Замисляли ли сте се някога какво ви кара да станете всяка сутрин далеч преди да сте се насладили на желаното количество сън? А какво точно ви мотивира да понесете стоически поредния тежък работен ден? А да посетите фитнес залата, парка, киното или просто да изпиете по кафе с приятел след работа? А питали ли сте се кое е нещото, което ви дава неизчерпаеми сили в най-тъмните периоди от живота ви? Кое ви държи изправени при всеки удар на съдбата и ви мотивира да продължите да се борите? 
     Сигурно вече се досещате, че за мен има една дума обединяваща в себе си отговора на сравнително разнородните въпроси зададени по-горе. Целите. Именно те са онзи невидим мотиватор, способен да превърне и най-слабата и плаха личност в разярен лъв, борещ се до последно с препятствията. Именно те са движещата сила в живота ни, независимо дали го осъзнаваме или не.
     И точно поради тази причина те са изключително важни за израстването ни като личности. Много хора са осъзнали истината, че ние сме резултат от мислите, които се въртят в главата ни, от книгите, които четем, от хората, с които дружим. Но малцина са тези, осъзнали, че ние сме и целите, които си поставяме! 
    Може би си спомняте, че в миналата си статия говорех за плановете и тяхната ненадеждност. И за да избегна евентуални обвинения в противоречие бих искал да уточня, че плановете и целите са две изключително различни неща. И въпреки че двете понятия са на пръв поглед подобни, едва ли някой би оспорил факта, че в действителност те нямат нищо общо.
   Абстрактни, размити, далечни, независещи от нас. Това са плановете. Хората всеки ден правят десетки планове, бивайки пределно наясно, че едва ли ще изпълнят и 50% от тях. Целите обаче са нещо друго. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки постига 100% от целите си. Но целите не са просто сбор от логически мисловни чертежи. Напротив, те са проект и идея, те са мишена и амбиция. Те ни мотивират, каляват и изграждат като личности. И ако една идея е заседнала толкова дълбоко в съзнанието на човек, че той е готов на всичко, за да я осъществи (тъй като в противен случай тя би го изпепелила отвътре), не мисля, че има нещо, което може да го спре. А това крие сила, огромна сила! 
   Естествено, целите могат да бъдат различни за различните хора. За някой това е влизането в мечтаната специалност в университета, за друг е пробиването на всяка цена в професионалната сфера, за трети може да е натрупването на определно количество финансови средства, за четвърти -намирането на любовта, за пети – посещаването на възможно най-голям брой непознати места. Няма стандартни шаблони за цел. Не е и нужно обаче. Достатъчно е просто да си поставяме цели. Често. Редовно. Защото само така човек може да се развива, да разгърне потенциала си, да живее пълноценно.
     Жалко е, че много хора нямат цели. А само планове, десетки планове. С известна нотка срам трябва да си призная, че само допреди няколко години и аз бях от тези хора. Бях свикнал да живея на автопилот, следвайки работния цикъл понеделник-петък, 09:00-18:00 ч., а свободното време и уикендите си прекарвах играейки ФИФА часове наред и пиейки промишлени количества бира с приятелите си.
     Разбира се, човек и така може да си живее. Години наред, ден след ден, докато пропилее живота си в ядене, спане и работа. Но понякога животът решава да те накара да се замислиш дали това е достатъчно. И ако притежаваш поне малко воля (а аз смятам, че всеки човек притежава) и малко разум (уви, не всеки притежава), се замисляш и започваш да действаш.
   Така се случи и при мен. Животът ми пое в определена посока и ме поведе по нов път. И нещо сякаш се промени. Е, не беше бирата, тя все още е неразделна част от живота ми. Но беше нещо в мен самия, в начина ми на мислене. И така малко по малко, крачка по крачка, започнах да следвам целите си. 
   Как започна всичко ли? С различни видове спорт. Тенис на маса, плуване, фитнес, бягане, планинарство. Нещата като че ли винаги започват на шега. Като малък игрив пламък, който с времето се разраства неимоверно и идва момент, в който осъзнаваш, че се е превърнал в огромен пожар, който не можеш да угасиш. За мен този момент настъпи съвсем наскоро…
     Няма да изпадам в подробности. Мнозина от вас знаят, че постепенно се запалих по бяганията на свръхдълги разстояния. Без да съм се занимавал някога с това, без да съм тренирал. Естествено, претърпях поражения. Първите ми опити за завършване на ултрамаратон бяха по-скоро жалко подобие на участие отколкото реално такова. По-късно обаче щях да разбера защо са ми били изключително важни те.
     При някои хора (смея да твърдя, че аз съм от тях) мотивацията нараства неимоверно след провал. Разбира се, има и хора, които се отказват при първия несполучлив опит, но толкова по-жалко за тях. За мое щастие, аз не спадам към тях и след първите си два провала реших, че ще завърша ултрамаратон на всяка цена. И успях! От третия опит. След три години подготовка. 
     Колко сладка беше победата само! Но и колко кратка. Казват, че човек бързо свиква с положителните мисли и трудно с отрицателните. Вярно е – в момента, в който придобием или постигнем нещо, започваме да искаме още. И понеже аз не правя изключение от горното правило, реших да затвърдя постижението си с още един ултрамаратон, просто за да знам, че завършването ми не е било случайно.
     След това обаче реших да пробвам и нещо ново – градски маратон. Къде е предизвикателството? – ще попитат повечето от вас. Та нали ултрамаратонът е по-дълга дистанция от маратона, а освен това е и по силно пресечен терен? Така е, но градският тип бягане е далеч по-различен от планинския. На дълги разстояния асфалтът е доста по-неприятен от горските пътеки (поне за мен) и е безмилостен към краката. Освен това, докато при ултрите можеш да поотпочинеш вървейки, при градския маратон това не е много приемлива опция (въпреки че реално не е забранен0). Като прибавим и доста по-скучното трасе, което оказва смазващо влияние върху психиката, картинката вече придобива друга форма.
    Така се отправих към античния Пловдив, където успешно завърших полумаратонската дистанция от 21.1 км. в компанията на скъп за мен човек. Бях щастлив от постижението, но градското бягане определено не ми хареса толкова колкото това в планината, поради което се зарекох, че няма да пробвам класическата маратонска дистанция от 42,195 км.
   Обаче грешах. Само няколко месеца по-късно се записах на 33-тото издание на Софийския градски маратон, който освен всичко друго се явяваше и балканско първенство.  Само че си обещах и нещо друго. Понеже маратонът щеше да се проведе през октомври, след което се очакваше времето да се влоши, възнамерявах да не си поставям други цели следвашите 6 месеца и просто да чакам пролетта, почивайки си удобно цяла зима…
      Затова и го чаках с нетърпение. Скъпият за мен човек вече го нямаше и знаех, че ще се впусна в това ново приключение сам, но мотивацията ми беше огромна. Отчаяно исках да завърша, да си докажа, че мога и това.
    Бях тренирал доста и когато денят настъпи се чувствах готов. Станах рано сутринта, след като бях успял да дремна едва 3-4 часа от емоции. Старателно приготвих раницата си, след което поръчах такси за националния стадион, където щеше да е стартът, съответно финалът, на състезанието. Естествено, бях подценил ситуацията и факта, че голяма част от централните булеварди са затворени за движение и пристигнах в последния момент – едва десетина минути преди старата. 
   Атмосферата беше страхотна – изключително слънчевото време създаваше предпоставки за еднин чудесен празник, а множеството бегачи, загряващи и усмихващи се, направо наелектризираха обстановката, придавайки на мястото допълнителен заряд и приповдигнато настроение. Оставих раницата си на гардероба, нахлузих помощните си аксесоари – слънчеви очила, лента за пот на лявата ръка, телефон и слушалки – на дясната, и дори успях да загрея за минутка-две.
    Стартът беше даден и огромната навалица започна леко да се придвижва по шосето, като току-що събудила се змия, пъплеща лениво напред. Началото беше доста неприятно, понеже се опитвах да си намеря място между стотици бегачи по не особено широкия бул. “Евлоги и Христо Георгиеви”. “Колко е различно от ултрамаратоните…” – беше една от първите ми мисли – “… планината е широка, дори безкрайна, а отгоре на всичко и участниците са в пъти по-малко”. 
    Бягах напред и се чувствах добре, поддържах постоянно темпо, като дори не изпитвах нужда да спирам за вода на малките подкрепителни пунктчета поставени през 5-6 километра. Изминах неусетно първата обиколка (10,5 км.) за около час (62 мин.) и започнах втората такава. Тук тълпата се поразреди малко и аз се загледах в някои от участниците, сред които имаше доста колоритни – младо момче, бягащо рамо до рамо с грационзната си хрътка, 70-годишни мъже, на които искрено се възхищавах, и един млад момък, бягащ с тежки кубинки, военна униформа и голямо българско знаме, чиято история така и не разбрах.

 Така успях да премина и втората обиколка отново за час. И точно когато бях преполовил трасето, започнах да изпитвам умора. Ама голяма умора. Не знам дали се дължеше на психологически фактори или на режима ми на тренировки (бях тренирал основно с дистанции от по 12-16 км.), но краката ми взеха да се набиват от асфалта, слънцето безмилостно да прежуля, а стомахът ми отчаяно да моли за храна. 
   Естествено, никой не се отказва при първите болежки и признаци на умора. Стиснах зъби и продължих, макар и с малко по-бавно темпо. Все пак не спирах, освен на подкрепителните пунктове където жадно изпивах по 2-3 чаши вода и хапвах по някое и друго парче салам, кашкавал или сирене.

  Някак си успях да завъртя и третата обиколка и след като започнах четвъртата, вече знаех, че ще завърша. Не знаех кога (контролното време беше 05:30 часа), не знаех как (дали ще тичам гордо, ще вървя със средно темпо или ще се влача), но знаех, че каквото и да става няма да се откажа на последната обиколка.
    А тя беше трудна. Ама наистина трудна! Мислех си за всевъзможни положителни неща, мотивирах се постоянно мислено, слушах любимите си песни, но умората беше по-силна. Така на два-три пъти замених тичането с ходене за по минута-две, след което отново се понасях, усещайки първите признаци на мускулната треска. Така научих, че тя невинаги чака утре, а покякога се появява на момента, особено като си тичал в продължение на 4 часа.
   Някак си успях да се довлача до пл. “Орлов мост”, където завъртях и напънах всичките си сили за финалния спринт от 200-300 метра. Пресякох финалната линия и след като бях окичен с медал се отместих настрани, тъй като след мен идваха други участници.

  Прималял от умора, седнах на един бордюр и се замислих. Загледах се във финиширащите. Някои от тях бяха толкова щастливи – биваха чакани с искрена любов и посрещани с топла целувка. Обожавам медалите от състезанията, но установих, че в този момент с огромна готовност бих разменил това парче желязо за такова посрещане. Или поне за снимка от близък приятел. Уви, бях сам, напълно сам!
     Издебнах момент, в който не се приближаваха участници и помолих един човек да ме снима. Той го направи и това беше всичко. Отново останах насаме с мислите си. А сега какво? Живеех и се готвих за този маратон в продължение на месеци. А всичко свърши само за  някакви си 4 часа и 34 минути…
    Хапнах набързо и реших да се поразходя малко в прелестното есенно време. Отново се замислих. Това беше всичко, наистина го бях решил. Имах нелека пролет и откровено тежко лято. Време беше за заслужена почивка. Наистина го мислех!
     Прекарах остатъка от деня, както и следващия такъв, в почивка и пиене на бира със съквартиранта ми. Успях да си почина, бяха ми нужни точно ден и половина.
     За съжаление обаче (да, правилно чухте) имах още два почивни дни. Бях се излегнал на дивана вкъщи и просто си мислех, когато изведнъж изпаднах в непознато за мен състояние. Не можех просто да стоя и да си почивам. Трябваше ми ново предизвикателство, нова цел…
    Само час по-късно бях в басейна, опитвайки да накарам тялото си да си припомни как се плува (не бях плувал от около година). Какво ме накара ли? След успешното завършване на плумаратон, маратон и ултрамаратон, умът ми някак механично се опита да набележи следващата стъпка. Бях безсилен, това е като наркотик, не можех да се съпротивлявам. А какво правих през този предходен час ли? Изчетох всичката възможна информация за провеждащи се в България триатлони!
     Дали взех правилното решение? Да, сигурен съм! Човек просто не може да живее без цели. А и не бива! Защо ли? Защото без тях сме пътници! И в преносния и в буквалния смисъл. Живеейки без цел в омагьосания кръг на ежедневието губим пътя си, губим силата и идентичността си, губим себе си!
    Всички помним нещастния инцидент с Боян Петров и тежкото му състояние за няколко дни в болницата. Естествено, Боян сега е добре и се е устремил към следващата си цел! Но имаше един период, в който съвсем не беше сигурно дали той ще се оправи. И тогава, именно когато положението му бе най-тежко, попаднах на една статия озаглавена “Защо Боян Петров ще се оправи?” Главната теза на автора беше, че Боян ще се изправи по-силен от всякога, защото има цели. Неизпълнени цели, които все още го чакаха. А човек, който има цели, за които е готов на всичко, не може да бъде спрян докато не ги изпълни!
   Статията се оказа пророческа – Боян се изправи по-силен от всякога, твърдо решен да продължи страхотния си проект 14 х 8000 и само 3 месеца по-късно беше в планината. След няколко месеца му предстои изкачване на връх №9 от поредицата и аз съм сигурен, че той няма да има проблеми. Защото знам какво се случва, когато човек иска силно нещо.
    Що се отнася до мен, ще ме видите във водата, после яхнал бясно колелото, а накрая отново тичайки. Обещавам ви! Не знам кога, но ще ме видите на вр. Ком, по-малко от три седмици след което и на н. Емине. И на още 5 върха, които ще запълнят класацията ми от топ 12 на най-високите върхове в България! 
     А един ден, сигурен съм, че няма да е толкова далеч във времето, ще ме видите на 4 000, а защо не и на 5000 м. надмосрска височина! Убеден съм! 
     Защо съм толкова сигурен? – ще попитате. Защото знам, че само така ще оЦЕЛея!   

“Не обичам да бягам безцелно, да правя обиколки на стадиона, въртейки се в кръг като пумпал. Някак си не виждам смисъл. Виж, футбол или някакъв друг спорт с топка, това е друго, но бягането не ме привлича!“

И така, първоначалната ми мисъл ме върна две години назад във времето. Озовах се в красивите гори на родна Родопа, бягащ рамо до рамо с може би най-добрия ми приятел, изживявайки едно от най-емоционалните и важни събития в живота ми – участието ми в състезанието Персенк Ултра през 2013 г. Пред очите ми като на филмова лента запрепускаха картини от петнадесетчасовото ми участие в този ултрамаратон. Странно нещо обаче е времето (ако не вярвате, питайте Айнщайн) – няма да забравя как тези 15 часа ми се сториха като 15 дни, а емоциите, които изпитах за това време (както положителни, така и отрицателни), не могат да бъдат изпитани в рамките на 15 месеца в еднообразния коловоз на сивото ежедневие.

От небето започва да капе лек дъждец, докато правя поредната си обиколка в двора на училището в близост до квартирата ми. Вече съм избягал няколко километра, но отново не съм стигнал до заветния отговор. Въпреки обичта ми към състезанията, често предпочитам да не се надбягвам с никого, а спокойно да се насладя на времето прекарано на трасето със самия себе си. Замислям се защо предпочитам думата “бягане” пред “тичане” и каква изобщо е разликата между двете. Не съм специалист по граматика и не претендирам, че съм прав, но си представям тичането като нещо безцелно. Бягането от друга страна ми се струва нещо по-възвишено – има начална точка и крайна дестинация. Именно поради тази причина обичам да си представям, че бягам към една по-добра версия на себе си, че с всяка следваща крачка някак си се извисявам и се превръщам в един по-добър (във всяко отношение) човек. Може би напипвам нещо, може би се приближавам до отговора?  Да, това е. При всяко бягане имам чувството, че след пресичането на финалната линия всичко ще е по-добро – аз, другите, света… Бягам към някаква илюзорна дестинация, където всичко е по-добро.

Ето че вече е петък, а дългата работна седмица за мен приключва в 15:00 часа. Още от сряда обаче знам как ще започне уикендът ми, въреки че не знам точно защо. Надявам маратонките, преживели толкова много в последните няколко месеца, че спокойно могат да се конкурират с преживяванията на някои мои познати за доста по-голям период от време, пъхам се в една тениска, вземам вездесъщите слушалки и около час и половина по-късно се озовавам в китния Южен парк. Времето е облачно, ще вали, а аз съм само по шорти и тениска, но не ме интересува, важното е, че ще тичам. Започвам леко и задъхано… километър и половина… лек дъждец започва да се сипе над парка, но е приятно… 4 километра… не бях виждал Южния парк толкова пуст и мрачен – все пак обаче е красив… 7 километра – започнал съм втора обиколка на парка и отново осъзнавам, че се въртя в кръг – това толкова омразно и безмислено за 15-годишния Георги действие. Неизбежно в мозъка ми се намества логичният въпрос: “Защо бягам?” и нагло изтласква всяка друга мисъл от съзнанието ми. Отново не мога да стигна удовлетворяващ отговор. Замислям се за чисто здравословните ползи от бягането – то “отключва” в мозъка производството на ендорфин, познат още като “хормона на щастието”, стимулира чувството на удовлетвореност и жизнеспособност, повишава самочувствието и може да предотвръти затлъстяване, диабет, един куп сърдечно-съдови заболявания, високо кръвно налагане и не на последно място – някои видове рак. Разсъждавам върху всичко това, но отново оставам разочарован. Клишета от типа “разпускам след работа” и “чувствам се по-добре физически”, макар и верни, ми се струват безумни. Усещам, че не това е истинската причина. Ако го правех заради това, щях да спра редица други негативни навици като прекалената консумация на бира, лягането в 03:00 ч. след полунощ и висенето пред лаптопа в продължение на часове … 10 километра – в парка сме останали само аз и още двама ентусиасти, които вътртят обиколки в противоположната на мен посока, както и едно момиче, разхождащо прелестния си голдън ретривър. Явно пак няма да стигна до прозрение … 12 км. – решавам, че спирам с тичането за днес – все пак днес е един от дните, в които бягам за забавление.

Завършвам втори. Решавам да се обадя на сестра си и да й споделя за поредното ми бягане. Обичам да го правя, да й казвам колко километра съм избягал и кое е следващото състезание, на което смятам да участвам. И не защото ще се впечатли. Точно обратното – “Ти си луд” – казва незаинтересовано тя всеки път без дори да подозира обаче колко ме мотивира това. Да, може би съм луд. Защото не обичам прекалено нормалното. Не обичам да живея в цикъла понеделник – петък, 09:00 – 18:00 ч., а през останалото време да ям, спя и гледам поредното безумно риалити шоу. Ако това е стандартът за нормално, предпочитам да съм луд, шизофреник. Явно искам да съм различен, това ли е отговорът? Имайки предвид обаче, че бягането е най-масовият спорт днес, стигам до извода, че то изобщо не ме прави различен. Отговорът явно ще почака още…

“Аз знам, че не съм кой знае какъв писател, не съм литератор, но това, което знам със сигурност е, че историите ми имат сърце, моето сърце, надявам се и вашето сърце.”

Освен това, той е дълбоко убеден, че всеки човек е творец и завършва със следния призив:

“Моля ви, пишете! Четете и пишете, когато можете. Бъдете разказвачи.”

“Къде ти е огромното самочувствие? … Защо си толкова умопомрачително скромен? … Защо настоя-ваш непознати хора като мен да се обръщат към теб на “ти”, а ти самият им говориш на “Вие”? … Защо раздаваш подписи докато ти умалее ръката? … Братко, явно ти не го осъзнаваш и затова искам аз да ти го кажа: ти си изумителен, невероятен, единствен по рода си!”