че ли нямаха край, едно безкрайно спускане към някаква безнадеждна бездна, след което последва едно безумно изкачване, последното такова за състезанието. На всичко отгоре пунктът се оказа в самия край на селото. Успяхме да пристигнем в него около 09:30 ч. Хората на пункта ни се зарадваха много и се опитаха да ни разведрят с малко родопска музика, хубава храна и много положителни думи. Те бяха сигурни, че ще успеем да финишираме в рамките на контролното време.
За мой късмет, една от доброволките на пункта имаше вазелин, който в момента ми се струваше като най-ценното нещо на света и с радост намазах пламтящите си крака.
Беше време да потегляме за последните 8 км. от състезанието. Часът беше 09:50 и до края на контролното време имахме 2 часа и 10 минути. До последно не бях сигурен дали ще успеем да пресечем финалната линия навреме…
Нищо интересно не се случи през тези последни километри. Те бяха преминати предимно в мълчание и размишления относно какво бяхме преживяли. От време на време в мен се прокрадваше съмнение дали ще успеем да финишираме навреме и постоянно поглеждах часовника си. Даниел от друга страна беше оптимист и нямаше никакво съмнение, че ще успеем. Времето обаче напредваше безмилостно, а градът все не се появяваше, сякаш беше изчезнал от картата. Около 11:00 ч. това най-накрая се случи и ние се озовахме в Асеновград.
Не мога с думи да опиша как се почувствах, когато и аз разбрах, че ще финишираме. Вървяхме мръсни, ранени и окаяни по улиците на града. Хората, които не знаеха откъде идвахме, ни гледаха повече от странно, а тези които бяха запознати – с възхищение. Не хората обаче ме интересуваха докато крачехме победоносно към финала. Куп мисли нахлуха в главата ми. Мислех само за това какво бях преживял и как не се отказах до края, въпреки болката. Усещах я в пръста на крака си, почти при всяка крачка, усещах я в дланта на ръката си, където зееха дълбоките порезни рани, усещах я във всеки един мускул от тялото си, усещах я дори в мозъка си…
Даниел прекъсна мислите ми с предложение да бягаме до финала (оставаха около 200-300 метра), което веднага приех. Събрах последните си сили и се затичахме към заветната линия. А когато тя се показа пред нас, настръхнах – около нея имаше организатори, вече финиширали участници, както и случайни минувачи и граждани, наблюдаващи с любопитство. С последни сили успяхме да се доберем до финала и, както бях предложил на Даниел по-рано, финиширахме заедно в 11:18 ч. (42 минути преди крайния срок).
 
11888128_1162096667139800_8992167508106028154_n
 
Една от организаторките ни чакаше с медали в ръка. Гордо протегнах врата си и след секунда ценният предмет висеше на гърдите ми. Първата ми механична и почти несъзнателна реакция беше да целуна медала. В този момен осъзнах, че всичко си заслужаваше – цялата болка, всички рани, мъки и трудности. Те щяха да отминат, но постижението ми щеше да остане. Щеше да остане в спомените ми, но това ми беше напълно достатъчно, защото доказах пред себе си нещо, в което преди не бях сигурен…
 
11891200_914321378647726_8907581328882292352_n
 
Оказа се, че сме последните финиширали в дисциплината 81 км. Последни – замислих се… За момент това ми прозвуча като провал. После обаче съзна-нието ми ме убеди, че това е грандионзен успех – бях успял да преборя себе си, страховете и несигурностите си. Бях надскочил физическата болка и бях калил психиката си до непознати дотогава степени.
Всичко това се въртеше в главата ми докато стоях на една пейка и не знаех какво да правя. Знаех само, че ми се плаче от щастие, но се сдържах. Не бързах да си тръгвам, въпреки че след 30 минути трябваше да освободя хотела. Исках да запечатам момента завинаги, исках да осмисля всичко, което ми се беше случило в последните 48 часа.
И успях. Единственото, което ме върна в реалността беше медалът, който гордо висеше на гърдите ми…
Дълго се чудех дали да пиша статия за това събитие. Пределно ми е ясно как може да прозвучи в очите на читателите – като хвалебствено описание на някакви измислени подвизи. Тези, които ме познават по-добре обаче знаят, че не това е целта на настоящата статия. Напротив, винаги съм избягвал повърхностното и съм търсел дълбокото, стойностното, поуките. А поука за мен имаше. Колкото и очевидна да е тя, за мен явно не беше.
Разбрах, че най-важното нещо за успех във всяко едно начинание е непримиримостта. Но не тази непримиримост, която се задоволява с клишета от типа на това да не се предаваме. А тази непримиримост, която извира дълбоко от душата на човек и която е способна да постигне чудеса. Тази непримиримост, която ни кара да продължим напред, малко по малко, крачка по крачка, въпреки болката, страданието, отчаянието и страха. Докато стигнем заветната си цел!
Две поредни години се питах какво не ми достигна, за да завърша един такъв ултрамаратон. Очевидно не беше физическа подготовка или добра екипировка. Беше нещо друго. Сега знам. Липсвала ми беше упоритост и непремиримост. Разбрах, че не е важен броят на опитите, а крайният резултат.
Сега медалът ми гордо виси на една от стените в стаята ми, за да ми напомня нещо много важно: непримиримостта е най-сигурния път към успеха.
Затова моят скромен съвет към вас е следният: никога не се отказвайте, бъдете непримирими във всичко, което вършите. Дори и всичко да е срещу вас, дори и да изглежда, че няма изход или смисъл, дори и да сте се провалили 20 пъти. Пробвайте пак, опитайте за 21-ви път. Няма да съжалявате! Защото непримиримостта рано или късно води до успех!
Затова никога не се предавайте!!!
Non Mollare Mai!
 

За криворазбрания патриотизъм!

В началото на този пост искам да подчертая две неща. Първо, искам да поздравя Лудогорец за поредния им успех! Нито отричам, нито омаловажавам победата на този отбор. Не съм от онези хора, за които се казва, че са „коне с капаци“ и отричат очевидното. Отборът игра добре и заслужи класирането си нататък в турнира. А на фенове като мен им е пределно ясно, че за да можеш да побеждаваш трябва първо да се научиш да губиш с достойнство. Затова поздравления на момчетата в зелено, те заслужиха този успех.
Второ, искам да поясня, че с настоящата статия целя не да обидя или нападам някого, а точно обратното – да защитя себе си и позицията си, да покажа моята гледна точка и моите аргументи след цялата тази „помия“, която се изля върху мен и една малка група хора в последните 2-3 дни.
Може би наистина прекалих с един предишен пост, в който говорех за „псевдопатриотизъм“, за което отнесох доста критики, които донякъде съм склонен да приема. Голяма част от хората, които ме нападнаха, наистина са родолюбци и може да съм ги засегнал, за което се извинявам. Основната ми позиция обаче остава непроменена. Сега няма да говоря за псевдо-патриотизъм, а за криворазбран патриотизъм. Защото вие хора, може наистина да сте родолюбци, но патриотизмът ви произтича от съвсем погрешни представи. И нищо не ви дава правото да определяте дали хора като мен или някой друг, който не подкрепя Лудогорец, е патриот или не.
Какво всъщност се случи в навечерието на мача от Лига Европа между Лудогорец и Лацио? Тъй като разградчани бяха спечелили първия мач, се очакваше голям интерес за срещата реванш. Какво точно обаче представляваше този интерес? Той беше интерес предимно от страна на софиянци, които не са фенове на Лудогорец, а са фенове на други отбори и на които просто им се гледаше хубав мач и европейски футбол. Трябваше обаче някак си да се натрупа фенска маса в полза на зелените, да се изгради идентичност на феновете на този отбор. И се започна с една огромна и абсурдна медийна пропаганда, едно промиване на мозъци, че трябва да се подкрепи българското на всяка цена. А всичко, което не се вписваше в тази рамка (а именно шепата привърженици на Лацио, между които и аз самият, както и група левскари) бяхме заклеймени като „родоотстъпници и предатели”.
Точно това се случи и на самия мач. 31 000 души се изсипаха на стадион „Васил Левски“, за да подкрепят „българския“ Лудогорец срещу „жабарите“ от Рим. 31 000 „патриоти“, които бяха готови да бранят националния флаг на всяка цена, като че ли отиват на бойното поле!
Но да видим, какво точно подкрепиха всъщност тези 31 000 българи? Подкрепиха един отбор, който отчаяно се нуждае от фенска маса и благодарение на ресурсите си и на медийното влияние някак си успя да втълпи на хората, че Лудогорец, това видиш ли е България. И естествено, типично по български, всички се втурнаха да стават патриоти. Да, ама не! Уважаеми българи, разберете, че Лудогорец не е България. Напротив – това е отбор с 3-4 българи в титулярния състав, отбор без никаква история и без истински фенове. Това е един изкуствено създаден отбор, отбор – еднодневка, който обаче днес е на „гребена на вълната“ и жъне успехи.
Естествено, българинът става патриот предимно когато му е изгодно и има изключително слаба памет. Сега Лудогорец е силният на деня и всеки се бие в гърдите, че видиш ли, подкрепил е България. Къде обаче бяха тези „българи“, когато Локо София играеше в Лига Европа срещу Рен и Фейенорд? Къде бяхте, когато Локо Пловдив правеше подвизи срещу Болтън? Май не бяхте такива патриоти! Но естествено, сега е друго! Сега е изгодно да си от Лудогорец! Излиза, че българинът избирателно е националист. Къде бяхте на последните квалификации за световното, където средната посещаемост беше 17 хиляди души? Само когато побеждаваме ли сте патриоти? За разлика от вас, ние не сме фенове на Лацио, само когато отборът печели скудетото. Фенове бяхме и когато отборът се бореше да не изпадне. Фенове бяхме и когато отборът беше на ръба на фалит!
Но да разгледаме по-подробно феновете на Лудогорец, които бяха на стадиона (или поне това, на което аз станах свидетел). Първо, от фен-клуба на Лацио се бяхме събрали 2 часа преди мача на стадиона, където около 90 минути преди срещата се изсипаха 6-7 рейса с фенове от Разград. Добре се беше погрижил Домусчиев за тях. Та нали тези хора щяха да дерат гърло за България в замяна на някой лев или безплатна екскурзийка до София. Но това са истински фенове, някой ще каже! Да, ама не! За тези 2 часа пред стадиона, хората, които видях с шалове на Лудогорец, се брояха на пръстите на едната ръка. За сметка на това, български знамена видях стотици. Което ме навежда на една друга мисъл! Как по дяволите решихте, че е уместно да се отъждестви Лудогорец с България? Разберете, хора, това е клубен футбол. Лудогорец, както и всеки друг клубен отбор, играе за цветовете и емблемата си, а не под националния флаг! Скандиранията „българи, юнаци“ бяха неуместни и абсурдни! Оставаше само химна да запеем, та да се надъхаме малко!
Но да се върнем към основната тема. Да поговорим за това как тези „българи“ и „истински фенове“ се държаха на стадиона. Странно защо, но тези истински фенове не изпяха нито една песен за Лудогорец. Феновете на Лацио от друга страна, не спряха да пеят цял мач. Жалкото подобие на хореография (в която участваха не повече от 30-40 човека) беше неуместно (отново препратка към българския флаг)  и отстъпваше по подготовка на това, което ние, 15-тина души от фен-клуба на Лацио, бяхме подготвили, но по обективни причини не можахме да вкараме на стадиона. И така, без хореография, без нито една песен, без нито една мексиканска вълна. Страхотни фенове! Стигна се дотам, че по едно време сектор „В“ скандираше „Сектор А, сектор А“, на което вторите, явно неразбиращи какво се случва, отговориха с „Ууууууу“. Като прибавим въпросите, които са били задавани на някои мои познати, пръснати по стадиона, от сорта на „Тези Лацио, от град Лацио ли са?“, „Кога има засада?“, „Кой сектор за какво е?“ и т.н., ни става ясно какви футболни фенове имаше на стадиона. Да не говорим, че част от тези фенове плюеха и обиждаха отбора си при 0-2!
 

1899991_525058054277534_1053529964_n 

Тук е мястото да се извиня на малцина разградски фенове (вярвам, че има шепа такива истински фенове), които са присъствали на мачове и са следели развитието на отбора си в „Б“ и „В“ групите през 80-те и 90-те години на миналия век. Тяхната радост разбирам, тя е истинска и заслужена, останалите са фалшификати и позьори!
Но да продължим с другата част от феновете. Естествено имаше много неутрални такива, които просто бяха дошли да се насладят на един хубав мач, какъвто рядко може да се види по нашите терени. Тази група хора също ги разбирам.
Стигаме обаче до сектор „Г“, където по традиция бяха най-настървените. Знаем по принцип какви хора са там – най-върлите и заклети цесекари, които на мача май не бяха чак толкова заклети и спокойно подкрепяха чуждия отбор. Точно тези хора ни замерваха с бутилки с вода и скандираха „Курви сте, курви сте“. Не господа, вие сте курви! Защото ние подкрепяме любимия си отбор с цената на всичко и за нищо на света не бихме подкрепили друг такъв, докато вие за мен сте предатели. Вие сте тези, които са готови да отстъпят от любимия отбор за да подкрепят силния на деня. Вие сте фурнаджийски лопати. С какви очи утре ще викате за ЦСКА срещу Лудогорец? Това важи и за феновете на всички други отбори, които явно искат обединение в една обща агитка, когато Лудогорец играе в Европа, и множество малки и отделни агитки когато отборите им играят в първенството. Това е смешно и жалко!
Това бяха истинските лудогорски фенове. А какво правеха те след мача? Не пееха радостни песни и не викаха по улиците. Половината бяха натоварени на рейсовете и откарани обратно в Делиормана. На тези, които останаха не изглеждаше да им пука толкова много от това, което се бе случило. Та това ако бяха истински фенове, щяха да пеят по улиците часове след последния съдийски сигнал.
Изключително ми е интересно и какви щяха да са отговорите ако някой беше минавал по трибуните да пита хората колко футболиста от Лудогорец знаят или какво знаят за историята на отбора. Колко от феновете щяха да ”блеснат“ с истински познания? А ако мога да попитам, колко българи щеше да има на стадиона ако, чисто хипотетично, Лудогорец беше загубил с 3-0 мача в Рим? Едва ли щяха да са повече от 5-6 хиляди. Но нали вече споменахме, че българинът е националист и патриот само когато му изнася!
Та същите тези „патриоти“ всячески се опитаха да ме убедят, че съм „родоотстъпник, предател, дупедавец“ и какво ли още не, понеже не съм подкрепил българското. Хора, в които има в пъти по-малко българско от мен или от всеки един фен на Лацио-България, ни замеряха с бутилки и заливаха с вода. Защо? Защото защитаваме отбора на сърцето си? Защото сме израснали с този отбор от малки и когато веднъж или два пъти в живота ти се случи отборът, който те е накарал да обичаш футбола, да дойде на крака в страната ти, ти трябва да викаш против него? Защото никой не може да ме убеди, че един истински фен на Ливърпул например, или Юнайтед, или Ювентус, или който и да е друг европейски клуб, би викал срещу любимците си ако играе с Лудогорец! А това е най-нормалното нещо на света на Запад. Мнозина имат любим отбор от чужда страна, правят си фен-клуб и си подкрепят отбора на сърцето. А когато този отбор гостува в страната им, тези фенове не са нападани от сънародниците си и заклеймявани като предатели и лицемери.
Така че, уважаеми българи, вие сте предатели и лицемери, не ние. А отгоре на всичко сте и гамени. Не може отбор, който е дошъл като гост, вкарал е 3 гола и се е борил до последно, да го изпратиш с „До-виж-да-не, до-виж-да-не“. Нали сте европейци! Защо не отдадохте заслуженото на Лацио за това, че дойде и се бори докрай, както ние отдадохме заслуженото на Лудогорец и не казахме нищо лошо по адрес на самия отбор! Защо не пяхте ваши песни след победата, както италианците и ние пеехме „Non Mollare Mai“ („Никога не се предавай“) при 2-2 и 3-3 в 88-та минута. Вместо това вие псувахте отбора си и мълчахте, когато падахте, а след края на мача скандирахте „Рома, рома, Франческо Тоти“. Страхотна футболна култура демонстрирахте!
Та вие не може да разберете елементарни неща. А аз очаквам да се научете да правите разлика между национален и клубен футбол. Едва ли това ще стане, но ще се опитам да ви обясня накратко. Лудогорец не е националният отбор на България. Който иска да подкрепя отбор по патриотични подбуди – да подкрепя националите. Или това не ви е изгодно? Вече споменахме колко души ходят на домакинствата на националите. Или тогава не сме българи? Но когато на терена се появят Мисиджан, Безяк и компания сме българи. Това е лицемерие! Защо не подкрепяте руския Амкар? Та там има толкова българи, колкото и в Лудогорец! А защо не пуснем Лудогорец да играе вместо България в следващите евроквалификации, защото „преди всичко те са българи”?
Огледайте се на Запад и вижте дали феновете на Рейнджърс викат за тези на Селтик в европейските клубни турнири? Дали имаше фенове на Бетис, викащи за Валесния срещу Динамо Киев, за да подкрепят испанската кауза? Дали фенове на Партизан и Цървена Звезда биха се обединили в една обща агитка да викат за Ягодина, ако последните започнат да правят европоход? Едва ли!
Те всички са родоотстъпници! Мисиджан и той е родоотстъпник, та нали не играе за холандски отбор. Клозе и той е родоотстъпник – играе при „гадните“ италианци вместо да защитава немското знаме. Как може? А Бербатов, той българин ли е, че игра за отбори от 3 държави, а не остана в ЦСКА?
Няма да пропусна и хората (предимно момичета, които не разбират от футбол), които ме убеждаваха, не само, че не съм българи, но дори, че имало нещо сбъркано в мен и във всеки един фен на Лацио, подкрепил отбора срещу Лудогорец. Гарантирам ви, че няма нищо сбъркано в нас. Сбъркани са вашите представи за патриотизъм! Само че вие това няма как да го разберете, защото не знаете како изпитва един истински фен към отбора си. Това е любов! И за да се опитам да ви го обясня, бих го сравнил с онази любов, която изпитвате към любимия човек. И така мили дами, всички от вас, които по една или друга причина са влюбени/женени/сгодени за чужденец, сте родоотстъпнички!!! Как може да не изберете български мъж, а залитате по италианци, американци, французи и т.н?  Да, и всички от вас, които са с дрехи, телефони, парфюми и т.н, които не са българска марка и производство, са родоотстъпнички! И всеки от нас, който яде гръцки домати и пие немска бира, е родоотстъпник! Или това не е същото?
И така тези 31 000 фена са чисти българи и истински фенове на Лудогорец. Но да видим колко от тези истински фенове ще са на стадиона в Разград на домакинството с Черноморец примерно? А колко от тези българите вчера се сетиха за поредната невероятна победа на Григор! Колко от тези истински българи ще са в “Арена Армеец” на мачовете на България от световната лига? Защото тази зала съм я виждал пълна не повече от 2-3 пъти, а мач на националите в София не съм изпускал. А залата е само 12 000 места! Тогава явно те забравят, че са българи. А, и автобусите от Разград ги няма!
Та при целия този фалш и лицемерие, къде беше истинското? Ще ви кажа. Истинското беше в клетката за гости и до нея.  При хората, които страдаха истински от загубата, а не при тези, които след мача щяха да си тръгнат по еднакъв начин при какъвто и да е краен резултат. Истинското беше на летището, на тренировката, на Народния театър и шествието до стадиона, изпълнено с песни и скандирания. Това е да си истински фен, това е да си ултрас. Но това, явно, трудно се обяснява в България.
 

564678_618617584877085_764141044_n 

И така, аз не бях от тези българи през последните 2-3 дена. Напротив, бях заклет и оплют като италианец и чуждопоклонник. А какво всъщност направихме аз и няколкото други ентусиасти от фен-клуба ни? Отделихме от собственото си време и пари, за да направим банери и подаръци за играчите, да ги посрещнем на летището и вземем автографи. Не бяхме българи, когато им подарихме статуетка с българското знаме, на която пише Лацио – БЪЛГАРИЯ! Не бяхме българи, когато им подарихме 30-тина мартеници и им обяснихме тази българска традиция! Не, ние не сме българи, не сме патриоти! Ако това е представата ви за патриот, аз не съм такъв!

Page 2 of 3

Powered by Georgi Cholakov