Блогът на Георги Чолаков

Моите мисли, интереси и вдъхновения!

Category: Размисли

Защо ще оЦЕЛея?

  Замисляли ли сте се някога какво ви кара да станете всяка сутрин далеч преди да сте се насладили на желаното количество сън? А какво точно ви мотивира да понесете стоически поредния тежък работен ден? А да посетите фитнес залата, парка, киното или просто да изпиете по кафе с приятел след работа? А питали ли сте се кое е нещото, което ви дава неизчерпаеми сили в най-тъмните периоди от живота ви? Кое ви държи изправени при всеки удар на съдбата и ви мотивира да продължите да се борите? 
     Сигурно вече се досещате, че за мен има една дума обединяваща в себе си отговора на сравнително разнородните въпроси зададени по-горе. Целите. Именно те са онзи невидим мотиватор, способен да превърне и най-слабата и плаха личност в разярен лъв, борещ се до последно с препятствията. Именно те са движещата сила в живота ни, независимо дали го осъзнаваме или не.
     И точно поради тази причина те са изключително важни за израстването ни като личности. Много хора са осъзнали истината, че ние сме резултат от мислите, които се въртят в главата ни, от книгите, които четем, от хората, с които дружим. Но малцина са тези, осъзнали, че ние сме и целите, които си поставяме! 
    Може би си спомняте, че в миналата си статия говорех за плановете и тяхната ненадеждност. И за да избегна евентуални обвинения в противоречие бих искал да уточня, че плановете и целите са две изключително различни неща. И въпреки че двете понятия са на пръв поглед подобни, едва ли някой би оспорил факта, че в действителност те нямат нищо общо.
   Абстрактни, размити, далечни, независещи от нас. Това са плановете. Хората всеки ден правят десетки планове, бивайки пределно наясно, че едва ли ще изпълнят и 50% от тях. Целите обаче са нещо друго. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки постига 100% от целите си. Но целите не са просто сбор от логически мисловни чертежи. Напротив, те са проект и идея, те са мишена и амбиция. Те ни мотивират, каляват и изграждат като личности. И ако една идея е заседнала толкова дълбоко в съзнанието на човек, че той е готов на всичко, за да я осъществи (тъй като в противен случай тя би го изпепелила отвътре), не мисля, че има нещо, което може да го спре. А това крие сила, огромна сила! 
   Естествено, целите могат да бъдат различни за различните хора. За някой това е влизането в мечтаната специалност в университета, за друг е пробиването на всяка цена в професионалната сфера, за трети може да е натрупването на определно количество финансови средства, за четвърти -намирането на любовта, за пети – посещаването на възможно най-голям брой непознати места. Няма стандартни шаблони за цел. Не е и нужно обаче. Достатъчно е просто да си поставяме цели. Често. Редовно. Защото само така човек може да се развива, да разгърне потенциала си, да живее пълноценно.
     Жалко е, че много хора нямат цели. А само планове, десетки планове. С известна нотка срам трябва да си призная, че само допреди няколко години и аз бях от тези хора. Бях свикнал да живея на автопилот, следвайки работния цикъл понеделник-петък, 09:00-18:00 ч., а свободното време и уикендите си прекарвах играейки ФИФА часове наред и пиейки промишлени количества бира с приятелите си.
     Разбира се, човек и така може да си живее. Години наред, ден след ден, докато пропилее живота си в ядене, спане и работа. Но понякога животът решава да те накара да се замислиш дали това е достатъчно. И ако притежаваш поне малко воля (а аз смятам, че всеки човек притежава) и малко разум (уви, не всеки притежава), се замисляш и започваш да действаш.
   Така се случи и при мен. Животът ми пое в определена посока и ме поведе по нов път. И нещо сякаш се промени. Е, не беше бирата, тя все още е неразделна част от живота ми. Но беше нещо в мен самия, в начина ми на мислене. И така малко по малко, крачка по крачка, започнах да следвам целите си. 
   Как започна всичко ли? С различни видове спорт. Тенис на маса, плуване, фитнес, бягане, планинарство. Нещата като че ли винаги започват на шега. Като малък игрив пламък, който с времето се разраства неимоверно и идва момент, в който осъзнаваш, че се е превърнал в огромен пожар, който не можеш да угасиш. За мен този момент настъпи съвсем наскоро…
     Няма да изпадам в подробности. Мнозина от вас знаят, че постепенно се запалих по бяганията на свръхдълги разстояния. Без да съм се занимавал някога с това, без да съм тренирал. Естествено, претърпях поражения. Първите ми опити за завършване на ултрамаратон бяха по-скоро жалко подобие на участие отколкото реално такова. По-късно обаче щях да разбера защо са ми били изключително важни те.
     При някои хора (смея да твърдя, че аз съм от тях) мотивацията нараства неимоверно след провал. Разбира се, има и хора, които се отказват при първия несполучлив опит, но толкова по-жалко за тях. За мое щастие, аз не спадам към тях и след първите си два провала реших, че ще завърша ултрамаратон на всяка цена. И успях! От третия опит. След три години подготовка. 
     Колко сладка беше победата само! Но и колко кратка. Казват, че човек бързо свиква с положителните мисли и трудно с отрицателните. Вярно е – в момента, в който придобием или постигнем нещо, започваме да искаме още. И понеже аз не правя изключение от горното правило, реших да затвърдя постижението си с още един ултрамаратон, просто за да знам, че завършването ми не е било случайно.
     След това обаче реших да пробвам и нещо ново – градски маратон. Къде е предизвикателството? – ще попитат повечето от вас. Та нали ултрамаратонът е по-дълга дистанция от маратона, а освен това е и по силно пресечен терен? Така е, но градският тип бягане е далеч по-различен от планинския. На дълги разстояния асфалтът е доста по-неприятен от горските пътеки (поне за мен) и е безмилостен към краката. Освен това, докато при ултрите можеш да поотпочинеш вървейки, при градския маратон това не е много приемлива опция (въпреки че реално не е забранен0). Като прибавим и доста по-скучното трасе, което оказва смазващо влияние върху психиката, картинката вече придобива друга форма.
    Така се отправих към античния Пловдив, където успешно завърших полумаратонската дистанция от 21.1 км. в компанията на скъп за мен човек. Бях щастлив от постижението, но градското бягане определено не ми хареса толкова колкото това в планината, поради което се зарекох, че няма да пробвам класическата маратонска дистанция от 42,195 км.
   Обаче грешах. Само няколко месеца по-късно се записах на 33-тото издание на Софийския градски маратон, който освен всичко друго се явяваше и балканско първенство.  Само че си обещах и нещо друго. Понеже маратонът щеше да се проведе през октомври, след което се очакваше времето да се влоши, възнамерявах да не си поставям други цели следвашите 6 месеца и просто да чакам пролетта, почивайки си удобно цяла зима…
      Затова и го чаках с нетърпение. Скъпият за мен човек вече го нямаше и знаех, че ще се впусна в това ново приключение сам, но мотивацията ми беше огромна. Отчаяно исках да завърша, да си докажа, че мога и това.
    Бях тренирал доста и когато денят настъпи се чувствах готов. Станах рано сутринта, след като бях успял да дремна едва 3-4 часа от емоции. Старателно приготвих раницата си, след което поръчах такси за националния стадион, където щеше да е стартът, съответно финалът, на състезанието. Естествено, бях подценил ситуацията и факта, че голяма част от централните булеварди са затворени за движение и пристигнах в последния момент – едва десетина минути преди старата. 
   Атмосферата беше страхотна – изключително слънчевото време създаваше предпоставки за еднин чудесен празник, а множеството бегачи, загряващи и усмихващи се, направо наелектризираха обстановката, придавайки на мястото допълнителен заряд и приповдигнато настроение. Оставих раницата си на гардероба, нахлузих помощните си аксесоари – слънчеви очила, лента за пот на лявата ръка, телефон и слушалки – на дясната, и дори успях да загрея за минутка-две.
    Стартът беше даден и огромната навалица започна леко да се придвижва по шосето, като току-що събудила се змия, пъплеща лениво напред. Началото беше доста неприятно, понеже се опитвах да си намеря място между стотици бегачи по не особено широкия бул. “Евлоги и Христо Георгиеви”. “Колко е различно от ултрамаратоните…” – беше една от първите ми мисли – “… планината е широка, дори безкрайна, а отгоре на всичко и участниците са в пъти по-малко”
    Бягах напред и се чувствах добре, поддържах постоянно темпо, като дори не изпитвах нужда да спирам за вода на малките подкрепителни пунктчета поставени през 5-6 километра. Изминах неусетно първата обиколка (10,5 км.) за около час (62 мин.) и започнах втората такава. Тук тълпата се поразреди малко и аз се загледах в някои от участниците, сред които имаше доста колоритни – младо момче, бягащо рамо до рамо с грационзната си хрътка, 70-годишни мъже, на които искрено се възхищавах, и един млад момък, бягащ с тежки кубинки, военна униформа и голямо българско знаме, чиято история така и не разбрах.

 Така успях да премина и втората обиколка отново за час. И точно когато бях преполовил трасето, започнах да изпитвам умора. Ама голяма умора. Не знам дали се дължеше на психологически фактори или на режима ми на тренировки (бях тренирал основно с дистанции от по 12-16 км.), но краката ми взеха да се набиват от асфалта, слънцето безмилостно да прежуля, а стомахът ми отчаяно да моли за храна. 
   Естествено, никой не се отказва при първите болежки и признаци на умора. Стиснах зъби и продължих, макар и с малко по-бавно темпо. Все пак не спирах, освен на подкрепителните пунктове където жадно изпивах по 2-3 чаши вода и хапвах по някое и друго парче салам, кашкавал или сирене.

  Някак си успях да завъртя и третата обиколка и след като започнах четвъртата, вече знаех, че ще завърша. Не знаех кога (контролното време беше 05:30 часа), не знаех как (дали ще тичам гордо, ще вървя със средно темпо или ще се влача), но знаех, че каквото и да става няма да се откажа на последната обиколка.
    А тя беше трудна. Ама наистина трудна! Мислех си за всевъзможни положителни неща, мотивирах се постоянно мислено, слушах любимите си песни, но умората беше по-силна. Така на два-три пъти замених тичането с ходене за по минута-две, след което отново се понасях, усещайки първите признаци на мускулната треска. Така научих, че тя невинаги чака утре, а покякога се появява на момента, особено като си тичал в продължение на 4 часа.
   Някак си успях да се довлача до пл. “Орлов мост”, където завъртях и напънах всичките си сили за финалния спринт от 200-300 метра. Пресякох финалната линия и след като бях окичен с медал се отместих настрани, тъй като след мен идваха други участници.

  Прималял от умора, седнах на един бордюр и се замислих. Загледах се във финиширащите. Някои от тях бяха толкова щастливи – биваха чакани с искрена любов и посрещани с топла целувка. Обожавам медалите от състезанията, но установих, че в този момент с огромна готовност бих разменил това парче желязо за такова посрещане. Или поне за снимка от близък приятел. Уви, бях сам, напълно сам!
     Издебнах момент, в който не се приближаваха участници и помолих един човек да ме снима. Той го направи и това беше всичко. Отново останах насаме с мислите си. А сега какво? Живеех и се готвих за този маратон в продължение на месеци. А всичко свърши само за  някакви си 4 часа и 34 минути…
    Хапнах набързо и реших да се поразходя малко в прелестното есенно време. Отново се замислих. Това беше всичко, наистина го бях решил. Имах нелека пролет и откровено тежко лято. Време беше за заслужена почивка. Наистина го мислех!
     Прекарах остатъка от деня, както и следващия такъв, в почивка и пиене на бира със съквартиранта ми. Успях да си почина, бяха ми нужни точно ден и половина.
     За съжаление обаче (да, правилно чухте) имах още два почивни дни. Бях се излегнал на дивана вкъщи и просто си мислех, когато изведнъж изпаднах в непознато за мен състояние. Не можех просто да стоя и да си почивам. Трябваше ми ново предизвикателство, нова цел…
    Само час по-късно бях в басейна, опитвайки да накарам тялото си да си припомни как се плува (не бях плувал от около година). Какво ме накара ли? След успешното завършване на плумаратон, маратон и ултрамаратон, умът ми някак механично се опита да набележи следващата стъпка. Бях безсилен, това е като наркотик, не можех да се съпротивлявам. А какво правих през този предходен час ли? Изчетох всичката възможна информация за провеждащи се в България триатлони!
     Дали взех правилното решение? Да, сигурен съм! Човек просто не може да живее без цели. А и не бива! Защо ли? Защото без тях сме пътници! И в преносния и в буквалния смисъл. Живеейки без цел в омагьосания кръг на ежедневието губим пътя си, губим силата и идентичността си, губим себе си!
    Всички помним нещастния инцидент с Боян Петров и тежкото му състояние за няколко дни в болницата. Естествено, Боян сега е добре и се е устремил към следващата си цел! Но имаше един период, в който съвсем не беше сигурно дали той ще се оправи. И тогава, именно когато положението му бе най-тежко, попаднах на една статия озаглавена “Защо Боян Петров ще се оправи?” Главната теза на автора беше, че Боян ще се изправи по-силен от всякога, защото има цели. Неизпълнени цели, които все още го чакаха. А човек, който има цели, за които е готов на всичко, не може да бъде спрян докато не ги изпълни!
   Статията се оказа пророческа – Боян се изправи по-силен от всякога, твърдо решен да продължи страхотния си проект 14 х 8000 и само 3 месеца по-късно беше в планината. След няколко месеца му предстои изкачване на връх №9 от поредицата и аз съм сигурен, че той няма да има проблеми. Защото знам какво се случва, когато човек иска силно нещо.
    Що се отнася до мен, ще ме видите във водата, после яхнал бясно колелото, а накрая отново тичайки. Обещавам ви! Не знам кога, но ще ме видите на вр. Ком, по-малко от три седмици след което и на н. Емине. И на още 5 върха, които ще запълнят класацията ми от топ 12 на най-високите върхове в България! 
     А един ден, сигурен съм, че няма да е толкова далеч във времето, ще ме видите на 4 000, а защо не и на 5000 м. надмосрска височина! Убеден съм! 
     Защо съм толкова сигурен? – ще попитате. Защото знам, че само така ще оЦЕЛея!   

Защо бягам?

– “Хайде да тичаме на стадиона!?” – предложи неочаквано един от съучениците ми.
– “Така, безцелно?” – изстрелях учудено аз и след последвалия положителен отговор, набързо отклоних предложението, успявайки да смотолевя нещо от сорта на:
 
Не обичам да бягам безцелно, да правя обиколки на стадиона, въртейки се в кръг като пумпал. Някак си не виждам смисъл. Виж, футбол или някакъв друг спорт с топка, това е друго, но бягането не ме привлича!
Тази случка от преди 13 години се е запечатала в съзнанието ми до ден днешен и нерядко ме кара да се замисля. За какво ли? Най-вече за това какво точно се е променило оттогава. Но нека нека започнем от самото начало!
И така, петнадесетгодишният Георги не обичаше да тича, въпреки че като всеки друг деветокласник обожаваше спорта и в частност футбола. Нещо повече – не само, че не бях привърженик на бягането без цел и причина, а и самата мисъл за обикаляне в кръг наистина ми се струваше меко казано налудничева. Но какво ли разбира един необременен от смазващия стрес на ежедневието петнадесетгодишен хлапак, за когото най-големите проблеми са това дали ще бъде изпитан по биология утре и дали отново ще победи приятелите си в редовната вечерна игра на белот?
Както вече сигурно се досещате, отношението ми към “безцелното” бягане днес е коренно различно. Нещо повече – двадесет и осем годишният Георги често може да бъде забелязан да оползотворява свободното си време именно въртейки се в кръг в някой софийски парк или стадион, а нерядко и в двора на едно столично училище. Какво обаче се е променило оттогава? – ще попитате. Какво ли не – животът ми, възприятията и приоритетите ми, аз самият. Кое обаче e онова конкретно нещо, заради което толкова много обичам да бягам? Какво ме кара да нахлузя слушалките и да се втурна в поредното няколкокилометрово препускане? Истината е, че и аз самият като че ли не знам. И аз сякаш все още търся задоволителен отговор на този въпрос, който от известно време се е загнездил в съзнанието ми и упорито отказва да го напусне.
Преди време една приятелка ме попита: ”Как точно се запали по тичането?“. Честно казано не бях мислил по този въпрос. И както винаги в подобни ситуации се доверих на първоначалната мисъл, изплувала в съзнанието ми непосредствено след задаването на този въпрос. Както неведнъж съм споменавал, обожавам първоначалната мисъл. Лишена от всякакъв вид машинации и манипулации от страна на мозъка, тя обикновено е най-чистата и неподправена истина и нерядко ни дава най-реална представа за нещата. Вярвам, че всички ние трябва по-често да се доверяваме на първото необмислено хрумване, зародило се в главата ни в дадена ситуация. Само така ще станем по-истински и неподправени. Но нека не изместваме фокуса от основната тема…
14124288_1723794257884626_3254262683640432213_oИ така, първоначалната ми мисъл ме върна две години назад във времето. Озовах се в красивите гори на родна Родопа, бягащ рамо до рамо с може би най-добрия ми приятел, изживявайки едно от най-емоционалните и важни събития в живота ми – участието ми в състезанието Персенк Ултра през 2013 г. Пред очите ми като на филмова лента запрепускаха картини от петнадесетчасовото ми участие в този ултрамаратон. Странно нещо обаче е времето (ако не вярвате, питайте Айнщайн) – няма да забравя как тези 15 часа ми се сториха като 15 дни, а емоциите, които изпитах за това време (както положителни, така и отрицателни), не могат да бъдат изпитани в рамките на 15 месеца в еднообразния коловоз на сивото ежедневие.
От този момент нататък нещо в мен се промени. Бягането започна да ми се струва някак различно, пълно със смисъл, нещо почти магическо, което те кара да се чувстваш значим, да се чувстваш жив.
Това ли обаче е отговорът на въпроса? Емоции и значимост? Не, не мисля. Въпреки, че звучи като приемлив отговор, мозъкът ми някак отхвърля тези разсъждения като нещо прекалено абстрактно и размито, а съзнанието ми продължава да се лута в търсене на нещо конкретно.
Затова започнах да чета. За тичането и ползите от него. За мистичното племе свръхбегачи тараумара, за вездесъщия Скот Юрек, за неуморните кенийци, за почти свръхестествените монаси маратонци. И научих доста – за правилната стойка на бягане и здравословното хранене, за важността на тренировките и нуждата от дисциплина и посветеност, за ключовата роля на мотивацията и какво ли още не. Само че не намерих отговор на най-важния въпрос – защо бягам?!
Така продължавах да тичам, надявайки се, че един ден ще навъртя достатъчно километри (което в съзнанието ми някак си се равнява на мъдрост), за да проумея защо изобщо го правя.
Последните две лета за мен бяха изпълнени със състезания, изкачване на красиви върхове и планини и много, ама много тичане. Всичко започна като подготовка за 81-километровия ултрамаратон Орехово Ултра, в който бях решил да участвам. Само седмица по-късно пък се озовах в Панчарево, тичайки рамо до рамо с още седем приятели в така наречения Legion Run. По-малко от месец след това ми предстоеше участие в 32-рото издание на Софийския маратон. Тази година отново завърших любимото ми Орехово Ултра, а съвсем скоро ми предстои ново участие в Софийския градски маратон. 
 
100ev_520
 
Така тренировка след тренировка, състезание след състезание, километър след километър, започвах все повече да усещам силата на бягането. Успях значително да подобря времената си, завърших успешно всяко едно от гореспоменатите състезания и всичко това ми даде нужното самочувствие да продължавам…
И аз продължавах… Само че проклетият въпрос продължаваше да посещава съзнанието ми редовно, както български футболист “Син Сити”, и като че ли нямаше никакво намерение да престане докато не намеря задоволителен отговор. Затова реших целенасочено да мисля по въпроса при всяко мое тренировъчно бягане…
Слънцето безмилостно се опитва да изпържи мозъка ми, докато се спускам с тренировъчно темпо по алеята на бул. “Цар Борис III”, а нахалният въпрос прави всичко възможно да му помогне. Замислям се за различните ми бягания – разпускащи и състезателни. И двата вида тичане предизвикват в мен някаква странна необяснима наслада – единият искрено блаженство, а другият чувство на значимост и превъзходство, единият – развлечение, другият – мотивация. Състезанията! Тези от вас, които ме познават, знаят колко обичам състезанията – те ме мотивират, карат ме да се напъна и да дам най-доброто от себе си, да видя на какво съм способен и да сравня уменията си с тези на околните. “Може би е това?” – замислям се, но след няколко минути разсъждаване стигам до извода, че не е. Как иначе ще обясня всичките си безцелни бягания, в които липсва какъвто и да било състезателен елемент? Жалко, отново няма да ме озари прозрение…
1От небето започва да капе лек дъждец, докато правя поредната си обиколка в двора на училището в близост до квартирата ми. Вече съм избягал няколко километра, но отново не съм стигнал до заветния отговор. Въпреки обичта ми към състезанията, често предпочитам да не се надбягвам с никого, а спокойно да се насладя на времето прекарано на трасето със самия себе си. Замислям се защо предпочитам думата “бягане” пред “тичане” и каква изобщо е разликата между двете. Не съм специалист по граматика и не претендирам, че съм прав, но си представям тичането като нещо безцелно. Бягането от друга страна ми се струва нещо по-възвишено – има начална точка и крайна дестинация. Именно поради тази причина обичам да си представям, че бягам към една по-добра версия на себе си, че с всяка следваща крачка някак си се извисявам и се превръщам в един по-добър (във всяко отношение) човек. Може би напипвам нещо, може би се приближавам до отговора?  Да, това е. При всяко бягане имам чувството, че след пресичането на финалната линия всичко ще е по-добро – аз, другите, света… Бягам към някаква илюзорна дестинация, където всичко е по-добро.
Не, по тази логика трябваше вече да съм Майка Тереза, а светът щеше да е Райската градина. Явно и това не е отговорът. Това се потвърждава минути по-късно при прибирането ми, когато неволно ставам свидетел на изключително “високоинтелигентен” разговор между група тинейджъри, пред който един евентуален разговор между титаните на мисълта Валери Божинов и Димитър Пенев би изглеждал като научна конференция на Института за космически изследвания и технологии към БАН и на който може да се посвети цяла една друга статия, три пъти по-дълга от настоящата.
Но да се върнем към днешната тема. В този момент една друга мисъл изплува в съзнанието ми – може би бягам от нещо? Но веднага следват куп нови въпроси: От какво? От себе си? Какво по дяволите може да ме накара да се страхувам и да бягам? Прекалено сложно е, не мога вече да изтезавам мозъка си, затова слагам край на днешната тренировка.
Ето че вече е петък, а дългата работна седмица за мен приключва в 15:00 часа. Още от сряда обаче знам как ще започне уикендът ми, въреки че не знам точно защо. Надявам маратонките, преживели толкова много в последните няколко месеца, че спокойно могат да се конкурират с преживяванията на някои мои познати за доста по-голям период от време, пъхам се в една тениска, вземам вездесъщите слушалки и около час и половина по-късно се озовавам в китния Южен парк. 12265779_10208214051491440_5056465046480283904_oВремето е облачно, ще вали, а аз съм само по шорти и тениска, но не ме интересува, важното е, че ще тичам. Започвам леко и задъхано… километър и половина… лек дъждец започва да се сипе над парка, но е приятно… 4 километра… не бях виждал Южния парк толкова пуст и мрачен – все пак обаче е красив… 7 километра – започнал съм втора обиколка на парка и отново осъзнавам, че се въртя в кръг – това толкова омразно и безмислено за 15-годишния Георги действие. Неизбежно в мозъка ми се намества логичният въпрос: “Защо бягам?” и нагло изтласква всяка друга мисъл от съзнанието ми. Отново не мога да стигна удовлетворяващ отговор. Замислям се за чисто здравословните ползи от бягането – то “отключва” в мозъка производството на ендорфин, познат още като “хормона на щастието”, стимулира чувството на удовлетвореност и жизнеспособност, повишава самочувствието и може да предотвръти затлъстяване, диабет, един куп сърдечно-съдови заболявания, високо кръвно налагане и не на последно място – някои видове рак. Разсъждавам върху всичко това, но отново оставам разочарован. Клишета от типа “разпускам след работа” и “чувствам се по-добре физически”, макар и верни, ми се струват безумни. Усещам, че не това е истинската причина. Ако го правех заради това, щях да спра редица други негативни навици като прекалената консумация на бира, лягането в 03:00 ч. след полунощ и висенето пред лаптопа в продължение на часове … 10 километра – в парка сме останали само аз и още двама ентусиасти, които вътртят обиколки в противоположната на мен посока, както и едно момиче, разхождащо прелестния си голдън ретривър. Явно пак няма да стигна до прозрение … 12 км. – решавам, че спирам с тичането за днес – все пак днес е един от дните, в които бягам за забавление.
Само 36 часа по-късно отново размишлявам върху изтезаващия ме въпрос… Неделя сутрин. Часът е 08:30, а алармата бясно звъни и сякаш стоварва чук върху всяка една от мозъчните ми клетки, които и без това са успели да си починат едва четири часа. Стряскам се и в главата ми нахлува поредната прърва мисъл – “Какво по дяволите правиш, човече? Единствения ден от седмицата, в който можеш да се наспиш, а ставаш след едва четиричасов сън! Ти си луд!“. Един от редките случаи, в които не се доверявам на първата ми мисъл. Без никакви други мисли, някак механично, воден от някаква невидима сила се изправям и обличам тениската и шортите. Изпивам малко протеин и отново се запътвам към Южния парк. Този път се чувствам различно – искам да се състезавам, явно имам нужда да се почувствам значим. В парка са се събрали още 40 ентусиасти – всичките редовни участници в ежеседмичните бягания на Nike Run. Стартът е даден, а аз бързо се изстрелвам напред. Имайки предвид, че всички са опитни бегачи, ще се радвам да съм в десетката, а ако мога да завърша в топ пет, ще съм изключително щастлив. Знам, че бягането няма състезателен характер, но днес нещо в мен ме кара да дам най-доброто от себе си. Излизам осми, но започвам да се задъхвам. Ще се опитам да задържа темпото и ще гледам просто никой да не ме изпреварва. След около два-три километра обаче някак си успявам да изпреваря четирима човека, които явно са се уморили. Вече съм четвърти. Първите трима обаче поддържат доста добро темпо – пределно ми е ясно, че няма да мога да ги застигна. Изведнъж обаче двете момичета, които са пред мен, завиват – очевидно ще участват в по-малката дистанция от 5 км. (аз съм се пуснал на 7,5 км.), което моментално ме изстрелва втори. Първият е далеч пред мен, виджам го само на дългите прави. От друга страна зад мен не виждам никой. През цялото време в главата ми кънти натрапчивият въпрос – Защо го правя? Защо бягам? И отново мълчание, следвано от това пусто “Не знам!“. 
11899817_10207617163649617_3885275849638171343_nЗавършвам втори. Решавам да се обадя на сестра си и да й споделя за поредното ми бягане. Обичам да го правя, да й казвам колко километра съм избягал и кое е следващото състезание, на което смятам да участвам. И не защото ще се впечатли. Точно обратното – “Ти си луд” – казва незаинтересовано тя всеки път без дори да подозира обаче колко ме мотивира това. Да, може би съм луд. Защото не обичам прекалено нормалното. Не обичам да живея в цикъла понеделник – петък, 09:00 – 18:00 ч., а през останалото време да ям, спя и гледам поредното безумно риалити шоу. Ако това е стандартът за нормално, предпочитам да съм луд, шизофреник. Явно искам да съм различен, това ли е отговорът? Имайки предвид обаче, че бягането е най-масовият спорт днес, стигам до извода, че то изобщо не ме прави различен. Отговорът явно ще почака още…
Красивите гледки около мен се сменят като на филмова лента докато тичам към заветния Черни връх. Времето е приятно, слънцето огрява планината, а въздухът е доста по-чист от този в града. Изпитвам неописуема наслада докато криволича нагоре към Витошкия първенец. И тогава ме озарява една мисъл! Защо непременно трябва да намеря логически отговор на измъчващия ме въпрос? Защо задължително трябва да има причина човек да прави нещо, което очевидно обича? Защо не можем просто да следваме порива на сърцето си и да се доверим на интуицията си? Нима най-хубавите неща в живота имат логично обяснение? Нима любовта е логична? Нима можем да обясним чувството на родителя, когато погледне в очите на детето си? Нима можем да анализираме връзката между стопанина и вярното му куче? Не мисля!
И тогава осъзнавам, че проклетият въпрос няма логичен отговор. Попитайте който и да е запален бегач защо го прави, но той няма да ви даде ясен и категоричен отговор! Защото чувството и емоциите, предизвикани от бягането не могат да се обяснят, не могат да се анализират, могат само да се изпитат! Защо тичам ли? Следващият път когато завали дъжд, излезте навън и бягайте! Бягайте под дъжда и ще разберете защо! Потичайте в планината и ще разберете защо! Бягайте в благотворително състезание и ще разберете защо! Тичайте хванати за ръка с любимия човек и ще разберете защо!
Великият Емил Затопек беше казал, че “бегачът трябва да тича не с пари в джобовете, а с мечти в сърцето”. А мечтите, както знаем, не могат да се обяснят, не могат да се измерят или анализират. Могат само да се следват. И именно в това се крие магията им! 
Ето че дойде време за края на тази статия, а аз така и не успях да дам задоволителен отговор на въпроса, загнезден в заглавието й. Истината е, че вече знам отговора за себе си. За съжаление обаче той не може да бъде обяснен. Или просто аз не знам как да ви го обясня. Но знам къде ще бъда следващия петък. И неделя. И всеки път когато в забързаното ми ежедневие остане малко свободно време и сили. Знам също и какво ще си мисля на всяка крачка.
А понякога в живота самият въпрос е много по-важен от отговора. Затова ви предизвиквам да си го зададете! И може би, ако сте истински късметлии, ще намерите своя собствен отговор!
 

Хора на доброто, не умирайте!

Жегата е безмилостна! Въпреки че вече е 18:00 ч., живакът в термометъра упорито отказва да слезе под психологическата граница от 30°C. Краката ме болят – току-що съм приключил 10-километрово бягане и след един бърз душ отново тичам. Тичам в посока трамвайната спирка, защото разполагам с едва 30 минути, за да стигна навреме за срещата, която очаквам с нетърпение от няколко дни. Не, това не е от онзи тип срещи, на които двама души от различен пол сядат един срещу друг и разговарят на общи теми, прикривай-ки умело недостатъците си, опитвайки сякаш да заблудят не само събеседника, но и самите себе си. Това е среща с човека, който до голяма степен промени начина ми на мислене през последната година. Това е среща с един от най-искрените, добродушни и позитивни хора, до които някога съм имал честта да се докосна – Иво Иванов. 
Пристигам в залата в 18:31 ч. – само с една минута закъснение, а лицето ми е плувнало в пот. За щастие, събитието все още не е започнало. За нещастие, залата е препълнена и за мен е почти невъзможно да си набавя нужното количество кислород. Оглеждам се наоколо и виждам две опашки от хора, които търпеливо чакат своя ред, за да закупят книгата, на чието представяне всъщност присъстваме – “Отвъд играта“.
ivo_ivanov_otvud_igrata_web-500x750
Мамка му” – прошепвам ядосано, осъзнавайки, че в бързината съм забравил да изтегля пари. Отварям портмонето си и установявам – 9.50 лв., не са достатъчно.
Естествено, оказвам се най-отзад и не мога да разбера добре какво се случва, но човекът, който междувременно хваща микрофона не е Иво. След кратко колебание решавам да се възползвам и изтичвам до най-близкия банкомат. По пътя вземам и една минерална вода, която след като се връщам в залата изпивам на две глъти, надявайки се да нормализирам дишането си.
     За щастие, опашките за книгата вече са намалели и аз също ставам горд притежател на тези 510 страници магия. Получавам и едно списание “Explorer” с интересни статии и интервюта за алпинизъм, бягане, природа и т.н. В същото време Иво най-накрая грабва микрофона и започва своята кратка, но изключително смислена реч. Облечен е семпло – с тениска, обикновени дънки и добре познатата шапка. Без излишна претенциозност, без капка показност.
За тези, които го познават директно или чрез историите му, това едва ли е някаква изненада. Изключително скромен, в едно скорошно интервю Иво признава, че в никакъв случай не очаква новата му книга да пожъне такъв успех като шедьовъра му – “Кривата на щастието“. Това се потвърждава и днес – очаквал е да се появят не повече от десетина-двадесет души. Грешиш, Иво, в залата има над 250 човека – предимно млади, усмихнати момичета и момчета с афинитет към спорта и още нещо…
Речта му също е напоена с изключителна скромност. Авторът, който в редица интервюта твърди, че историите му се разказват сами, за пореден път подценява своя огромен принос към тях:
 
 

“Аз знам, че не съм кой знае какъв писател, не съм литератор, но това, което знам със сигурност е, че историите ми имат сърце, моето сърце, надявам се и вашето сърце.”

Освен това, той е дълбоко убеден, че всеки човек е творец и завършва със следния призив:

“Моля ви, пишете! Четете и пишете, когато можете. Бъдете разказвачи.”

Заформя се огрома опашка за афтографи. Пред мен вече има над 100 човека. Обмислям как да процедирам. Междувременно срещам две приятелки, които също имат афинитет към спорта и писането. След кратък разговор с тях и след като те си тръгват, решава да седна на един от вече освободените столове – жегата и краката ми ме морят. Планът е да изчакам опашката седнал, след което да мина като един от последните, тъй като си мисля, че всичко ще стане бързо. Обаче не съм познал – Иво не просто слага по един безличен автограф. Напротив, той отделя по 2-3 минути на всеки – запознава се лично, дарява го с ръкостискане или прегръдка, с едно послание в книгата, с няколко думи и снимка.
След като осъзнавам, че за близо час опашката изобщо не е намаляла, решавам, че стратегията ми е безперспективна. Въпреки че краката ме понаболяват, се нареждам накрая. Следва 3-часово чакане. Чакане, което напълно си заслужава. А дори е и приятно. Използвам времето да прочета половината списание и първите 3 разказа от новопридобитата книга. Не оставам разочарован – чета за доброто и злото във всеки човек, за това как момчетата се превръщат в мъже, за силата на един залез!
От време на време се заслушвам в разговорите около мен – 90% от тях са на тема книги, бягане, планинарство и всякакъв друг вид спортове. Приятно е!
През това време навън се развихря буря, а някъде наблизо пада гръм. Заслушвам се в разговора на двете момчета, които са точно зад мен на опашката. Едното говори разпалено за планински преходи. Вчера е изкачил Синаница и дори е спал на палатка под върха. Замислям се дали да не ги заговоря, понеже явно имаме доста общи теми на разговор (и аз съм изкачвал Синаница). Въздържам се, не съм от най-приказливите все пак.
Почитам още малко. След това отново се заслушвам. Разглеждат списанието и обсъждат рекламираните в него книги, някои от които вече съм чел. “Тази дали ще е хубава?” – пита едното момче приятеля си, сочейки спортната книга на годината “Да бягаш с кенийците” на Адхарананд Фин. Още една обща тема на разговор – в чантичката ми прилежно стои въпросната книга, която бях взел, за да почета в трамвая. Дали да се включа в разговора, за да разсея скуката? Не, едва ли е уместно и замълчавам отново.
Заглеждам се обаче в другото момче, което ми се струва познато от някъде. Къде ли съм го виждал? Дали въображението ми не си играе игри с мозъка ми? Говори за бягане и състезания. След 20-30-минутен размисъл, най-накрая се сещам. Участвали сме на един и същ ултрамаратон – Орехово Ултра 2015 г., като той беше заснел част от участието си с видеокамера и беше пуснал видеото в Youtube. Казва се Мартин.
Е, вече няма как да не ги заговоря. Говорим си за бягане, за Персенк Ултра, Трявна Ултра, Монблан, тренировки и какво ли още не. Чакането става по-приятно, а опашката пред нас неусетно е намаляла значително.
Най-накрая идва и моят ред. Помолвам Мартин да ми направи 1-2 снимки с Иво и той се съгласява на драго сърце. Пристъпвам леко треперещ към автора и се запознавам с него със здраво ръкостискане. Първото нещо, което той прави е да ми се извини за чакането – не е очаквал, че ще има толкова много хора. Дори не знам защо ми се извинява. Та той не е седнал от 4 часа, въпреки че до него е поставен стол. Разменяме няколко общи приказки и той пише кратко послание в книгата ми, като слага и автограф. Заглеждам се в него, но не намирам и капчица отегчение (все пак аз сигурно съм 190-тия човек който минава през тази процедура). Напротив, той посреща всеки следващ сякаш е първия – топло, добродушно, с усмивка и с нескрит интерес към новия събеседник. Получавам си и снимката и взаимно си пожелаваме успех и хубаво лято.

20160801_222022 20160802_110108 20160801_222033

 

Време е да си тръгвам. Частъ е 22:15, но аз вече не съм толкова уморен. Напротив, зареден съм с много положителна енергия. На път за вкъщи се замислям. Какво би било ако повече хора са като Иво? Колко по-хубав би бил светът! Винаги съм се опитвал да намирам доборто у хората. И да вярвам в тях. При все това напоследък немалко хора ме разочароваха. Това обаче не значи, че те са лоши. Аз също имам немалка вина. Може би съм очаквал прекалено много от тях, може би съм позволил на илюзиите ми да замъглят трезвата преценка. Знам, че ми предстоят още много разочарования. Но също така знам, че във всеки човек се крие оргормно количество добрина. Просто трябва да се научим да я показваме, да я даряваме на околните без капцича страх. И аз вярвам, че въпреки все по-рядките прояви на добрина в днешно време, тя няма да умре. Понеже добрите хора не умират!
Иво твърди, че всеки от нас има своята история, която заслужава да бъде написана и разказана. А който е чел историите му знае за какво се говори в тях – за чест и достойнство, доблест и вяра, упоритост и труд, воля и дух, милосърдие и състрадание, и най-вече доброта. Така че ви моля: вярвайте в доброто! Вярвайте и го търсете! Търсете и правете добро винаги, когато можете. Защото само така бихте могли да напи-шете своята уникална история!
А на Иво бих искал да задам няколко реторични въпроса, които той е задал на един от най-великите спортисти на нашето време – Роджър Федерер:
 
 

“Къде ти е огромното самочувствие? … Защо си толкова умопомрачително скромен? … Защо настоя-ваш непознати хора като мен да се обръщат към теб на “ти”, а ти самият им говориш на “Вие”? … Защо раздаваш подписи докато ти умалее ръката? … Братко, явно ти не го осъзнаваш и затова искам аз да ти го кажа: ти си изумителен, невероятен, единствен по рода си!”

141 години по-късно!

Днес се навършват 141 години от обесването на Васил Левски. Всеки един от нас знае какво значи и символизира това име. Затова не смятам да изброявам заслугите на Апостола, нито да възхвалявам делата му.
Искам по-скоро да наблегна на огромната разлика между неговите идеали и днешните такива, между това, за което е вярвал, че се бори и това, което виждаме днес около нас (колкото и негативно да звучи). Четейки за неговата “чиста и свята република”, за гордата, свободна и разцъфтяваща България и сравнявайки я с днешната изродена, окаяна и провалена България, се питам какво се е случило за тези 141 години, че да се превърне отечеството ни в порочната страна, в която живеем днес? Нима не сме днес същите българи като онези от преди век и половина? Нима не сме същия този народ, който не се е примирил с робството в продължение на 5 века?
За съжаление не сме! Днес сме под друго, много по-тежко робство. Робството на парите и разврата, робството на пошлостта и нечестието. България, за която Левски и хиляди други велики българи са дали живота си, няма нищо общо с жалката България, в която живеем днес. И под “жалка” нямам предвид самата държава, която неминуемо си е същата, а нас, хората и това, в което сме я превърнали и продължаваме да я превръщаме.
Аз питам: Заслужаваше ли си, Дяконе, да се бориш за тази България?
Застроиха земята, Василе.
Асфалтираха твойте мечти.
А февруари се дръпна безсилен
и се скри, по-виновен се скри.
Издълбаха небето, Василе,
ще достигат навярно до Бог,slide1-edited
да го молят за друго бесило,
че не стига един лъвски скок.
Днес не стига, не стига, Василе,
да си лъв трябват много коли
и пари трябват много, Василе
не мечти, а пари, а пари.
Днес не пеят за тебе, Василе,
пее някакъв мургав Васил,
за жени и мъже, по бикини,
кой се влюбил и кой се напил.
Е, дано да не гледаш, Василе,
за какво си се борил до кръв,
че останал би сляп и безсилен,
че наметнал би сам смъртна връв.

 

И аз се надявам да не гледаш, Василе. Защото излиза, че всичко, за което си се борил през целия си кратък живот, е било напразно!!!

Powered by Georgi Cholakov